щеше да се погрижи да има лодка и хора, а за останалото можеше спокойно да се разчита на нею.
В същия миг Лайонел се сети за подходящото място. Той се завъртя и посочи на отсрещната страна към нос Трифюзис и сивите очертания на Годолфин Корт, залени по това време от слънчев блясък.
— Там, на нос Трифюзис, в сянката на Годолфин Корт, в осем часа утре вечер, когато няма да има месечина. Ще се погрижа да бъде там. Но мислете му, ако го изпуснете.
— Бъдете спокоен! — каза капитан Ли. — А парите.
— Щом го приберете на кораба, елате при мен в Пенароу — отговори той, с което показа, че в края на краищата не вярва в капитан Ли повече, отколкото му налага моментът.
Капитанът се съгласи и на това. Защото не успееше ли този господин да му се издължи, можеше винаги да върне сър Оливър на брега.
С това условие двамата се разделиха. Лайонел яхна коня и си отиде, а капитан Ли сви ръце около устата и се провикна към кораба.
Грубото лице на авантюриста бавно се разтегна в усмивка, докато чакаше лодката, която идваше да го прибере. Да беше я видял мастър Лайонел, може би щеше да се запита доколко е сигурно да се сключват сделки с негодник, който остава верен само докато има сметка. А в тази работа капитан Ли съзираше начин да измами, и то с печалба. Той нямаше съвест, но както всички негодници, обичаше да изиграва подлеци, по-големи от самия него. Щеше да изиграе мастър Лайонел по най-изтънчен, най-поетичен начин, и предварително се наслаждаваше на това със самодоволен смях.
ГЛАВА СЕДМА
ОТВЛЕЧЕН
Мастър Лайонел отсъствува от Пенароу почти през целия следващ ден под предлог на някакви покупки в Труроу. Беше към седем и половина, когато се завърна; при влизането си срещна сър Оливър в хола.
— Нося ти вест от Годолфин Корт — заяви той и забеляза как брат му трепна и промени цвета на лицето си. — Пред портите ме посрещна едно момче и ме помоли да ти кажа, че госпожица Розамунд искала незабавно да те види.
Сърцето на сър Оливър почти спря, а после заби в галоп. Тя го вика! Може да се е смекчила след вчерашната си непреклонност. Най-сетне се съгласява да го приеме!
— Бъди благословен за тази радостна новина! — отвърна той с дълбоко възбуждение — Тръгвам веднага! — И излезе в същия миг. Нетърпението му бе толкова голямо, че носен от тази гореща вълна, дори не си даде труд да вземе пергамента, който трябваше да бъде неопровержимата му защита. Грешката бе непоправима.
Мастър Лайонел не каза нито дума, когато брат му се спусна навън. Само се отдръпна в сянката. Беше побелял до устните и чувствуваше, че се задушава. Щом се затвори вратата, той неочаквано се раздвижи. Понечи да изтича подир сър Оливър. Съвестта му тръбеше, че не бива да допусне това. Ала страхът побърза да и отговори. Ако осуети изпълнението на замисъла, ще плати наказанието с живота си!
Той се обърна и с треперещи нозе се завлече в трапезарията.
Намери масата сложена за вечеря, както в онази вечер, когато беше залитнал вътре с рана на гърдите, за да се остави на грижите и под закрилата на сър Оливър. Той не се приближи до масата, а отиде при огнището, седна там и протегна ръце към пламъка. Беше му много студено и не можеше да спре треперенето. Чак и зъбите му тракаха.
Никълъс влезе да запита дали ще вечеря. Лайонел отвърна с несигурен глас, че въпреки късния час щял да чака завръщането на сър Оливър.
— Няма ли го сър Оливър? — изненадано запита слугата.
— Излезе преди малко, не зная къде — отговори Лайонел. — Но понеже не е вечерял, надали ще се забави.
С тези думи той освободи слугата и се сви там — плячка на душевни терзания, които не можеше да потисне. Умът му не можеше да се отклони от дълбоката, непоколебима обич, която сър Оливьр никога не се бе скъпил да проявява спрямо него. Дори във връзка със смъртта на Питър Годолфин, какви ли жертви не беше направил сър Оливър, за да запази него? Като съдеше по голямата любов и саможертвата в миналото, беше склонен да заключи сега, че брат му не би го издал дори и в най-страшните минути. Но ето, този подъл пристъп на страх, който го превърна в злодей, му напомни, че подобни заключения почиват само върху предположения и че би било опасно да се основава върху такива изводи, че ако в края на краищата сър Оливьр му изневереше в решителния час, щеше да бъде действително изгубен.
В края на краищата окончателното мнение на човека за ближните му винаги почива върху това, доколко той познава самия себе си; понеже Лайонел съзнаваше, че е неспособен на такива жертви зарад сър Оливьр, не можеше да вярва и в способността на сър Оливьр да се жертвува при възможно стечение на обстоятелствата в бъдеше. Той пак се сети за думите, произнесени от сър Оливър в същата тази стая само преди два дни, и заключи с още по-голяма увереност, че те можеха да имат само едно значение.
После пак го обхвана съмнение и най-сетне увереност в друго: увереност, че не е прав и че знае това, увереност, че се самозалъгва, защото търси оправдание за делото си. Лайонел притисна глава с двете си ръце и високо изпъшка. Той беше злодеец, безсърдечен, бездушен злодеец! Гнусеше се от самия себе си. Настъпи миг, когато скочи изтръпнал, с решението дори и сега, в дванадесетия час, да се спусне подир брат си и да го избави от съдбата, която го очакваше там в нощта.
Но и това решение бе разпръснато от полъха на себелюбив страх. Той се отпусна безсилно на мястото си, мислите му се насочиха в друго направление. Те се въртяха сега около онези въпроси, които го бяха занимавали в деня, когато сър Оливър беше отишъл в Аруинак, за да търси удовлетворение от сър Джон Килигрю. Пак му дойде на ум, че с премахването на Оливър всичко, на което се радваше досега благодарение на братовата си щедрост, щеше да го радва занапред като негова безспорна собственост. Това размишление донякъде го утеши. Ако злодейството му причинеше страдание, щеше да има поне утеха.
Часовникът над оборите удари осем. Мастър Лайонел се сви на стола при този звук. Заговорът се изпълняваше може би тъкмо сега. Мислено той виждаше всичко: виждаше брат си нетърпеливо да тича към портите на Годолфин Корт, след това тъмни сенки да изникват от околния мрак и мълчаливо да се нахвърлят върху му. Виждаше го да се бори за миг на земята, после видя във въображението си как бързо го отнасят с вързани ръце и крака и запушена уста надолу по склона към брега и към чакащата лодка.
Лайонел остана така още половин час. Заговорът вече беше изпълнен и тази увереност като че ли малко го успокои.
Тогава пак се появи Никълъс и забърбори за нещастието, което вероятно се било случило с господаря му.
— Какво нещастие би могло да му се случи? — изръмжа Лайонел, сякаш бе възмутен от тази мисъл.
— Надявам се, че никакво — отвърна слугата. — Но сега сър Оливьр има достатъчно врагове и съвсем не е безопасно да излиза след мръкване.
Мастър Лайонел с възмущение отрече опасенията. Той заяви нарочно, че не ще чака повече. Никълъс му поднесе вечеря и пак го остави, за да застане пред вратата, да се взира в мрака и да се вслушва дали не се връща господарят му. Беше надзърнал в оборите и знаеше, че сър Оливър е излязъл пеша.
Междувременно мастър Лайонел трябваше да се преструва, че се храни, при все че би се задавил, ако наистина се опиташе да яде. Той изцапа чинията, надроби храната и жадно изпи чаша червено вино. След това се престори на разтревожен и отиде при Никълъс. Така двамата прекараха уморителната нощ в очакване да се завърне онзи, за когото мастър Лайонел знаеше, че няма да се върне вече.
Призори те вдигнаха слугите и ги изпратиха да търсят из околностите да съобщят навред за изчезването на сър Оливър. Самият Лайонел отиде в Аруинак да запита открито сър Джон Килигрю дали не знае нещо по този въпрос.
Сър Джон явно се изненада и с готовност се закле, че дори не бил виждал сър Оливър от дълго време. Той се държа внимателно към Лайонел, когото обичаше, както го обичаха и всички други. Момъкът имаше толкова меки и любезни обноски, бе тъй безгранично различен от своя дързък, високомерен брат, че при сравнението добродетелите му заблестяваха по-ярко.
— Признавам, че е напълно естествено да дойдете при мен — каза сър Джон. — Но давам ви честната си дума, че не зная нищо за него. Нямам навика да премахвам враговете си тихомълком.
