— Най-напред — заяви Тейн, — правителството ще трябва да докаже, че това представлява обществен интерес и че отказът на собственика да отстъпи правата си би попречил на държавните работи и…
— Мисля — прекъсна го полковникът, — че правителството може да докаже, че това представлява обществен интерес.
— Аз пък мисля — сърдито каза Тейн, — че ще е по-добре да се обърна към адвокат.
— Ако действително смяташ да го направиш — предложи Хенри, винаги готов да помогне — и искаш да вземеш добър, а предполагам, че го искаш, ще се радвам да ти препоръчам фирма, за която съм сигурен, че ще защищава интересите ти възможно най-добре и едновременно с това ще иска доста умерена сума.
Полковникът се изправи, изпълнен с негодувание.
— Ще отговаряте пред властта, Тейн. Ще има много неща, които правителството ще поиска да научи. Най-напред ще иска да разбере как точно сте направили всичко това. Готов ли сте да им отговорите?
— Не — отвърна Тейн. — Не смятам, че съм в състояние.
И си помисли обезпокоен: те смятат, че аз съм го направил, и ще се нахвърлят върху ми като глутница вълци, за да разберат как е станало това. Привидяха му се ФБР, Държавния департамент, Пентагона и дори докато седеше, почувствува, че краката му се подкосяват.
Хенри погледна изпитателно Тейн.
— Наистина ли смяташ така? — запита той. — Възнамеряваш ли да им се противопоставиш?
— Ядосан съм — отвърна Тейн. — Нямат право да пристигат тук по този начин и да се разполагат, без дори да ме попитат. Не ме интересува какво си мислят другите, но това е моят дом. Аз съм роден тук, живял съм тук през целия си живот…
— Разбира се — прекъсна го Хенри. — Знам как се чувствуваш.
— Предполагам, че е детинско от моя страна, но нямаше да се засегна толкова, ако бяха проявили желание да седнат и да поговорят с мен за това, което смятат да направят. Но изглежда дори не мислят да ме попитат какво ми е мнението по въпроса. Ще ти кажа, Хенри, всичко е по-различно, отколкото изглежда. Това не е място, където можем да настъпим и да го завземем, независимо какво си мисли Вашингтон. Там има нещо и е по-добре да внимаваме как постъпваме…
— Мисля — прекъсна го отново Хенри, — че държанието ти е похвално и се нуждае от подкрепа. Струва ми се, че като добър съсед няма да е редно да седя тук със скръстени ръце и да те оставя сам в борбата. Можем да си наемем цял отряд добри юристи и да спечелим делото. Ще основем компания, а после ще оформим правото над земята за усвояването й. По този начин ще можем да сме сигурни, че този твой нов свят ще се използува, както му е редно. Съвсем естествено е, Хайръм, аз да застана рамо до рамо с тебе в тази работа, след като сме вече съдружници в производството на телевизионни апарати.
Бизли се появи от всекидневната и излезе през задната врата, като мърмореше.
— В края на краищата — забеляза Хенри, като използува паузата, — бих казал, че имам пръст в тази работа. Съмнявам се, че би успял да направиш много нещо без компютъра, който ти изпратих.
Ето че се започва отново, помисли си Тейн. Дори Хенри мисли, че аз съм направил всичко.
— Но Бизли не ти ли каза?
— Бизли разправя много неща, но ти знаеш какъв е той.
Ето как стояли нещата. Естествено, за селяните това е просто поредната история на Бизли, още една измислица.
Тейн вдигна чашата и изпи кафето, за да спечели време и измисли отговор, но нищо не можеше да реши. Ако кажеше истината, тя щеше да прозвучи по-невероятно от която и да е лъжа.
— На мене можеш да кажеш, Хайръм. Нали сме съдружници!
— Ако ти кажа, няма да ми повярваш, Хенри.
— Добре — рече примирено Хенри и се изправи. — Предполагам, че можем да почакаме.
Бизли мина с гръм и трясък през кухнята, носейки нови туби.
— Ще ми трябва бензин — каза Тейн, — ако тръгна да търся Таузър.
— Ще се погрижа веднага за това — обеща мигновено Хенри. — Ще докарам Ерни с цистерната му, ще прекараме маркуч и ще напълним тези туби. И ще видя дали мога да намеря някой, който да дойде с теб.
— Не е необходимо.
— Ако имахме радиопредавател, тогава щяхме да поддържаме връзка.
— Но нямаме. Аз не мога да чакам, Хенри. Таузър е там някъде навън…
— Да, знам колко много мислиш за него. Щом смяташ, че трябва, иди и го потърси, а аз ще подготвя тук другите работи. Ще намеря адвокати и ще оформим документите относно усвояването на земята…
— Хайръм — намеси се Аби, — моля те, ще направиш ли нещо за мен?
— Да, разбира се — рече Тейн.
— Ще поговориш ли с Бизли? Глупаво е да се държи така. Нямаше никакъв повод да ни напуска по този начин. Може да съм била малко груба с него, но той е толкова тъп, че ме изкарва от кожата. Избяга и прекара половината ден да помага на Таузър да изравя този мармот и…
— Ще поговоря с него — каза Тейн.
— Благодаря ти, Хайръм. Той ще те послуша. Ти си единственият, когото той слуша. Жалко, че не успя да поправиш телевизора, преди да се случи всичко това.
— Идваш ли, Аби? — попита Хенри, застанал на вратата. После вдигна ръка и заговорнически махна за сбогом на Тейн: — Ще се видим по-късно, Хайръм. Аз ще уредя всичко.
Не се и съмнявам, помисли си Тейн. След като си отидоха, той се върна при масата и седна на един стол.
Входната врата се трясна и Бизли нахълта развълнуван.
— Таузър си идва! — извика той. — Връща се и води най-големия мармот, който някога си виждал.
Тейн скочи на крака.
— Мармот! Та тази планета е чужда. Тук няма никакви мармоти.
— Ела само и виж! — отвърна Бизли, като се обърна и отново изтича навън, последван от Тейн.
Наистина съществото доста приличаше на мармот, и то голям колкото човек. По-скоро може би на мармот от детските книжки, защото ходеше на задните си крака и се опитваше да изглежда достойно, дори когато страхливо поглеждаше към Таузър.
Таузър върбеше на тридесетина метра зад него, като спазваше предпазливо дистанцията. Вървеше с леко приведена глава, заел позата на добро овчарско куче, готово да реагира на всяка погрешна стъпка, която мармотът би могъл да направи.
Мармотът приближи до къщата и спря. Обърна се, огледа пустинята и седна на задните си лапи. После извърна огромната си глава и впери поглед в Бизли и Тейн. Тейн видя, че ясните му кафяви очи бяха по- изразителни, отколкото на обикновено животно.
Тейн изтича до кучето, вдигна го и го прегърна, притискайки го силно към себе си. Таузър завъртя глава и прокара влажния си език по лицето на господаря си. С кучето в ръце Тейн погледна грамадния мармот и почувствува огромно облекчение.
Всичко е наред, помисли си той. Таузър се върна.
Отправи се към къщата и влезе в кухнята. Пусна Таузър на земята, взе една паница и я напълни догоре от чешмата. После я сложи на пода и Таузър я излочи жадно.
— По-спокойно — предупреди го Тейн. — Не така изведнъж.
Порови се в хладилника, намери някакви остатъци и ги сложи в чинията на Таузър, който замаха с опашка в израз на кучешкото си щастие.
— А фактически би трябвало да те набия, че избяга така — каза му Тейн.
Бизли влезе, като влачеше краката си, и рече:
— Този мармот е добро същество. И той чака някого.
— Е, хубаво — без да му обръща внимание, отвърна Тейн и погледна стенния часовник. — Седем и половина е. Можем да хванем новините. Искаш ли да ги чуеш, Бизли?
— Разбира се. Знам как да уловя този, дето говори от Ню Йорк.
— Точно този ни трябва — потвърди Тейн.
После отиде във всекидневната и погледна през прозореца. Големият колкото човек мармот не бе помръднал. Седеше с гръб към къщата, загледан в пътя, по който бе дошъл. Чака някого, бе казал Бизли, и
