Бизли не беше уплашен. Естествено на Бизли му липсваше въображение, за да се уплаши от подобно нещо. Четири метра широко и около седем дълго, с овална форма. По размери, помисли си Тейн, е като голяма всекидневна. Никога не е имало варел с такава форма и размери в целия Уилоу Бенд.
Извади сгъваемото си ножче от джоба и започна да стърже калта от повърхността на нещото. Изчегърта квадратче два на два сантиметра. Такъв метал не беше виждал никога. Приличаше по-скоро на стъкло. Продължи да стърже калта, докато изчисти място колкото разтворена длан. Това не бе метал. Готов бе да се закълне. Изглеждаше като матово стъкло, подобно на това, от което се правеха разни вази и чаши. Той винаги търсеше подобни предмети, по които някои си падаха и даваха луди пари, за да ги получат.
Затвори ножчето и го прибра в джоба си. Клекна и заоглежда овалния предмет, открит от Таузър. Все повече се убеждаваше, че каквото и да бе това, дошло да живее при него, несъмнено бе пристигнало именно с този странен уред. Дошло от времето или пространството, помисли си той и бе поразен, че си го е помислил, защото по-рано никога не бе имал подобни мисли.
Взе лопатата и се залови отново да копае, този път надолу, следвайки извитата страна на това чуждо нещо, което бе лежало скрито в земята. И докато копаеше, се чудеше какво би трябвало да каже за находката си и нужно ли бе изобщо да споменава за нея. Може би би постъпил най-разумно, ако го заровеше отново и не споменаваше за него никому ни дума до края на живота си. Обаче Бизли, естествено, щеше да проговори. Но никой в селото не обръщаше внимание на това, което той разправяше. В Уилоу Бенд всеки знаеше, че Бизли е откачен.
Най-накрая Бизли се върна, носейки три неумело направени сандвича, увити в стар вестник, и почти пълна четвъртлитрова бутилка мляко.
— Явно не си бързал особено — забеляза леко раздразнен Тейн.
— Стана ми интересно — обясни Бизли.
— Какво ти стана интересно?
— Ами пристигнаха три големи камиона, разтовариха ги и довлякоха в мазето някакви доста тежки предмети. Два или три огромни шкафа и още куп боклуци. И нали знаеш телевизора на Аби. Е, те го взеха. Казах им да не го правят, но въпреки това го отмъкнаха.
— Съвсем забравих — възкликна Тейн. — Хенри ме предупреди, че ще изпрати компютъра, а аз въобще го забравих.
Подели сандвичите с Таузър. Щом се нахрани, Тейн се изправи, вдигна отново лопатата и рече:
— Хайде да работим!
— Но в мазето ти те чака цялата тази машинария.
— Ще почака — каза Тейн. — Трябва да свършим с това тук.
Когато свършиха, бе започнало вече да се смрачава. Тейн се облегна уморено на лопатата си.
Четири метра широко, шест метра дълго и три метра високо, и всичко направено изцяло от млечно стъкло, което звънеше като камбана при почукване с лопатата.
Трябва да са доста дребни, помисли си Тейн, особено ако са много, за да се съберат в машина с такива размери и да живеят по-дълго в нея, ако се наложи. Изглеждаше правдиво, защото ако не бяха толкова малки, нямаше да могат да се промъкнат да живеят между гредите на пода.
Ако изобщо съществуват и всичко не е само празна догадка. Вероятно, продължи мисълта си той, дори и да са се настанили в къщата, може да не са вече там, тъй като Таузър ги бе надушил или чул сутринта, но през нощта не им бе обърнал никакво внимание.
Метна лопатата на рамо и вдигна кирката.
— Хайде да си вървим. Днес имахме тежък ден.
Излязоха от храсталаците и тръгнаха по пътя. Светулки мигаха в нощната тъма и уличните лампи се люлееха от лекия ветрец. Звездите блестяха ярко.
Може би са все още в къщата, реши Тейн. Може би, когато са разбрали, че Таузър ги усеща, са направили така, че той да не долавя присъствието им повече.
Вероятно умеят да се приспособяват лесно и сигурно е така, защото не им беше нужно много време, за да се настанят удобно в човешко жилище.
Тейн и Бизли се отправиха по посипаната с чакъл алея към гаража, за да оставят там инструментите. Но ставаше нещо странно, гаражът не беше там.
Нямаше го, както я нямаше и предната страна на къщата. Пътят рязко прекъсваше и нататък нямаше нищо освен стената, която избиваше там, където би трябвало да е краят на гаража. Стигнаха до извиващата се стена и спряха, взирайки се с невярващи очи в летния мрак.
Нямаше нито гараж, нито веранда, лицевата страна на къщата липсваше. Сякаш някой бе хванал двата края на фасадата и ги бе извил докато се долепят, събирайки цялата стена на сградата в извивката на съединените един с друг ъгли. Сега Тейн имаше къща с извита навътре фасада, въпреки че в действителност всичко не бе така просто, както изглеждаше, защото извивката не съвпадаше с това, което фактически би трябвало да се случи при подобна операция. Линията бе дълга и изящна и някак си не много ясна, като че ли фасадата е била отстранена, а останалата част на къщата нагласена така, че да създава илюзия, замаскирваща тази липса.
Тейн изтърва лопатата и кирката и те се строполиха на чакълестия път. Вдигна ръка към лицето си и я прокара през очите си, сякаш да свали от тях невидима пелена. Когато я отдръпна, нищо не се бе променило, фасадата на къщата я нямаше.
Тогава той се втурна да заобиколи къщата, без да съзнава, че тича, уплашен от това, което се бе случило с дома му.
Но задната част на къщата беше на мястото си. Всичко беше непокътнато.
Покатери се на площадката, докато Бизли и Таузър тичаха след него. Блъсна вратата и се втурна вътре, изкачи стълбите и пресече кухнята, за да види какво се бе случило с предната част на къщата. Спря се на вратата между кухнята и всекидневната и ръцете му се вдигнаха, за да хванат касата на вратата, докато гледаше втренчено и невярващо прозорците на всекидневната. Навън бе нощ, не можеше да има никакво съмнение в това. Нали видя как светулките летяха в храстите и тревите, уличните лампи бяха запалени и звездите се открояваха на небето.
Но потоци слънчева светлина се вливаха през прозореца на всекидневната, зад които се виждаше местност, която не беше Уилоу Бенд.
— Бизли! — извика Тейн. — Погледни навън!
Бизли погледна.
— Кое е това място? — попита той.
— И аз бих искал да знам.
Таузър бе намерил чинията си и я буташе с нос по пода на кухнята, като искаше да подскаже, че е време за ядене.
Тейн мина през всекидневната и отвори входната врата. Гаражът беше там, камионът стоеше срещу вратата му, а в него се намираше невредима колата. На фасадата й нямаше нищо особено, беше си както трябва. Но само това. Колкото до всичко останало…
Пътят свършваше на метър зад края на камиона и по-нататък нямаше нито двор, нито шосе. Само пустиня, простираща се надалеч, равна като под, с купчини камъни тук-таме и редки петна изсъхнала растителност. Грамадно ослепително слънце висеше точно над хоризонта, който изглеждаше странно отдалечен, но още по-странно бе, че слънцето се намираше на север, където съвсем не му бе мястото. Освен това се отличаваше и с особена белота.
Бизли излезе на верандата и Тейн забеляза, че трепереше като уплашено куче.
— Може би е най-добре — меко му каза Тейн, — да се прибереш и да приготвиш нещо за вечеря.
— Но, Хайръм…
— Всичко е наред — отвърна Тейн. — Всичко ще бъде наред.
— Щом ти го казваш, Хайръм.
Той влезе в къщата, скъклената врата издрънча зад гърба му и след минута Тейн го чу да се рови из кухнята.
Не бе чудно, че Бизли трепери, размисли той, и не го осъждаше, че се бе уплашил. Да излезеш от вратата на къщата си и да попаднеш в неизвестна местност, бе наистина страшен шок. В края на краищата човек би могъл да свикне с всичко, разбира се, но за това се изисква време.
