Каюзак зяпна и пребледня. В себе си капитан Блъд прокле невероятната му глупост.
— Значи, ми нямаш доверие, а? — попита Каюзак.
— Не… не точно — отвърна Сам. — Но аз оставам тук.
Каюзак се разгневи не на шега.
— Виж ти! По дяволите! Щом ми нямаш доверие да ме оставиш с него и аз не ти хващам вяра.
— Както искаш. Знаеш, че няма да се изкуша от обещанията МУ. Затова аз ще остана.
Доста дълго време двамата негодници съдружници се гледаха гневно в мълчание. Погледът на Каюзак помрачня. Той повдигна рамена и се извърна, сякаш без желание признаваше, че няма какво да каже срещу възражението на Сам. Застана замислен с присвити очи. Накрая се размърда, сякаш внезапно е взел решение.
— Е, хайде, аз ще отида! — заяви той и веднага тръгна. Когато вратата се затвори зад излезлия французин, Сам отново седна до масата. Блъд се вслуша в шума на бързо отдалечаващите се стъпки, докато изчезнаха в далечината; след това наруши мълчанието със смях, който стресна другия. Сам го изгледа изпитателно.
— Какво те забавлява толкова, капитане?
Както знаем, Блъд предпочиташе да има работа с Каюзак. Каюзак беше сигурен. Овладян от страха пред испанците, Сам представляваше слаба възможност. И все пак тази възможност трябваше да се използува, колкото и малка да изглеждаше.
— Привързаността ти, дявол да те вземе! — отвърна капитан Блъд. — Нямаш му доверие да го оставиш тук да пази, а имаш доверие да го изпуснеш от очи.
— Защо, какво беля може да направи?
— Може да не се върне сам — каза капитанът загадъчно.
— Гръм да ме тресне! — извика Сам. — Ако опита такива номера, ще го застрелям, щом го видя. Така правя аз с тия, дето ми играят номера.
— Ако си умен, на всяка цена ще постъпиш по тоя начин. Каюзак е измамен тип, Сам, зная го много добре. Ти му попречи тая вечер, а той не е човек, който прощава. Трябваше да го разбереш от предателството му спрямо мене. Но нищо не разбираш. Имаш очи, Сам, но не виждаш повече от сляпо кученце. Имаш и глава, Сам, но в нея няма повече мозък, отколкото в някоя тиква, защото иначе въобще нямаше да се колебаеш между Испания и мене.
— Ах, така ли?
— Точно така. Предлагам петдесет хиляди реала заедно с думата ми, че ще ти платя и се заклевам в честта си, че няма да храня лоши чувства и няма да търся отмъщение. Дори Каюзак те уверяваше, че на думата ми може да се разчита, и беше готов да я приеме.
Той млъкна. Негодникът ловец го оглеждаше мълчаливо, лицето му бе добило цвят на глина, а по челото му бяха избили капчици пот.
След малко Сам заговори с прегракнал глас.
— Петдесет хиляди, казваш, а? — попита тихо той.
— Разбира се. Защото, каква нужда има да делиш с това френско псе? Да не мислиш, че той щеше да ги дели с тебе, ако можеше да ги спечели всичките, като ти забие нож в гърба? Хайде, Сам, направи една смела постъпка, за да спечелиш цяло богатство. По дяволите, страха от Испания! Испания е призрак! Аз ще те пазя от Испания. Можеш в безопасност да живееш на борда на моя флагмански кораб.
Очите на Сам блеснаха за миг, но след това отново го обзеха тревожни мисли.
— Петдесет хиляди! А рискът!
— Няма никакъв риск — каза Блъд. — Няма дори половината риск, който ще поемеш, когато се разчуе, че си ме продал на Испания, а това сигурно ще стане. Човече, никога няма да напуснеш жив Тортуга. И дори да успееш, моите пирати ще те преследват до края на света.
— Но кой ще каже?
— Винаги се намира някой. Глупак си, че си се заел с тая работа, а още по-голям глупак си, загдето си взел Каюзак за съдружник. Не говори ли той открито за отмъщение? И няма ли поради това да бъде първият, когото ще подозрат? А когато го хванат, както сигурно ще стане, нали веднага ще те издаде?
— По дяволите, за това ти вярвам! — извика разбойникът, изправен пред факти, върху които никога не се бе замислял.
— Наистина можеш да ми вярваш и за останалото, Сам.
— Чакай! Остави ме да помисля!
Както и преди, капитан Блъд с право реши, че е казал достатъчно за момента. Дотук успехът му пред Сам се бе оказал по-голям, отколкото се бе осмелил да се надява. Семето, което бе посял, се нуждаеше от известно време, за да поникне.
Минутите летяха, а Сам седеше неподвижен и замислен с лакти върху масата и глава, облегната на ръката. Когато най-после вдигна поглед и жълтата светлина освети отново лицето му, капитан Блъд видя, че то е бледо и лъснало. Опита се да прецени доколко отровата, която бе излял в съзнанието на Сам, е свършила работа. След малко Сам извади пистолета от пояса си и провери дали е зареден. Блъд сметна това за многозначително. Но още по-многозначително беше, че не върна пистолета в пояса си. Държеше го в ръка, жълтеникавото му лице имаше решителен вид, устните му бяха стиснати.
— Сам — каза тихо капитан Блъд, — какво реши?
— Ще взема мерки това френско псе да не ме изиграе — каза негодникът.
— И нищо друго?
— Другото може да почака.
Капитан Блъд с усилие обузда нетърпението си да ускори развръзката.
Последва безкрайно наглед очакване сред тишина, която нарушаваше само цъкането на оставения върху масата часовник на капитана. После по улицата навън се разнесе шум от стъпки, едва доловим отначало, но все по-ясен с приближаването им. Вратата се отвори и на прага се появи Каюзак с голяма, черна кана в ръце.
Сам се беше изправил зад масата и държеше дясната си ръка зад гърба.
— Много се забави! — изръмжа той. — Какво те задържа?
Каюзак беше блед и задъхан, сякаш е тичал. Блъд с пренапрегнатото си съзнание разбра, че не е тичал, потърси друго обяснение и отгатна, че състоянието му се дължи на страх или възбуда.
— Бързах — отвърна французинът. — Но сам бях жаден и останаха да се напия. Ето ти виното.
Той остави кожената кана върху масата.
И в същия миг Сам го застреля в сърцето почти от упор.
Надигна се облак дим, острата миризма на барут нахлу в гърлото на Блъд, като го накара да се закашля. И той видя картина, която щеше да запомни до края на живота си, Каюзак лежеше по лице на пода и крайниците му потрепваха конвулсивно, а Сам се наведе през масата и се вгледа в него с усмивка върху дългото си, животинско лице.
— Не поемам никакви рискове с френски свини като тебе — обясни той, сякаш жертвата му все още можеше да го чува. После остави пистолета и посегна към каната. Вдигна я до устата си и изля голяма глътка в пресъхналото си гърло. Остави съда и шумно млясна с устни. След това усети някакъв горчив вкус, направи гримаса и внезапно в съзнанието му проникна страх, който се изписа по лицето му. Грабна отново каната, навря нос в нея и подуши шумно като куче по следа. После с разширени от ужас очи погледна втренчено Блъд, лицето му доби цвят на волска кожа и със страхотен глас изкрещя последната си дума:
— Мансаниля!24
След това се извъртя и със страхотни, смразяващи кръвта псувни захвърли каната с останалото съдържание върху мъртвеца на пода.
Миг по-късно Сам се преви от болка, а ръцете му се впиха в стомаха. Когато се съвзе, без да мисли вече за Блъд или за нещо друго освен за болките в корема си, той залитна през стаята и отвори широко вратата. Усилието сякаш увеличи агонията му. Спазмите го присвиха отново, докато гърдите му опряха в колената, и през цялото време викаше, отначало изричаше псувни, а после започна да издава само нечленоразделни животински звуци. Накрая се просна на пода, започна да бълнува и да се гърчи като обезумял.
Капитан Блъд го изгледа мрачно — смаян, но не и озадачен. Загадката не се нуждаеше дори от разкритието на единствената дума, произнесена от Сам. Всичко бе напълно ясно.
