Никога поетичната справедливост не би постигала тъй бързо и уместно двама разбойници. Каюзак беше сипал във виното отрова от плода на дървото мансаниля, което толкова лесно се намираше в Тортуга. За да бъде свободен да сключи сделка с капитан Блъд и да осигури за себе си целия откуп, предлаган от капитана, той уби съучастника си в същия миг, когато неговият съдружник го застреля със същото намерение.
И ако дължеше много на собствения си ум, капитан Блъд дължеше още повече на щастието си.
Постепенно и бавно, както се стори на вързания зрител, макар всъщност това да стана много бързо, движенията на отровения вече отслабваха. Скоро се превърнаха в отделни спазми. Накрая замряха напълно, престана и дишането му, което към края се придружаваше от хъркане. Той остана сгърчен и неподвижен до вратата.
В това време капитан Блъд вече се занимаваше със себе си и бе загубил няколко мига в напразни усилия да се освободи от ремъците. Чукането по вратата на килера му припомни за присъствието на жената, която неволно го бе подмамила. Изстрелът и виковете на Сам я бяха накарали да се раздвижи. Капитан Блъд й извика:
— Строиш вратата! Само аз съм тук.
За щастие вратата представляваше лека преграда от тънки дъски и скоро се поддаде на рамото й. Най- после тя се втурна в стаята с уплашен поглед и размъкнати дрехи, спря се и изпищя при гледката, която видя.
Капитан Блъд й заговори рязко, за да я успокои:
— Хайде, не пищи за нищо, мила. И двамата са мъртви като дъските на масата, а мъртвите не правят зло на никого. Ей там има нож. Разрежи тия проклети ремъци.
След миг той беше свободен, изправи се и се зае да оправя измачкания си, натруфен тоалет. Прибра си сабята, пистолета, часовника и табакерата. Златото и скъпоценностите струпа на малка купчинка върху масата.
— Ти сигурно имаш дом някъде по света. Това ще ти помогне да се прибереш там, момичето ми.
Жената се разплака. Блъд взе шапката си, вдигна абаносовия бастун от пода, пожела й лека нощ и излезе на улицата.
Десет минути по-късно на пристана той се натъкна на възбудената тълпа пирати с факли в ръце, която Хагторп и Волверстон организираха в групи за претърсване на града. Единственото око на Волверстон огледа строго капитана.
— Къде, по дяволите, се губиш? — попита той.
— Обследвах късмета, който придружава наградата за предателство — каза капитан Блъд.
6
Златото в Санта Мария
Петте големи кораба на пиратската флота бяха хвърлили котва в едно удобно, усамотено заливче по западния бряг на Дариенския залив. На един кабелт разстояние от тях край леко набръчканата, прозрачна вода, блеснала под лъчите на утринното слънце, се разстилаше широк полумесец сребристосив пясък; зад него се издигаше гора, масивна като скала, яркозелена от неотдавнашните дъждове. В подножието й, сред пламналите рододендрони, издадени напред като предни постове на джунглите, бяха разположени палатките и дървените колиби на пиратския лагер с покриви от палмови листа. Там пиратите почистваха дъната на корабите си, поправяха ги и се запасяваха с продукти, като ловяха тлъстите костенурки, които изобилствуваха из околността. Това пиратско гъмжило от около осемстотин души бръмчеше като възбуден кошер — пъстра сбирщина главно от англичани и французи, но в нея личаха и няколко холандци и дори местни метиси. Имаше ловци от Хаити, дървари от Кампеачи, скитници-моряци, избягали каторжници от плантациите и хора, извън законите на Стария и Новия свят.
В тази блестяща априлска утрин от джунглите излязоха и се смесиха с тълпата трима индианци дариенци; първият от тях беше висок, представителен, с широки рамена и дълги ръце. Беше облечен в панталони от нещавена кожа с козината, а вместо палто носеше връз раменете си едно червено одеяло. Голата му гръд беше нашарена с черни и червени ивици; от носа до устата му висеше подобна на полумесец плочка от ковано злато, а на ушите му се полюшваха тежки златни обици. От черната му, пригладена коса стърчеше снопче орлови пера и беше въоръжен с копие, което използуваше като тояга.
Той пристъпи спокойно и уверено сред зяпналите го пирати и на примитивен испански им се представи като касика25 Гуанахани, наречен от испанците Брасо Ларго26. Помоли да го отведат при капитана им, когото също нарече с испанското му име — дон Педро Сангре.
Заведоха го на флагманския кораб „Арабела“ и там, в кабината на капитана, индианският вожд беше посрещнат учтиво от един строен, висок джентълмен, облечен твърде елегантно по испанската мода, чието решително лице с чертите си и тъмномедения цвят можеше да принадлежи на дариенски индианец, ако не бяха яркосините му очи.
Брасо Ларго веднага стигна до същността на въпроса с прямота и пестеливост на думите, към които го принуждаваше ограниченото му познание на испанския.
— Usted venir conmigo. Yo llevar usted mucho oro Espanol. Caramba! — каза той c плътен гърлен глас.
Буквално това можеше да се преведе така: „Вие елате с мен. Ще ви заведа при много испанско злато“, с прибавка на възклицанието „Карамба!“
В сините очи заблестя интерес. И на говорим испански, научен през по-мрачните му дни, капитан Блъд отвърна със смях:
— Много навреме идваш, Карамба! Къде е това испанско злато?
— Ей там. — Касикът посочи неопределено на запад. — На десет дни път.
Лицето на Блъд помрачня. Спомни си за приключенията на Морган през провлака и веднага стигна до прибързано заключение.
— Панама ли? — попита той.
Но индианецът поклати глава, а по строгото му, замислено лице се изписа нетърпение.
— Не. Санта Мария.
И той се зае несръчно да обяснява, че там, в градчето до реката със същото име, се трупа всичкото злато, добито в мините из околните планини, за да бъде пренесено в Панама. Сега е времето, когато се събира най-много злато. Скоро ще го изпратят. Ако капитан Блъд иска това злато — а Брасо Ларго знаел, че е събрано огромно количество, — той трябва да тръгне веднага.
Капитан Блъд не се усъмни в искреността и разположението на индианеца. Ожесточената омраза към испанците, която гореше в гърдите на всички индианци под испанска власт, ги правеше естествени съюзници на всеки враг на Испания.
Капитан Блъд седна на сандъка под кърмовите прозорци и се загледа в огрените от слънце води на лагуната.
— Колко души ще бъдат необходими? — попита той след някое време.
— Четиресе-десет, педесе-десет — каза Брасо Ларго, от което капитанът заключи, че иска да каже четиристотин или петстотин.
Той го разпита подробно за местността, през която трябваше да минат, и за отбранителните укрепления на Санта Мария. Брасо Ларго описа всичко в най-благоприятна светлина, заглади всички трудности и обеща не само лично той да ги води, но и да намери носачи за багажа им. И през цялото време повтаряше на капитан Блъд с бляскащ, възбуден поглед:
— Много злато. Много испанско злато. Карамба!
Той толкова често повтаряше това като папагал, с явното намерение да го привлече, че капитан Блъд се запита дали изявленията на индианеца не са прекалено настойчиви, за да бъдат напълно честни.
Капитан Блъд се замисли и изрази съмнението си чрез въпрос:
— Май много искаш да отидем, а, приятелю?
— Вървите. Да. Вие вървите — отвърна индианецът. — Испанците обичат злато. Гуанахани не обича испанци.
— И затова искаш да им напакостиш? Наистина, изглежда, че силно ги мразиш.
— Мразя! — каза Брасо Ларго. Той присви устни и издаде няколко утвърдителни гърлени звука. — Ъхъ! Ъхъ!
