Надвесен над кормилото, с поглед устремен в безкрайния простор на пустинята, за пръв път той почувствува като силен шок странността на всичко наоколо.
Светът бе чужд — в това не можеше да има съмнение: друга планета, въртяща се около друга звезда, къде се намираше тя точно в космоса, никой на Земята нямаше и най-малка представа. И все пак чрез някаква машинация на тези същества, движещи се в права редица, този свят лежеше пред входната врата на къщата му.
Отпред се появи някакъв по-голям хълм. Тейн подкара камиона към него и забеляза редица от блестящи предмети, наредени по билото му. Спря и извади бинокъла си. Блестящите предмети бяха съоръжения от матово стъкло, подобни на онова в гората. Преброи осем, всяко лежеше в нещо, подобно на люлка от сив камък, и отразяваше слънцето. Имаше още люлки, но те бяха празни. Тейн свали бинокъла и остана за момент замислен дали да се покатери по хълма и да ги разгледа по-отблизо. Не, за това щеше да отдели време по-късно. Засега бе по-разумно да продължи.
Скочи в камиона и подкара по-нататък, наблюдавайки стрелката за бензина. Когато стигне до средата, ще обърне камиона и ще се върне.
Тейн забеляза бледа бяла ивица над смътната линия на хоризонта пред него и като сви очи, се вгледа по-внимателно. От време на време изчезваше и отново се появяваше. Каквото и да беше, бе твърде далеч, за да може да различи нещо. После сведе поглед към стрелката за бензина. Тя бе близо до средното деление. Спря камиона и излезе с бинокъла.
Като пристъпи напред, за да мине пред камиона, той се учуди колко уморени бяха краката му. Тогава си спомни, че би трябвало да е в леглото си още преди няколко часа. Погледна часовника. Беше два, което означаваше, че там, на Земята, бе два часа сутринта. Беше буден от преди повече от двадесет часа и голяма част от това време бе прекарал в напрегната работа, като бе започнал с изкопаването на онова странно нещо в гората.
Вдигна бинокъла и се оказа, че неясната бяла линия, която бе видял, представлява планинска верига. Над пустинята се издигаха грамадни сини скалисти масиви, по чиито върхове и склонове блестеше сняг. Те бяха много далеч, защото дори през мощния бинокъл едва се различаваха.
Наклони бинокъла надолу и разгледа пустинята, която се разстилаше пред него. Тя си оставаше все същата — равна, със случайни хълмчета и мършава растителност.
И къща!
Ръцете му се разтрепераха. Свали за момент бинокъла, вдигна го отново и погледна пак. Наистина бе къща. Изглеждаше малко особено, разположена в подножието на хълм, който я засенчваше, така че човек не можеше да я забележи с просто око.
Къщата бе малка, със заострен конусообразен покрив и някак си притисната към земята, сякаш бе сгушена в нея. Един овален отвор вероятно служеше за врата, но нямаше следа от прозорец.
Като свали бинокъла, Тейн прецени с поглед разстоянието до хълма. Четири или пет мили, каза си той. Бензинът щеше да стигне, или ако не стигнеше, би могъл да измине пеша последните няколко мили до Уилоу Бенд. Странно, продължи мислите си той, че има такава самотна къща тук. По целия път през пустинята единственият признак на живот, който бе видял, бяха шестнадесетте плъхообразни животинчета, които маршируваха в колона, и освен осемте стъклени машини, лежащи в люлките си, други следи от изкуствени съоръжения не се забелязваха.
Качи се в камиона и подкара нататък. След десет минути спря пред къщата. Взе пушката. Таузър скочи на земята и застана настръхнал.
— Какво ти става, приятелю? — запита Тейн.
Таузър изръмжа.
Къщата бе безмълвна и изглеждаше отдавна изоставена. Стените й бяха изградени от груби грапави камъни, съединени нескопосно с някакъв глинест материал вместо хоросан. Първоначално покривът е бил от чимове, което бе наистина много учудващо, защото в тази пустиня нямаше нищо, което да наподобява на чимове. Сега бе останала само твърдо спечена от слънцето земя. Самата къща беше безлична, напълно лишена от каквато и да е украса. Предназначена бе да служи само за убежище и никой не се бе опитал да смекчи грубия й вид. Обикновено такива къщи строяха овчарите. Тази изглеждаше доста стара: камъните бяха започнали да се ронят.
С пушка под мишница Тейн пристъпи към нея. Стигна вратата и погледна вътре — там цареше тъмнина и спокойствие. Хвърли поглед назад към кучето и видя, че то бе пропълзяло под камиона и гледаше оттам, ръмжейки.
— Стой наоколо — каза му Тейн. — И да не избягаш!
Насочил напред оръжието, той пристъпи през вратата в мрака. Поспря, докато очите му привикнат с тъмнината. Сега вече можеше да разгледа стаята, в която се намираше. Беше съвсем обикновена, с груба каменна пейка край една от стените и странна дълбока ниша, издълбана на другата стена. В ъгъла се намираше разнебитен дървен предмет, чието предназначение Тейн не можеше да отгатне.
Жилището е старо и изоставено, помисли си той, напуснато е много отдавна. Може би в далечното минало, когато пустинята е била богата равнина, покрита с трева, тук са живели овчари. Имаше врата, която водеше към друга стая. Когато пристъпи прага й, дочу слабо далечно бумтене и още някакъв звук: шум на падащ дъжд. През отворената врата в дъното й, която водеше навън, Тейн долови полъха на солен морски вятър. Спря изумен.
Още една къща, която водеше в друг свят!
Пристъпи бавно напред, привлечен от отворената врата и през нея излезе навън. Дъждът се лееше от бясно гонещи се облаци. На половин миля по-нататък, отвъд поле, осеяно с безразборно разхвърляни стоманеносиви камъни, се виждаше бурно море, което свирепо се удряше в брега, изхвърляйки с ярост фонтани от пяна и пръски вода високо във въздуха.
Погледна към небето. Дъждовните капки започнаха силно да го бият по лицето. Въздухът беше влажен и хладен и мястото изглеждаше като омагьосано — като свят, появил се направо от някоя стара готическа приказка за духове и таласъми. Тейн се огледа наоколо, но не можеше да види нищо, защото дъждът скриваше света отвъд бреговата ивица. Но зад пелената от дъжд той можеше да долови или му се струваше, че усеща нечие присъствие, от което го побиха тръпки. Задъхвайки се от страх, Тейн се обърна и се върна обратно.
Да се озовеш в един чужд свят, помисли си той, не беше малко. Но да попаднеш във втори, бе вече твърде много за един обикновен човек. Тейн потрепери при мисълта колко безкрайно самотен беше сега. Изведнъж почувствува, че тази изоставена къща става непоносима и изскочи от нея.
Навън слънцето светеше ярко и топлината му беше добре дошла. Дрехите му бяха мокри от дъжда, а по приклада на пушката му се стичаха капки. Огледа се за Таузър, но от кучето нямаше и следа. Не беше под камиона, не се виждаше и никъде другаде. Извика го, но без резултат. Гласът му прозвуча самотно и глухо в празнотата и тишината, които царяха наоколо. Обиколи къщата, търсейки кучето, и откри, че тя нямаше задна страна. Грапавите каменни стени от двете й страни се извиваха странно и се съединяваха, така че гърбът на къщата изобщо липсваше. Това обаче не му направи впечатление. Знаеше, че ще бъде така. Сега той търсеше кучето си и усети, че изпада в паника. Усети, че е много далеч от дома.
Изгуби три часа в търсене. Върна се при къщата, но Таузър не беше там. Отиде отново в другия свят и потърси измежду пръснатите камънаци, но и там го нямаше. Като се върна в пустинята, обиколи хълма и се изкачи на върха му. Оттам огледа наоколо с бинокъла, но не видя нищо освен безжизнена пустиня.
Уморен до смърт, препъващ се, полузаспал дори докато ходеше, Тейн се върна при камиона. Облегна се на него и се опита да събере мислите си. Явно бе безсмислено да продължава в това състояние. Трябваше да поспи малко. Трябваше да се върне в Уилоу Бенд, да напълни резервоара и да вземе още бензин, така че да може да кара още по-нататък, търсейки Таузър. Не можеше да остави тук кучето. Това бе немислимо. Но трябваше да планира работата си, да постъпва разумно. Ни най-малко нямаше да помогне на Таузър, ако се влачеше така наоколо.
Напъха се в камиона и подкара към Уилоу Бенд, като следваше случайните слаби следи, които гумите му бяха направили на песъчливата почва, борейки се със страшната преумора.
Когато мина край хълма, на който се намираха машините от матово стъкло, спря и слезе да се поразтъпче, за да не заспи на волана. Видя, че сега в люлките имаше само седем машини. Но в момента това не му говореше нищо. От значение бе единствено да се противопостави на умората, която го налягаше
