Така капитан Блъд отиде да търси Брасо Ларго, който седеше мрачен на дървения пристан под крепостта.
При приближаването му индианецът се изправи с подчертан невъзмутим израз на лицето.
— Брасо Ларго — каза капитанът, — твоите хора обезцениха моята дума и поставиха в опасност честността ми.
— Не разбирам — отвърна му индианецът. — Ставаш приятел с испанските крадци?
— Да се сприятелявам! Не. Но когато се предадоха, аз обещах като условие за предаването им, че нищо лошо няма да им се случи. Ако не се бях намесил, твоите хора щяха да нарушат това обещание и да ги избият.
Индианецът изрази презрението си.
— Ъхъ! Ъхъ? Ти не си ми приятел. Водя те при испанско злато, а ти се обръщаш против мене.
— Злато няма — каза Блъд. — Но не искам да се караме за това. Трябваше още преди да тръгнем, приятелю, да ми кажеш, че ни използуваш, за да предадем в ръцете ти твоя испански враг и дъщеря ти. Тогава нямаше да давам дума на дон Доминго, че ще бъде в безопасност, и ти можеше да изпиеш кръвта на всеки испанец тук. Но ти ме измами, Брасо Ларго!
— Ъхъ! Ъхъ! — отвърна Брасо Ларго. — Няма да кажа нищо повече.
— Но аз ще кажа. Това са твои хора. След случилото се не мога да им имам доверие. А дадената дума ме принуждава да защитавам испанците, докато съм тук.
Индианецът се поклони.
— Прекрасно! Докато си тук. А после?
— Ако отново стигнем до безредици, може да се разменят изстрели и някои от твоите храбреци да бъдат ранени. Ще съжалявам за това повече, отколкото за загубата на испанското злато. Това не трябва да се случва, Брасо Ларго. Свикай хората си и ме остави засега да ги прибера в една от бараките на крепостта — заради тях самите.
Брасо Ларго се замисли. После кимна утвърдително. Той беше много разумен индианец. Така индианците бяха събрани и Брасо Ларго с усмивка на човек, който знае да изчаква, отиде заедно с тях да бъде заключен в едно от помещенията.
Събраните пирати започнаха да мърморят помежду си, а Волверстон си позволи да изрази общото недоволство.
— Пресилваш нещата, капитане, като рискуваш неприятности с индианците заради тия испански кучета!
— Ех, не заради тях. Заради дадената дума и тая малка индианка с бебето. Испанският офицер е бил добър към нея и той е доблестен мъж.
— Господ да ни е на помощ! — извика Волверстон и се извърна с отвращение.
Един час по-късно испанците започнаха да се качват на лодки от дървения пристан под погледите на пиратите, които наблюдаваха заминаването им от крепостта с мрачни предчувствия. Блъд им разреши да вземат със себе си само пет-шест ловни пушки. Но те взеха достатъчно хранителни запаси и дон Доминго, като предвидлив водач, беше особено настоятелен по въпроса за водата. После се сбогува с капитан Блъд.
— Дон Педро — каза той, — нямам думи, с които да възхваля щедростта ни. Горд съм, че се бих против вас.
— Нека кажем, че сте имали щастие.
— И щастие, вярно. Където и да намеря испанци, ще разправям, че дон Педро Сангре е един храбър джентълмен.
— На ваше място аз не бих говорил така — отвърна капитан Блъд, — защото никой няма да ви повярва.
Като продължаваше да прави подобни изявления, дон Доминго се качи на пирогата, където го чакаха вече индианската му съпруга и тяхното бебе. Хората му отблъснаха лодката към течението и той започна пътуването си към Панама, снабден с бележка, написана лично от капитан Блъд, в която на Ибервил и Хагторп се нареждаше да го пропуснат невредим, в случай, че се срещнат.
В прохладата на привечерния час пиратите се настаниха да гуляят на площада в крепостта. В града бяха намерили много домашни птици, доста кози и няколко бъчви прекрасно вино в жилищата на доминиканските монаси. Блъд, Волверстон и Огл вечеряха в добре нареденото жилище на заминалия испански командир и през отворените прозорци наблюдаваха със задоволство веселието на своите хора. Волверстон, който беше настроен песимистично, не споделяше това задоволство.
— В бъдеще стой само в морето, капитане, казвам аз — изръмжа той между хапките. — Там няма къде де изпратят съкровището, когато приближим на оръдеен изстрел. Ето ни тук след десетдневен поход и ни предстоят още десет дни ходене! И ще благодаря на бога, ако се върнем толкова леко, колкото дойдохме, защото май ще трябва да уреждаме някои недоразумения с Брасо Ларго и ще сме щастливи, ако въобще се върнем. Тоя път, капитане, забърка хубава каша.
— Ти си глупава купчина мускули, Нед — каза капитанът. — Никаква каша не съм забъркал. А Брасо Ларго е разумен индианец и затова ще се държи приятелски с нас, дори и само защото мрази испанците.
— А ти се държа, сякаш ги обичаш — каза Волверстон. — Само се усмихваше и покланяше на тоя чумав командир, който ни измами със златото и…
— Слушай, испанец или не, той беше храбър мъж — прекъсна го Блъд. Изпратил с златото, когато е чул че приближаваме, и така е изпълнил дълга си. Ако не беше толкова храбър, щеше сам да тръгне с него, вместо да остане на поста си. Храбростта изисква храброст и това е всичко, което имам да кажа по въпроса.
Тогава, преди Волверстон да отговори, въпреки шума на пиратите откъм реката се дочу острият и ясен звук на тръба. Блъд скочи на крака.
— Сигурно Ибервил и Хагторп се връщат! — извика той.
— Нека се молим на бога най-после да са взели златото! — възкликна Волверстон.
Втурнаха се навън и се отправиха към крепостна га стена, където хората вече се трупаха. Когато Блъд стигна там, първото от връщащите се канута допря до пристана и Хагторп скочи от него.
— Бързо се връщате — извика Блъд и се спусна да го посрещне. — Усмихна ли ви се щастието?
В мрака срещу него се изправи Хагторп, висок и едър, с глава, завита в жълта кърпа.
— Съвсем не онова щастие, което заслужаваше, капитане. — Тонът му беше странен.
— Не ги ли настигнахте?
Вместо него отвърна Ибервил, който тъкмо слизаше на брега.
— Нямаше кого да настигаме, капитане. Тоя лъжлив испанец те е заблудил; излъгал е, че е изпратил златото; а ти… ти му повярва… повярва на испанец!
— Я се изрази по-ясно! — каза капитан Блъд. — Добре ли чух, че не е изпратил златото? Да не би да е още тук?
— Не — рече Хагторп. — Искаме да кажем, че след като те е заблудил така с лъжите си, че ти дори не си си направил труда да претърсиш, на всичко отгоре си им позволил да си отидат съвсем свободно и да отнесат златото със себе си.
— Какво! — извика капитан Блъд. — Откъде знаеш това?
— На около дванадесет мили оттук стигнахме до едно индианско село; и имахме достатъчно ум да спрем и да попитаме преди колко време е минала испанска флотилия от канута. Отговориха ни, че нито днес, нито вчера, нито през който и да е друг ден след дъждовете такива канута не са минавали. Така разбрахме, че твоят храбър испанец е излъгал. Веднага тръгнахме назад и на половината път срещнахме групата на дон Доминго. Срещата го изненада. Не беше помислил, че тъй скоро ще спрем да питаме. Но се държа мазно и благовидно както винаги и дори беше много учтив. Призна съвсем откровено, че те е излъгал, и прибави, че след това, след нашето заминаване, е откупил от тебе свободата си и свободата на всички, които го придружават, като ти е дал златото. Каза, че си му наредил да ни каже веднага да се върнем; и ни показа написания собственоръчно от тебе пропуск.
След това Ибервил продължи разказа.
— Но тъй като не вярваме толкова на испанците и понеже сметнахме, че който е излъгал веднъж, ще
