много.
Бледите очи на губернатора го пронизаха, сякаш искаха да достигнат до дъното на душата му. Блъд стоеше пред него смел и спокоен, със спокойствие, което всяваше страх.
Полковникът погледна Макартни, сякаш търсеше помощ. Но не намери никаква помощ от него. Накрая раздразнено наруши мълчанието:
— Гръм да ме тресне. Така ми се пада, загдето сключвам сделки с пирати. За да се отърва от вас, ще ви платя двадесетте хиляди реала и хайде сбогом и проклет да сте!
— Двадесет хиляди! — повдигна изненадано вежди капитан Блъд. — Но те бяха толкова, докато бях ваш съюзник, преди да ми обявите война.
— Какво, по дяволите, искате да кажете сега?
— Че щом признавате поражението си, ще преминем към обсъждане на условията.
— Условия! Какви условия? — Отчаянието на губернатора непрекъснато се засилваше.
— Ще ги чуете. Най-напред двадесетте хиляди реала, които дължите на мене и хората ми за извършените услуги. След това тридесет хиляди за откупване на града от бомбардировката, която се подготвя.
— Какво! За бога, сър!…
— След това — продължи капитан Блъд безмилостно — десет хиляди за собствения ви откуп, десет хиляди откуп за семейството ви и пет хиляди за другите по-известни личности в Сейнт Джон, включително и капитан Макартни. Това прави седемдесет и пет хиляди реала и те трябва да бъдат платени до един час, защото след това ще бъде твърде късно.
Видът на губернатора беше неописуем. Той се опита да каже нещо, но не можа да произнесе нито дума. Отпусна се тежко на стола. Накрая успя да заговори отново с надебелен и треперещ глас:
— Вие… вие злоупотребявате с търпението ми. Да не би да ме мислите за луд?
— По-добре да го обесим, полковник, и да свършим — избухна Макартни.
— И с това да унищожите колонията, която е ваш дълг да запазите на всяка цена, повтарям, на всяка цена.
Губернаторът прекара ръка по мокрото си бледо чело и изпъшка.
Разбира се, говориха още известно време: но все повтаряха казаното вече, докато накрая полковник Кортни започна да се смее почти истерично:
— Гръм да ме тресне, сър! Остава само да се чудим на умереността ви. Можехте да поискате седемстотин хиляди реала или седем милиона…
— Така е — прекъсна го Блъд, — но аз съм умерен по природа, а освен това имам известна представа за възможностите на хазната ви.
— А времето! — извика губернаторът с отчаяние, за да покаже, че е отстъпил. — Как мога да събера такава сума за един час?
— Ще бъда разумен. Изпратете ми сумата на скалистия бряг до залез слънце и ще се оттегля. А сега веднага ще ви напусна, за да прекратя действията. Желая ви всичко най-хубаво.
Оставиха го да си отиде, защото бяха принудени. А при залез слънце капитан Макартни отиде с кон до мястото, където пиратите бяха разположили оръдията си; подир него вървеше един негър с муле, натоварено със златото.
Капитан Блъд излезе сам напред, за да го посрещне.
— От мене нямаше да го получите — каза холеричният капитан през зъби.
— Ще го запомня за в случай, че някога управлявате колония. А сега, сър, да пристъпим към работа. Какво съдържат тези чували?
— Ще намерите по пет хиляди реала във всеки.
— Тогава свалете ми четири от тях — двадесетте хиляди реала, за които се съгласих да служа на Антигуа. Останалите можете да отнесете на губернатора с най-добрите ми пожелания. Нека това да го поучи, а и вас, драги капитане, че първото задължение на всеки мъж е не към службата му, а към собствената му чест, и че този дълг не може да се изпълни, ако не се спазва дадената дума.
Капитан Макартни пое шумно дъх.
— Гръм и мълнии! — възкликна той дрезгаво. — И вие сте пират!
Вибриращият металически глас на пирата прозвуча строго:
— Аз съм капитан Блъд.
5
Възнаграждението на предателя
Капитан Блъд беше доволен от света, което е друг начин да се каже, че беше доволен от себе си.
Той бе застанал на пристана в Кайона и разглеждаше корабите в заобиколеното от скали пристанище. С гордост спираше поглед на петте големи кораба, които сега съставяха флотата му; а навремето всяка тяхна рейка и дъска бе принадлежала на Испания. Там беше собственият му флагмански кораб „Арабела“ с четиридесет оръдия, червени фалшбордове и позлатени амбразури, които бляскаха в светлината на привечерното слънце; до него бе хвърлил котва почти толкова мощният син и бял „Елизабета“. А зад тях се полюшваха трите по-малки кораба с по двадесет оръдия, заловени при голямото сблъскване в Маракайбо, откъдето Блъд неотдавна се бе завърнал. Тези кораби, наричани някога „Инфанта“, „Сан Фелипе“ и „Санто Ниньо“, Блъд бе преименувал на трите орисници: „Клото“, „Лакезис“ и „Атропос“, с което искаше шеговито да намекне, че те ще бъдат съдници за съдбата на всеки испанец, който можеха да срещнат занапред по морските води.
Капитан Блъд изпита задоволство от собственото си деликатно, класическо чувство за хумор. Както казахме вече, той беше доволен от себе си. Неговите последователи наброяваха близо хиляда души и можеше да удвои броя им, когато пожелае. Защото успехът му започваше да става пословичен, а именно сполуката е най-ценното качество, което може да се търси у един водач при опасни начинания. Дори великият Хенри Морган през най-добрите си дни не бе разполагал с такъв авторитет и мощ. Дори Монтбар — наречен от Испания Унищожителя — не бе карал навремето испанците да се страхуват толкова, колкото ги плашеше сега дон Педро Сангре22, както твърде уместно бяха предали в превод името на Питър Блъд.
Той знаеше, че се готви нещо против него. Не само кралят на Испания, чиято власт бе превърнал в посмешище, но и кралят на Англия, когото смяташе с известно право почти достоен за презрение, вземаха съгласувани мерки за унищожението му; а напоследък в Тортуга се бе разчуло, че испанският адмирал дон Мигел де Еспиноса, пострадал най-жестоко и най-скоро от него, бил обявил награда от десет хиляди реала за всеки, който му предаде жив капитан Блъд. Отмъстителността на дон Мигел не можеше да се задоволи с обикновена смърт.
Питър Блъд не се плашеше, нито му липсваше дотолкова доверие в собственото му щастие, че да остане да плесенясва под закрилата на Тортуга. Беше решил да направи от Испания изкупителна жертва за всичките си страдания, а той беше изтърпял много страдания от хората. По този начин постигаше две цели. Отмъщаваше си и в същото време служеше не на краля Стюарт, когото презираше — въпреки че сам беше по рождение ирландец и католик, — а на Англия и чрез това на цялото цивилизовано човечество, което жестоката и алчна Кастилия искаше да лиши от всякакви връзки с Новия свят.
Обърна гръб на почти пустия вече пристан, без обичайната шумна тълпа, но гласът на Хейтън, боцмана на „Арабела“, го повика от лодката, която го бе довела до брега.
— В осем часа ли се връщате, капитане?
— В осем часа — отвърна Блъд през рамо и тръгна, като размахваше дългия си абаносов бастун, елегантен и изискан в костюм от сив плат със сребърни украшения.
Запъти се нагоре към града. Повечето от хората, с които се разминаваше по пътя, го поздравяваха, а останалите го оглеждаха. Предпочете да мине през широката, непавирана „Рю дю роа дьо Франс“23, която хората от града се бяха опитали да разкрасят с посаждане на редица палмови дървета от двете й страни. Когато наближи кръчмата „Кралят на Франция“, хората край вратата й застанаха почтително. Отвътре долиташе монотонен шум на гласове, звучащ като приглушен съпровод на цинични възклицания, откъси от груби песни и писклив, глупав женски смях. През шума се дочуваше тракане на зарове и дрънчене на канчета.
