— Не ми харесаха прощалните думи на капитан Тондьор, нито усмивката му. Той е много опасен човек. Разумно ще бъде да се пазите.
Джереми настръхна.
— Мислите ли, че е страхувам от него?
— Смятам, че е разумно да се боите. Много опасен човек. Негодник. Идва тук прекалено често.
— Щом смятате така, защо го допускате?
Господин Д’Ожерон направи гримаса.
— Дори и да смятам така, как да му забраня?
— Страх ви е от него?
— Признавам. Ех, не за себе си, господин Пит. Но помислете за Люсиен. Той я ухажва.
Джереми потръпна от гняв.
— Не можете ли да му забраните да посещава дома ви?
— Разбира се. — Господин Д’Ожерон се усмихна накриво. — Веднъж постъпих така при случая с Левасьор. Знаете какво стана.
— Но… о, но… — Джереми се запъна. Най-после преодоля затруднението си. — Госпожица Мадлен беше така заблудена, че се поддаде на интригите на Левасьор. Вероятно не мислите, че госпожица Люсиен…
— А защо не? Този Тондьор, въпреки че е негодник, не е лишен от привлекателност и има предимство пред Левасьор, че навремето е бил джентълмен и все още може да се държи като такъв, когато му изнася. Неопитно дете като Люсиен лесно се подмамва от такъв смел, предприемчив ухажьор.
Мистър Пит се натъжи и озадачи.
— Въпреки това какво добро може да се очаква от отлагането? Рано или късно ще трябва да му откажете. И тогава… Какво ще стане тогава?
— Точно това се питам и аз — каза господин Д’Ожерон тъжно. — Но зло, което се отлага, може в крайна сметка да се отстрани от някаква случайност. — След това внезапно държането му се промени. — Извинете ме, драги мистър Пит. Нашият разговор се отклони в посока, каквато съвсем нямах предвид. Загрижеността на бащата! Исках само да ви предупредя и ви моля да обърнете внимание на предупреждението.
Мистър Пит помисли, че разбира. Господин Д’Ожерон беше загрижен, че Тондьор усеща съперник в лицето на Пит и че човек като него ще вземе незабавно мерки да отстрани съперника си.
— Много съм ви задължен, господин Д’Ожерон. Мога да се грижа за себе си.
— Дано е така. Искрено желая да е така. И с това се разделиха.
Джереми се завърна на „Арабела“, а след вечеря, когато се разхождаха с Блъд по палубата, му разправи какво се е случило. Капитан Блъд се замисли.
— Имал е достатъчно основания да те предупреди. Въпреки че е малко странно, дето губернаторът си е направил този труд. Ще го посетя, да. Може би ще успея да му помогна, въпреки че не виждам как. Междувременно, Джери, ако си предпазлив, няма да напускаш кораба. Дявол да го вземе, няма съмнение, че Тондьор ще те търси.
— А аз трябва да го избягвам, а? — запита презрително Джереми.
— Ако си разумен.
— Ако съм страхливец.
— Не е ли по-добре да си жив страхливец, отколкото мъртъв глупак, какъвто несъмнено ще бъдеш, ако се спречкаш с майстор Тондьор? Не забравяй, че тоя човек е преподавател по фехтовка, докато ти… Пфуй! Това ще бъде чисто убийство, точно така. А каква слава има в подобна постъпка?
Пит знаеше в себе си, че е така, но не искаше да признае унижението. Затова на другата сутрин, без да обръща внимание на съвета на Блъд, бе слязъл на брега и седеше заедно с Хагторп и Волверстон в кръчмата „Кралят на Франция“, когато Тондьор го намери.
Наближаваше пладне и общата зала беше претъпкана с пирати, няколко моряци от „Синь“, лентяи и сухопътни акули от двата пола, които живееха върху гърба на моряците и пиратите, винаги щедри със своите златни монети. Въздухът в зле осветеното помещение беше натежал от миризмата на ром, тютюн, въжета и човешка тълпа.
Приближавайки с бавни стъпки, Тондьор подпираше лявата си ръка върху дръжката на рапирата, разменяше поздрави и накрай се спря пред масата на Джереми.
— Позволявате ли? — попита той и без да дочака отговор, придърпа стол и седна. — Щастлив съм, че толкова скоро имам възможност да подновя нашия малък спор, който беше прекъснат вчера.
Джереми разбираше много добре какво ще стане и се вгледа смутено в него. Двамата му другари не разбираха нищо и също зяпнаха.
— Разисквахме нежелателността, струва ми се, и мудността ви да разбере те, че присъствието ви е нежелателно.
Джереми се наведе напред.
— Не става въпрос за това, което сме разисквали. Струва ми се, че сте дошли да предизвикате скандал.
— Аз? — Капитан Тондьор го изгледа намръщено. — Защо предполагате подобно нещо? Вие не ми вредите. Не е по възможностите ви. Дори не ми пречите. Ако беше така, щях да ви смачкам като бълха. — Той се изсмя презрително, обидно и с този смях предизвика гнева на Джереми, както и възнамеряваше.
— Не съм бълха, която можете да смачкате.
— He сте ли? — Тондьор стана. — В такъв случай внимавайте да не ми дотягате повече, защото може да се намерите под нокътя на палеца ми. — Говореше високо, за да го чуят всички, а тонът му накара тълпата в залата да млъкне.
Той се извърна презрително, но отговорът на Джереми го спря.
— Нахално псе!
Капитан Тондьор застина. Повдигна вежди. Хищна усмивка изкриви единия край на малките му мустачки. Междувременно едрият Волверстон все още не разбираше нищо, но инстинктивно се опита да възпре Джереми, който също се бе изправил.
— Псе? — каза бавно капитанът. — Псе, а? Това е доста уместно, псе и бълха. Все пак псе не ми харесва. Ще бъдете така добър да си вземете псето образно. И то веднага. Аз съм нетърпелив човек, господин Пит.
— Ще си го взема, разбира се — отвърна Джереми. — Не искам да обиждам едно животно.
— Имате предвид мене?
— Имам предвид кучето. Ще го заменя с…
— Ще го заменим с плъх — каза някакъв рязък глас зад тях и накара капитан Тондьор да се извърне на мястото си.
До вратата беше застанал капитан Блъд, висок и елегантен, в дрехи от черен плат със сребърни украшения, и се облягаше на абаносовия си бастун. Яркосините му очи върху загорялото лице с правилни черти посрещнаха и задържаха погледа на капитан Тондьор. Той тръгна към него, като заговори с лекота и без напрежение.
— Плъх, струва ми се, ви подхожда по-добре, капитан Тондьор. — И той спря, за да изчака отговора на французина.
Тондьор се изсмя презрително и отговори:
— Разбирам. Разбирам. Малкото капитанче трябва да го пазят. Татко Блъд се намесва, за да спаси малкия страхливец.
— Той наистина трябва да се пази. Няма да позволя на някакъв грубиян и професионален фехтовчик да убие моя навигатор. Затова се намесвам. Трябваше да го предвидите, капитан Тондьор. А що се отнася до страхливостта, нищожен негоднико, тя е качество на плъха, на който ви оприличавам. Надявате се на известно изкуство в употребата на рапира; но внимавайте да я използувате само срещу хора, за които имате причини да мислите, че не умеят да си служат с това оръжие. Това е поведение на страхливец. И на убиец, както, струва ми се, ви наричат във Франция.
— Това е лъжа — каза Тондьор, побледнял от гняв.
Капитан Блъд беше невъзмутим. Той съзнателно играеше собствената игра на Тондьор, за да разгневи неприятеля си.
