Свършили работата си, дребните животинчета си бяха отишли, но преди това се бяха уверили, че вратата към света им не може да бъде разрушена по никакъв начин. Бяха покрили отвътре стените на къщата с чудния материал, срещу който кирката бе безсилна и който несъмнено би издържал много повече.
И в колона по един, се бяха отправили с тренирана стъпка към хълма, където други осем от космическите им кораби лежаха в люлките си. Сега там бяха останали само седем, в тези люлки на хълма. Мишеподобните същества бяха заминали и може би след време щяха да кацнат на друга планета и да отворят нова врата, свързваща ги с още един свят.
Приличащите на плъхове животинчета бяха изследователите и пионерите, които търсеха други планети, подобни на Земята. Съществото, което чакаше с Бизли под прозореца, също трябва да има цел. Може би след време и човекът ще служи на една такава цел.
Тейн се отдръпна от прозореца и огледа стаята, която си бе точно такава, откакто я помнеше. При всичките тези промени, независимо какво ставаше навън, стаята си оставаше неизменно същата.
Това е действителността, отсъди Тейн, единствената реалност, която съществува. Каквото и да се случи, аз стоя тук, в тази стая с камина, почерняла от огъня през толкова зими, с лавици, пълни със стари книги, по които си личат отпечатъците на пръстите, с люлеещия се стол, с вехтия килим, изтъркан от краката на любимите и близките в продължение на много години.
Но той знаеше, че това бе само затишие пред буря.
След малко ще започнат да пристигат тузовете — групата учени, правителствените служители, военните, наблюдатели от други страни, представители на ООН. А му бе ясно, че стои с голи ръце срещу всички тях, лишен от силата си. Независимо какво може да говори или мисли човек, той не може да се противопостави на света.
Днес бе последният ден, през който тази къща бе домът на Тейн. След почти сто години тя щеше да има нова съдба. И за пръв път през всичките тези години няма да има никой от рода Тейн, който да спи под покрива й.
Стоеше загледан в камината и рафтовете с книги и почувствува старите бледи призраци, които се разхождаха из стаята. Нерешително вдигна ръка, сякаш да им махне за сбогом, не само на привиденията, но и на стаята. Обаче на часа я отпусна. Какъв смисъл има изобщо, каза си Тейн.
Излезе на верандата и седна на стъпалата. Бизли го чу и се обърна.
— Той е много добър — рече Бизли на Тейн, като потупа мармота по гърба. — Той е точно като голям плюшен мечок.
— Да, виждам — отвърна Тейн.
— И най-хубавото е, че мога да говоря с него.
— Да, знам — каза Тейн, като си припомни, че Бизли можеше да разговаря и с Таузър.
Мишеподобните същества бяха пристигнали с космическия кораб, но защо бяха дошли точно в Уилоу Бенд, защо бяха избрали къщата му, единствената в цялото село, в която биха намерили необходимите им средства, за да построят лесно и бързо апаратурата си. Защото не подлежеше на съмнение, че те бяха обрали компютъра, за да вземат това, от което се нуждаеха. Най-малкото тук Хенри бе прав. В крайна сметка Хенри действително бе участвувал в играта.
— Иде някой — обади се Бизли.
— Не виждам никой.
— Нито пък аз — обясни Бизли, — но Мармотът ми каза, че ги е видял.
— Казал ти!
— Нали ти казах, че ние разговаряме. А, ето че и аз ги виждам.
Бяха далече, но бързо се приближаваха. Три точки, които се движеха през пустинята. Седнал, той ги наблюдаваше как идват и си помисли дали да не отиде да вземе пушката, но не помръдна от мястото си на стълбата. Пушката няма да помогне, каза си той. Безсмислено бе да я взима, още повече, че такова поведение бе неправилно. Единственото, което човек можеше да стори, помисли си той, бе да посрещне съществата от другия свят с празни и чисти ръце.
Бяха вече близо и му се стори, че седят в невидими кресла, които се движеха страшно бързо. Видя, че бяха хуманоиди, поне до известна степен, и че бяха само трима.
Пристигнаха изведнъж и спряха рязко на тридесетина метра от мястото, където седеше Тейн. Той не помръдна и не каза нищо. Нямаше какво да каже. Беше му доста смешно. Те бяха може би малко по-дребни от него и черни като асо пика. Носеха небесносини прилепнали към тялото панталони и също такива сака, които им бяха твърде големи.
Но това не бе най-лошото.
Седяха върху седла с рогове отпред, стремена и нещо като нагънато одеяло, вързано отзад. Обаче липсваха конете.
Седлата плаваха във въздуха, а стремената им висяха на около метър над земята. Чужденците седяха спокойно и гледаха към Тейн, който също бе вперил очи в тях. Най-накрая той стана и направи крачка или две напред и тогава тримата слязоха от седлата и се приближиха също, докато седлата продължаваха да висят във въздуха, точно както ги бяха оставили.
Тейн и тримата вървяха един срещу друг, докато не стигнаха на разстояние два метра.
— Те те приветствуват — каза Бизли. — Те те поздравяват с добре дошъл.
— Много добре, тогава им кажи… Чакай, откъде знаеш това?
— Мармотът ми казва какво говорят, а аз ти предавам на теб. Ти ми говориш, аз му го казвам, а той пък на тях. Такъв е начинът, по който може да се разговаря. Той затова е тук.
— Добре, аз ще се опитам… — започна Тейн. — Значи ти наистина можеш да приказваш с него!
— Казах ти вече, че мога — избухна Бизли. — Казах ти също, че мога да говоря и с Таузър, но ти помисли, че съм луд.
— Телепатия! — възкликна Тейн.
И това бе още по-страшно от всичко досега. Освен за всякакви други неща плъхоподобните животни знаеха и за Бизли.
— Какво казваш, Хайръм?
— Нищо, нищо — отвърна Тейн. — Кажи на този твой приятел да им каже, че се радвам да ги видя, и попитай какво мога да направя за тях.
Чувствуваше се неудобно, стоейки така и гледайки към тримата. Видя, че саката им имаха множество джобове, които бяха натъпкани вероятно с техния еквивалент на тютюн, носни кърпички, сгъваеми ножчета и тем подобни.
— Те казват — обади се Бизли, — че искат да се пазарят.
— Да се пазарят?
— Разбира се, Хайръм. Да търгуват. — Бизли хихикна тихо. — Представи си, че те се предоставят на един янки-търговец. Хенри казва, че ти си такъв. Казва, че ти можеш да обереш някого до шушка…
— Остави Хенри настрана — прекъсна го рязко Тейн. — Да забравим Хенри поне веднъж.
Седна на земята срещу тримата и те го последваха.
— Попитай ги с какво смятат да търгуват.
— С идеи — отговори Бизли.
— С идеи! Те са луди…
И тогава разбра, че съвсем не са такива. От всички неща, които биха могли да бъдат разменени с един чужд народ, най-ценното и най-лесното за обмяна бяха идеите. Те не заемаха място и не подриваха икономиката. Те допринасяха много повече за културното благополучие, отколкото търговията с материални неща.
— Попитай ги — рече Тейн, — какво искат срещу идеята за тези седла, които яздят.
— Те се интересуват какво можеш да им предложиш.
Там беше и проблемът. Трудно бе да се отговори на този въпрос. Автомобили и камиони, двигателят с вътрешно горене — не, вероятно не това. Защото те притежаваха вече седлата. От гледна точка на тези чужденци Земята беше изостанала в транспортно отношение.
Строенето на къщи — не, това не бе такава идея, а сигурно познават строителството, тъй като там се намираше и другата къща.
