право би следвало да тежи на неговите.
Тази мисъл толкова много измъчваше ума му, че една вечер той реши да заговори.
— Нол — каза Лайонел, застанал до стола на брат си в осветената от огъня стая, и сложи ръка на рамото му, — не е ли по-добре да кажем истината?
Сър Оливър рязко вдигна глава и се намръщи.
— Да не си луд? — рече той. — Заради тази истина ще те обесят, Лал.
— Може би не. Във всеки случай твоето страдание е по-лошо и от обесване. О, аз те наблюдавах час след час през цялата тая седмица и разбирам болката, която те измъчва. Това не е справедливо. — И настоя: — Най-добре да признаем истината.
Сър Оливър печално се усмихна. Той протегна ръка и стисна десницата на брат си.
— Много благородно от твоя страна да го предложиш, Лал.
— Но не и наполовина толкова благородно, колкото да понасяш цялото страдание за престъплението, извършено от мене.
— Ах! — сър Оливър нетърпеливо сви рамене. Той откъсна поглед от лицето на Лайонел и се върна към съзерцанието на огъня. — В края на краищата мога да махна бремето, когато пожелая. Мисълта за тази възможност може да вдъхне смелост и при най-тежките изпитания.
Сър Оливър го изрече с груб, циничен тон и Лайонел се смръзна при тези думи. Потънал в продължително мълчание, той ги запреобръща в ума си и се замисли за загадката, която се криеше в тях. Реши да запита брат си за ключа, за точното значение на това объркващо изявление, но не можа да събере смелост. Боеше се да не би сър Оливър да потвърди ужасяващото тълкуване, което му придаваше сам той.
След малко той си отиде и скоро си легна. Дни наред това изречение непрестанно тровеше неговия ум: „Аз мога да махна бремето, когато пожелая.“ У него назря убеждението, че сър Оливър е обнадежден от съзнанието, че реши ли да заговори, ще се оправдае. Не можеше да допусне, че сър Оливър ще го направи. Всъщност Лайонел бе напълно сигурен, че сър Оливър е твърде далече от намерението да махне това бреме. Но все пак той можеше да промени решението си. Бремето можеше да стане прекалено тежко, копнежът му по Розамунд — неудържим, скръбта, че в нейните очи той е убиец на брат й — непоносима.
Душата на Лайонел се смразяваше при мисълта за последиците, които това ще има за самия него. Страховете му го разкриваха на самия него. Стана му ясно колко неискрен е бил в предложението си да кажат истината, даде си сметка, че то не е било нищо повече от мигновен порив на чувствата, предложение, за което, ако беше прието, щеше най-горчиво да се разкайва. А след това му хрумна мисълта, че щом той се поддава на чувствени пориви, които могат така предателски да мамят истинските му желания, сигурно и всички други хора имат тези слабости. Дали брат му не би могъл да стане жертва на един от тия мигове на душевна буря, когато, стигнал връхната точка на отчаянието, ще почувствува, че бремето е съвсем непоносимо, и обзет от негодуване, ще го захвърли?
Лайонел се мъчеше да се увери, че брат му е твърд човек, мъж, който никога не губи самообладание. Ала срещу това изтъкваше довода, че случилото се в миналото не може да поръчителствува за събитията в бъдещето, че търпението на всеки човек, колкото и да е издръжлив, има граници и че не е невъзможно в тази история да прелее търпението дори и на сър Оливър. Ако това се случи, в какво положение ще се намери той? Отговорът представляваше картина, която надминаваше силите му. Опасността да бъде съден и наказан с най-голямото наказание, предвидено от закона, щеше да е много по-голяма сега, отколкото ако си беше признал в самото начало. Признанието, което можеше да направи тогава, щеше да привлече известно внимание, защото го смятаха за човек с неопетнена чест и думата му щеше да има известна тежест. Но сега никой не би му повярвал. По мълчанието му и по това, че е допуснал брат му да бъде несправедливо обвинен, биха заключили, че е коравосърдечен и безчестен и че е действувал така, понеже не е имал сериозно оправдание за престъплението си. Щеше да е не само безвъзвратно обречен, но и заклеймен с позор, щеше да е презрян от всички честни люде и да стане за посмешище, за чиято смърт никой нямаше да пророни сълза.
Така той стигна до ужасяващото заключение, че в усилията да се укрие само се е заплел още по- безизходно. Ако Оливър заговори, той ще е изгубен. И Лайонел се върна към въпроса: защо е толкова сигурен, че Оливър няма да проговори?
Вместо да го тревожи само от време на време, този страх започна да го преследва ден и нощ и макар че треската беше преминала, а раната съвсем заздравяла, той оставаше блед, слаб и с хлътнали очи. Стана неспокоен, стряскаше се при най-малкия шум и се измъчваше от вечно недоверие към Оливър, което се изразяваше в неочаквани и странни изблици на докачливост.
Един следобед, когато влезе в трапезарията, която бе любимото кътче на сър Оливър в Пенароу, Лайонел видя брат си унесен в размисъл, с лакът, подпрян на коляното, и брада на дланта, загледан в огъня. Това бе толкова обичайно сега за сър Оливър, че беше започнало да дразни изопнатите нерви на Лайонел. Струваше му се, че в това равнодушие се крие преднамерен мълчалив укор, отправен към него.
— Защо вечно седиш пред огъня, като някоя стара баба? — изръмжа той, като даде най-сетне воля на тъй дълго набиралото се у него раздразнение.
Сър Оливър се обърна с лека изненада в погледа. След това очите му се отместиха от Лайонел към високите прозорци.
— Вали — каза той.
— Дъждът никога не те е задържал край огнището. Но в дъжд или слънце, все си е същото. Ти никога не излизаш.
— Защо да излизам? — все тъй кротко запита сър Оливър, но между черните му вежди се появи бръчка на недоумение. — Мислиш ли, че ми е приятно да виждам как хората свеждат погледи, как доближават глави, та да могат тихичко да ме кълнат?
— Аха! — отсечено и остро извика Лайонел с неочакван блясък в хлътналите очи. — Значи стигна дотам, след като стори доброволно това, за да ме запазиш, сега пък да ми го натякваш!
— Аз ли? — поразен се провикна сър Оливър.
— Самите ти думи са натякване. Да не мислиш, че не съзирам значението, което им придаваш?
Сър Оливър бавно се изправи, втренчен в брат си. Той поклати глава и се усмихна.
— Лал! Лал! — промълви той. — Тази рана те е разстроила, моето момче. Какво съм ти натяквал? Какво е било това скрито значение на моите думи? Ако вникнеш повече, ще разбереш, че да изляза, значи да се забъркам в нови скарвания, понеже съм станал избухлив и не мога да понасям намръщени лица и мърморене. Това е всичко.
Той пристъпи напред и сложи ръце върху раменете на брат си. Като го отдалечи на дължината на ръката си, той го загледа, а Лайонел наведе глава и страните му бавно поруменяха.
— Скъпи глупчо! — рече сър Оливър и го разтърси. — Какво ти е? Ти си блед, отслабнал и не приличаш на себе си. Хрумна ми една мисъл. Ще се снабдя с кораб и ще те заведа на любимите си места. Какъв живот се живее там — живот, който ще възстанови твоите сили и жизнерадост, а може би и моите. Какво ще кажеш, а?
Лайонел вдигна глава със светнали очи. Но изведнъж го възпря една мисъл — толкова подла, че руменина отново заля бузите му, понеже се срамуваше от нея. Но тя не го оставяше. Ако заминеше с Оливър, хората щяха да кажат, че е бил съучастник в престъплението, приписвано на брат му.
От няколко подхвърлени тук-там забележки (които не беше опровергал) знаеше за общото убеждение в околностите, че между него и сър Оливър се разгаря някаква вражда във връзка със случката в Годолфин Парк. Бледото лице и хлътналите му очи се приписваха на предположението, че го гнети грехът на брат му. Познаваха го като нежен, добросърдечен момък, във всяко отношение противоположен на буйния сър Оливър, и всички смятаха, че подтикван от растящата си жестокост, сър Оливър се държи зле с него, понеже момъкът не може да му прости престъплението. Това пораждаше голямо съчувствие към Лайонел, което му се засвидетелствуваше от всички страни. Приемеше ли предложение като току що направеното от Оливър, значеше да провали всичко.
Той съзнаваше напълно низостта на помислите си и се отвращаваше от себе си за това. Но не можеше да се отърси от тяхната натрапчивост. Те бяха по-силни от волята му.
Като забеляза това колебание и го изтълкува неправилно, брат му го притегли към огнището и го накара
