Блъд разбра, че пиратите му се веселят със златото, донесено от Маракайбо. Грубите мъже, които излизаха от препълненото долнопробно заведение, го приветствуваха с гръмки възгласи. Не беше ли той крал на всички негодници, които съставяха великото „Брегово братство“?
Той отговори на приветствията им с повдигане на ръката, в която държеше бастуна, и продължи пътя си. Имаше работа с губернатора, господин Д’Ожерон, и тази работа го отведе до красивата, бяла къща, издигната върху възвишението на изток от града.
Капитанът беше предвидлив човек, обичаше реда и се стараеше да се подсигури за деня, в който смъртта или свалянето на крал Джеймз II може би ще направи възможно завръщането му в родината. От известно време вече той предаваше на губернатора значителна част от плячката за чекове срещу Франция, които изпращаше в Париж за осребряване, с цел парите да бъдат влагани на негово име. Питър Блъд беше винаги радушно приет гост в къщата на губернатора не само защото тези финансови операции бяха изгодни за господин Д’Ожерон, а още повече заради голямата услуга, която навремето капитанът бе извършил, като освободи дъщеря му Мадлен от ръцете на един грубиян пират, опитал се да я отвлече.
Оттогава господин Д’Ожерон, синът му и двете му дъщери гледаха на капитан Блъд като на нещо повече от обикновен приятел.
Поради това нямаше нищо особено във факта, че вечерта, когато привърши работата си и вече тръгваше, госпожица Д’Ожерон реши да го изпрати по късата алея в благоуханната градина на своя баща.
Бледолика красавица с черна коса, със стройно, подобно на статуя тяло, облечена по последната френска мода, госпожица Д’Ожерон имаше романтична външност и не по-малко романтичен темперамент. Тя вървеше грациозно до капитана в припадащия здрач и даде да се разбере, че намеренията й също не са лишени от известен романтизъм.
— Господине — каза тя на френски с известно колебание, — дойдох да ви помоля непрестанно да бъдете нащрек. Имате прекалено много врагове.
Той спря и полуобърнат, с шапка в ръка, се поклони тъй дълбоко, че дългите черни къдри почти се съединиха пред добре очертаното му, мургаво като на циганин лице.
— Госпожице, вашето внимание ме ласкае, много ме ласкае. — Изправи се отново и неговите смели очи, изненадващо смели под черните вежди на това толкова обгоряло и мургаво лице, се засмяха в нейните. — Вярно е, че не ми липсват врагове. Това е отплата за величието. Само оня, който няма нищо, е без врагове. Но моите поне не са в Тортуга.
— Толкова ли сте сигурен в това?
Тонът й го принуди да се замисли. Намръщи се и за миг се вгледа сериозно в нея, преди да отговори.
— Госпожице, говорите тъй, сякаш знаете нещо.
— Не твърде много. Зная само това, което ми каза днес един от робите. Разправя, че испанският адмирал бил обявил награда за главата ви.
— С това испанският адмирал, госпожице, е искал само да ме поласкае.
— И че били чули Каюзак да разправя, че ще ви накара да се разкайвате за оскърблението, което сте му нанесли в Маракайбо.
— Каюзак?
Това име разкри собствената му прибързаност да твърди, че няма врагове в Тортуга. Беше забравил Каюзак, но разбра, че Каюзак едва ли го е забравил. Каюзак бе с него в Маракайбо и попадна заедно с него в клопка, когато пристигна флотата на дон Мигел де Еспиноса. Френският пират се уплаши, обвини Блъд в прибързаност при ръководството на това начинание, скара се с него и от свое име и от името на френския си екипаж сключи споразумение с испанския адмирал. Дон Мигел му даде пропуск и той замина с празни ръце, като изостави капитан Блъд на съдбата му. Но нещата не се развиха така, както бе предположил страхливият Каюзак. Капитан Блъд не само проби испанската клопка, но и нанесе големи щети на адмирала, завзе три от корабите му и се завърна в Тортуга, натоварен с богата плячка от тази победа.
За Каюзак това беше като сол в раната. Със склонността да обърква причина и следствие, което е главният недостатък на глупавите егоисти, той сметна, че капитан Блъд го е изиграл. И не криеше неоснователното си възмущение.
— Така говори, значи? — каза капитан Блъд. — Е, това е доста неблагоразумно от негова страна. При това цял свят знае, че не е бил измамен. Когато сметна положението за твърде опасно, той пожела спокойно да офейка и това му бе разрешено.
— Но чрез тази си постъпка е пожертвувал своя дял от плячката и оттогава той и хората му са предмет на подигравки в Тортуга. Можете ли да си представите какви са чувствата на този негодник?
Бяха стигнали до портата.
— Ще бъдете предпазлив, нали? Нали ще се пазите? — замоли го тя.
Блъд се усмихна на приятелската й загриженост.
— Дори и само за да остана жив и да ви служа. — Той се поклони с официална вежливост ниско над ръката й и я целуна.
Но не беше сериозно загрижен от предупреждението. Можеше лесно да повярва, че Каюзак ще иска да си отмъсти. Но Каюзак да се заканва тук, в Тортуга, представляваше прекалено опасна и невероятна непредпазливост за такова псе, което не поемаше никакви рискове.
Той тръгна с бодра крачка през спускащата се мека и топла нощ и скоро видя светлините по „Рю дю роа дьо Франс“. Когато стигна до началото на тази запустяла сега улица, една сянка се отдели от пресечката вдясно от него, за да го пресрещне.
Докато се готвеше да извади рапирата си и да заеме бойна стойка, той различи женска фигура и чу да викат тихо името му.
— Капитан Блъд!
Когато спря, жената се приближи и заговори бързо, задъхано:
— Видях ви да минавате преди два часа. Но никой не трябва да забележи, че говоря с вас през деня на улицата. Затова чаках да се върнете. Не продължавайте, капитане. Вървите към опасност, към смъртта си.
Накрая озадаченото му съзнание я позна и в паметта му блесна сцената, която се бе разиграла преди една седмица в „Краля на Франция“. Двама пияни негодници се бяха скарали за една жена — отрепка от измета на Европа, изтласкана по бреговете на Новия свят, — нещастно създание с известна хубост, която обаче, подобно на износените й елегантни дрехи, беше потъмняла, измърсена и повехнала. Жената се бе намесила дръзко в спора, който се водеше заради нея, един от пияниците я бе ударил грубо, а капитан Блъд в изблик на кавалерски гняв бе повалил нападателя и я бе извел от заведението.
— Чакат ви в засада там долу — каза тя — и искат да ви убият.
— Кой? — попита Блъд, като си припомни внезапно предупреждението на госпожица Д’Ожерон.
— Двайсетина души са. И ако разберат, ако видят, че ви предупреждавам, ще ми прережат гърлото, преди да съмне.
Докато говореше, тя се оглеждаше страхливо през мрака и гласът й трепереше от уплаха. След това извика прегракнало, сякаш беше обзета от още по-голям ужас:
— О, нека не стоим тук! Елате с мене; ще ви приютя на безопасно място, докато съмне. После ще се върнете на кораба си и след тая случка ще направите най-разумно да останете на борда или да не слизате сам на брега. Елате! — завърши тя и го дръпна за ръкава.
— Шт! Почакайте! Почакайте! — каза той, като й се противопостави. — Къде ще ме заведете?
— О, какво значение има, стига да сте в безопасност? — Тя го теглеше с цялата си сила. — Показахте се добър към мене и не мога да оставя да ви убия. А ако не дойдете, ще убият и двама ни.
Блъд отстъпи накрая повечето заради нея, отколкото заради себе си и позволи да го поведе от широката улица в малката пресечка, откъдето бе излязла, за да го пресрещне. Беше тясна уличка с малки, едноетажни дървени къщички, разположени на голямо разстояние една от друга по едната й страна. По другата страна се простираше оградата на някаква плантация.
Жената спря при втората къща. Малката врата беше отворена и вътрешността се осветяваше от пламъка на месингова газена лампа, поставена върху една маса.
— Влезте — подкани го тя с трептящ шепот.
