Мистър Пит се впусна да обяснява предимствата на естествения избор, но господин Д’Ожерон го прекъсна, преди да развие тезата си.
— Драги мистър Пит, приятелю, моля ви, помислете за вашето положение. Вие сте пират — авантюрист, с други думи. Не искам да ви обиждам с това название — Искам да кажа само, че сте човек, който води авантюристичен живот. Каква сигурност, какъв дом можете да предложите на едно деликатно отгледано момиче? Ако вие имахте дъщеря, бихте ли я дали на драго сърце на такъв мъж?
— Ако го обича — отвърна мистър Пит.
— Ах! Но какво е любовта, приятелю?
Въпреки че знаеше много добре какво е любовта от неотдавнашния си възторг и сегашното отчаяние, Джереми се затрудни да даде израз на познанието си. Господин Д’Ожерон се усмихна благо на колебанието му.
— За любещия любовта е достатъчна, зная. Но за родителя е необходимо нещо повече, което да успокои чувството му на отговорност. Това е чест за мене, господин Пит. Крайно огорчен съм от принудата да отклоня вашето предложение. Ще бъде най-добре да не помрачаваме взаимното си уважение, като говорим повече по въпроса.
Но когато един млад мъж открие, че дадена млада жена е необходима за съществуването му и с извинителен егоизъм вярва, че самият той и е също тъй необходим, той не се отказва от намеренията си при първата пречка.
В момента обаче въпросът не можеше да се обсъжда повече поради влизането на величествената Мадлен, придружена от господин Дьо Меркьор. Погледът и гласът на младия французин потърсиха Люсиен. Той имаше очарователен глас и очи и беше обаятелна личност, с безукорно облекло и държане. По телосложение беше почти висок, но толкова тънък и нежен, че сякаш някой по-силен порив на вятъра би могъл да го събори; въпреки това говорът му беше уверен и никак не подхождаше на почти болнавия му вид.
Изненада се, че не намери Люсиен при баща й. Съобщи, че искал да я убеди отново да изпее някои от провансалските песни, с които така ги бе възхитила предишната вечер. Жестът му посочи към арфата, изправена в един ъгъл на добре мебелиралия стая. Мадлен отиде да търси сестра си. Мистър Пит се изправи, за да се сбогува. Струваше му се, че в сегашното си настроение не би могъл да седи и да слуша как Люсиен пее провансалски песни, за да доставя удоволствие на господин Дьо Меркьор.
Отиде да се оплаче на капитан Блъд, когото завари в голямата кабина на „Арабела“.
Капитанът остави настрана често прелиствания екземпляр на Хораций, за да изслуша оплакванията на младия си приятел и капитан. След това, излегнат върху покрития с възглавници сандък под прозорците на кърмата, капитан Блъд изложи становището си, изпълнен със съчувствие, но безкомпромисен по същността на въпроса. Той заяви, че господин Д’Ожерон е бил напълно прав, когато е казал, че занаятът на Джереми Пит не му позволява да мисли за съпруга.
— А това е само половината от причините, поради които трябва да се откажеш от тази идея. Другата е, че тази обаятелна и привлекателна девойка, Люсиен, изглежда твърде лекомислена, за да обещае спокойствие и сигурност на съпруг, който не винаги е при нея да я пази и възпира. Оня тип Тондьор ходи всеки ден в къщата на губернатора. Не ти ли е идвало на ум да се запиташ какво го привлича там? А защо онова изнежено френско конте, господин Дьо Меркьор, се бави в Тортуга? Мога да назова и други, които без съмнение са преживели собствения ти приятен опит с дама, която никога не отказва да изслуша любовните им обяснения.
— Върви по дяволите с твоя цинизъм! — изрева Пит с неограничено възмущение на влюбен. — С какво право говориш такива неща?
— С правото на разума и незамъгления разсъдък. Ти не си първият, който е целувал устните на госпожица Люсиен; няма да бъдеш и последният, дори и да се ожениш за нея. Тя има подканящ поглед и ако беше моя съпруга, нямаше да бъда никога спокоен, когато съм в морето. Бъди благодарен, че не отговаряш на изискванията на баща й за неин съпруг. Такива прекрасни същества като Люсиен Д’Ожерон са създадени само да смущават света.
Джереми не искаше да слуша повече подобни богохулства. Напълно подхождаше на Блъд, когото ожесточено обвини, че няма нито вяра, нито идеали, да мисли толкова зле за най-милата, най-чистата светица в цял свят. След това той се втурна навън от кабината и остави капитана отново да се върне към своя Хораций.
Блъд обаче бе посял семето на съмнението в сърцето на младия влюбен. Ясното осъзнаване на поводи за ревност може като със сабя да убие любовта с един удар; но съмнението за такива поводи само подтиква още повече влюбения. Така на следващия ден, изпаднал в треска и забравил напълно отказа на господин Д’Ожерон, мистър Пит се отправи рано към бялата къща над града. Беше по-рано от обичайното му време за посещение и той завари дамата на мечтите си да се разхожда в градината. С нея вървеше капитан Тондьор, човекът, ползуващ се със зловеща слава. Разправяха за него, че навремето бил преподавател по фехтовка в Париж и тръгнал по океаните, за да избегне правосъдието, за което настоявало семейството на един джентълмен, убит от него на дуел. Беше мъж със среден ръст, подлъгващо строен, защото беше здрав като скала. Обличаше се с вулгарна елегантност и се движеше с лекота и грация. Чертите на лицето му бяха неизразителни, с изключение на странно проницателните му малки, кръгли и черни очи. Сега те пронизваха мистър Пит с безочлив поглед, който сякаш го подканяше да си върви. Дясната ръка на капитана бе обгърнала талията на госпожица Люсиен. Тя остана там въпреки появата на мистър Пит, докато след краткия миг на изненада дамата се освободи от нея с известно смущение.
— Това е господин Джереми! — извика тя и прибави, съвсем излишно според мистър Пит: — Не ви очаквах.
Той пое протегнатата му ръка и я поднесе повече или по-малко механично към устните си, докато мърмореше поздравления на не особено блестящия си френски. Последва размяна на баналности и неловка пауза, след която Тондьор каза намръщен:
— Когато една дама ми каже, че не ме е очаквала, аз разбирам, че съм нежелан.
— Без съмнение честа случка в живота ви.
Капитан Тондьор се усмихна. Опитният дуелист винаги запазва самообладание.
— Това поне не е повод за остроумие. Не винаги е разумно да бъдеш остроумен. Мигновеният блясък може да доведе до мъчително назидание.
Люсиен се намеси. Беше леко задъхана. Погледът и беше изплашен.
— Но какво е това? Какво говорите? Не сте прав, господин капитан, да предполагате, че господин Джереми е нежелан. Господин Джереми е мой приятел, а моите приятели никога не са нежелани.
— Може би за вас, госпожице. Но за другите ваши приятели те могат да бъдат крайно нежелани.
— Отново грешите. — Държанието и беше студено. — Няма мой приятел, за когото други мои приятели да са нежелани в мое присъствие.
Капитанът прехапа устни, а Джереми изпита леко утешение, въпреки че все още с раздразнение си спомняше ръката около талията на жената, чиито устни бе целунал предната вечер, и нападките на капитан Блъд срещу нея.
Началото на сериозно скарване беше прекъснато от внезапната поява на господин Д’Ожерон и господин Дьо Меркьор. И двамата бяха задъхани, сякаш са бързали. Те се спряха и, изглежда, почувствуваха облекчение, когато видяха кой е там. Сякаш господин Д’Ожерон завари не това, което очакваше, и изпита облекчение за сигурността на Люсиен, която се криеше, както се смята, в броя на присъствуващите. Тяхното идване прекъсна злъчните подмятания и вероятно, понеже не беше настроен за други дела, капитан Тондьор скоро след това се сбогува. Обезпокояващо многозначителна усмивка придружи последните му думи към Джереми.
— С нетърпение ще очаквам, господине, да продължим в най-скоро време нашия интересен спор.
После, когато Джереми също се готвеше да си тръгне, господин Д’Ожерон го задържа.
— Останете за миг, господин Пит.
Той хвана младия мъж приятелски за ръката и го отдалечи от господин Дьо Меркьор и Люсиен. Тръгнаха нагоре по алеята и навлязоха в тунел, образуван от сплетените над главите им клони на портокалови дървета, донесени от Европа; това беше хладно място, където сред тъмната зеленина зрелите плодове блестяха като лампи.
