все повече, да удържи кормилото през последните мили, да се прибере в Уилоу Бенд, да поспи и да се върне да търси Таузър.
Малко след половината път към дома насреща си забеляза кола и зяпна с нямо изумление, защото камионът, който караше, и колата в гаража бяха единствените превозни средства от тази страна на къщата му.
Тейн закова камиона и слезе. Колата се приближи до него, спря и от нея изскочиха бързо Хенри Хортън, Бизли и още един мъж, който носеше звезда.
— Слава богу, че те намерихме, човече! — извика Хенри.
— Не съм се губил — протестира Тейн. — Аз се връщах у дома.
— Той е като пребит — забеляза човекът със звездата.
— Това е шерифът Хенсън — представи го Хенри.
— Изгубих Таузър — промърмори Тейн. — Трябваше да си тръгна и да го изоставя. Най-добре ме оставете и вървете да търсите Таузър. Мога сам да се прибера.
Той се протегна и се хвана за вратата на камиона, за да се задържи.
— Счупил си вратата — каза той на Хенри. — Влязъл си с взлом в моята къща и си взел колата ми…
— Трябваше да го сторим, Хайръм. Страхувахме се, че нещо може да ти се е случило. От това, което ни разказа Бизли, косите ни се изправиха.
— По-добре го вземете в колата — обади се шерифът. — Аз ще откарам камиона.
— Но аз трява да намеря Таузър!
— Не можеш да направиш нищо, преди да си си починал.
Хенри го хвана за ръката и го заведе до колата. Бизли държеше задната врата отворена.
— Имаш ли някаква представа що за място е това? — прошепна заговорнически Хенри.
— Не знам с положителност — измънка Тейн. — Може би някой друг…
— Нищо — рече Хенри, — не е от особено значение. Каквото и да е, вече ни направи известни…
Но Тейн не го слушаше. Беше почти заспал, още преди да се отпусне на седалката. Когато се събуди, лежеше спокойно в леглото си и видя, че пердетата бяха спуснати. Стаята беше прохладна и спокойна.
Приятно е, помисли си той, да се събудиш в позната стая, стая, която си познавал през целия си живот, в къща, която е била на фамилията Тейн от приблизително сто години.
Тогава изведнъж си спомни, изправи се рязко и седна. Чу нестихващия шум от другата страна на прозореца. Скочи от леглото и дръпна едното перде встрани. Видя кордона войници, задържащи тълпата, която изпълваше задния му двор и другите дворове наоколо. Пусна пердето и потърси обувките си. Бе напълно облечен. Вероятно Хенри и Бизли, каза си той, са ме сложили в леглото, свалили са обувките ми и са ме оставили така. Но той не си спомняше нищо.
Намери обувките си на пода до леглото и седна върху него, за да ги обуе. В съзнанието му лудо се въртяха мисли за това, което трябваше да направи. Трябваше да вземе по някакъв начин бензин, за да зареди камиона и да напълни освен това една-две допълнителни туби. Трябваше да вземе вода, храна и може би спалния си чувал. Защото нямаше да се върне, докато не намери кучето.
Нахлузи обувките си и ги върза, после отиде във всекидневната. Там нямаше никой, но в кухнята се чуваха гласове. Погледна през прозореца. Отвън пустинята се простираше непроменена. Слънцето, както забеляза, се бе качило по-високо в небето, но в двора му все още бе предиобед. Хвърли поглед на часовника си. Беше 6 часа и по начина, по който падаха сенките, когато бе погледнал през прозореца на спалнята, разбра, че е 6 часа вечерта. Установи с чувство на вина, че трябва да е спал почти цяло денонощие. Не бе възнамерявал да спи толкова, нито да остави Таузър навън така дълго.
Отиде в кухнята и там завари трима души — Аби и Хенри Хортън, и човек във военна униформа.
— Ето те най-после — възкликна весело Аби. — Чудехме се кога ще се събудиш.
— Кафе ли варите, Аби?
— Да, цял чайник кафе. И ще ти приготвя още нещо.
— Няколко препечени филийки стигат — каза Тейн. — Нямам много време. Трябва да потърся Таузър.
— Хайръм — обади се Хенри, — това е полковник Райън от Националната гвардия. Момчетата отвън са неговите.
— Да, видях ги през прозореца.
— Необходимо бе — каза Хенри. — Абсолютно необходимо. Шерифът не можеше да се справи. Хората нахлуха и щяха да опустошат мястото. Така че се обадих на губернатора.
— Тейн — рече полковникът, — седнете. Искам да поговоря с вас.
— Разбира се — отвърна Тейн, като взе стол. — Съжалявам, че толкова бързам, но загубих кучето си там някъде.
— Тази работа тук — забеляза полковникът — е много по-важна от което и да е куче.
— Това показва, полковник, че вие не познавате Таузър. Той е най-доброто куче, което съм имал някога, а аз ги имах доста.
— Поседи малко и послушай — обърна се Аби към Тейн. — Аз ще опека малко курабийки, а Хенри донесе от салама, който правим във фермата.
Задната врата се отвори и влезе Бизли, придружен от ужасно дрънчене. Носеше три празни туби за бензин в едната ръка и две в другата и те се блъскаха, когато пристъпваше.
— Ей — извика Тейн, — какво става?
— По-спокойно — намеси се Хенри.
— Нямаш представа с какви проблеми се сблъскахме. Искахме да пренесем голям бензинов варел, но не можахме. Опитахме се да разбием задната стена на кухнята, за да го вкараме.
— Какво направихте?
— Опитахме се да съборим гърба на кухнята — повтори спокойно Хенри. — Не можем да внесем през обикновена врата такъв голям варел. Но когато започнахме, открихме, че цялата къща е измазана отвътре със същия материал, който си използувал в мазето. Удряш го с кирка, а стоманата й се притъпява…
— Но, Хенри, това е моята къща и никой няма право да започва да я руши.
— Тейн, бих искал да знам — каза полковникът, — какъв е този материал, който не можем да пробием?
— Не се вълнувай, Хайръм — предупреди го Хенри. — Един голям нов свят ни чака там отвън…
— Не чака нито вас, нито който и да било! — извика Тейн.
— И трябва да го изследваме, а за да го изследваме, ни е необходим значителен запас бензин. Тъй като не можем да докараме голям варел, принудени сме да пренесем колкото се може повече туби и после ще прекараме маркуч оттук…
— Но, Хенри…
— Бих желал — твърдо каза Хенри, — да престанеш да ме прекъсваш и да ме изслушаш какво ще кажа. Дори не можеш да си представиш какви проблеми изникват по организирането на снабдяването. Размерите на тази врата просто ни връзват ръцете. Трябва да пренесем гориво и транспортни машини. С колите и камионите няма да е толкова трудно. Можем да ги разглобим и прекараме на части, но със самолета е проблематично.
— Слушай, Хенри, никой няма да вкарва тук самолет. Тази къща е собственост на семейството ми от сто години. Сега аз съм й стопанин и нямате право да се разпореждате тук, като влачите всякакви боклуци.
— Но разбери — каза плачевно Хенри, — наистина страшно нужен ни е самолетът. С него можем да обхванем много повече територия.
Бизли прогърмя с тубите през кухнята и влезе във всекидневната.
— Надявах се, мистър Тейн — въздъхна полковникът, — че ще разберете как стоят нещата. На мен ми се струва съвсем естествено, че ще почувствувате сътрудничеството с нас като патриотичен дълг. Правителството, разбира се, може да упражни правата си на върховна власт и да конфискува владенията ви, но би предпочело да не го прави. Аз не говоря официално с вас, разбира се, но мисля, че ще е редно, ако ви кажа, че правителството би желало да се стигне до приятелско споразумение.
— Съмнявам се — опита се да блъфира Тейн, без да разбира нищо от това, — че правото за конфискация може да се приложи тук. Доколкото знам, то се отнася до сгради и пътища…
— Това е път — спокойно възрази полковникът. — Път точно пред къщата ви към друг свят.
