ЧАСТ ВТОРА
САКР-ЕЛ-БАР
ГЛАВА ПЪРВА
ПЛЕННИКЪТ
Сакр-ел-Бар, Морският ястреб, бичът на Средиземноморието и страшилището на християнска Испания, лежеше изтегнат на височините на нос Спартел.
Над него по билото на скалата минаваше тъмнозелената ивица на портокаловите гори на Араиш — прочутата от древността градина на Хесперидите, където растели златните ябълки. Една-две мили по на изток, на изумрудените пасбища, които се простираха, докъдето стигаше окото, по посока на Сеута, се виждаха колиби и шатри на бедуински стан. По-наблизо, яхнало сива скала, почти голо козарче — строен мургав юноша с вързана на бръснатата глава връв от камилска козина — издаваше откъслечни, тъжни и немелодични звуци с тръстиковата си свирка. Някъде от висините на синия небесен свод долиташе радостна песен на чучулига, а отдолу — свиленото шумолене на неподвижното море.
Сакр-ел-Бар лежеше изтегнат върху наметка, изтъкана от камилска вълна, сред избуяли папрати, на самия ръб на скалната издатина, където се беше изкачил. От двете му страни клечеше по един негър от Сус, и двамата съвсем голи с изключение на белите набедреници; мускулестите им тела лъщяха като абанос в ослепителния майски слънчев блясък. Те държаха груби ветрила от пожълтели листа на финикови палми, които трябваше да разклащат над главата на своя господар, за да разхлаждат въздуха и да пропъждат мухите.
Сакр-ел-Бар бе в разцвета на живота си, мъж с огромен ръст, мощно херкулесовско тяло и крайници, които говореха за исполинска сила. Увенчаното му с ястребов нос лице, завършващо с черна чаталеста брада, се отличаваше с мургавина, която изпъкваше още по-силно поради снежнобялата чалма, навита на главата. В рязка противоположност очите му бяха изключително светли. Над бялата си риза той носеше дълга зелена туника от много тънка коприна, извезана по ръбовете със златни шевици, широки басмени шалвари се спускаха до колената, почернелите му мускулести прасци бяха голи, а на краката носеше чифт мавритански калеври от червена кожа с подвити нагоре остри носове. Той нямаше друго оръжие освен нож с широко острие и покрита със скъпоценни камъни дръжка, втикнат в плетен кожен колан.
Една-две крачки по-наляво се бе проснал още един мъж, с лакти на земята и длани, вдигнати над челото, за да засенчват вперените в морето очи. И той бе висок и силен, а при всяко помръдване ризницата, с която беше облечено тялото му, и стоманеният шлем, около който беше намотал зелената си чалма, проблясваха на слънцето. До него лежеше огромен крив ятаган в покрита с многобройни стоманени украшения кожена ножница. Той имаше хубаво лице и брада, но беше много по-мургав от другаря си, а дългите му изящни ръце бяха почти съвсем черни.
Сакр-ел-Бар не му обръщаше внимание. Излегнал се там, той гледаше надолу по склона, обрасъл с хилави коркови дървета и вечнозелени дъбове; тук-там се виждаше златисто сияние на жълтуга, по-нататък, по зъберите на белезникава скала, се проточваха стъблото и яркоалените цветове на кактус. Под него, около Херкулесовите пещери, се откриваше морската шир, чиито бистри глъбини преливаха при бавното й движение от преситената зеленина на изумруда до всичките отсенки на опала. Малко по-далече, зад прикритието на издадена скала, която образуваше малко заливче, на леките вълни се поклащаха две огромни галери с мачти и с по петдесет весла и една по-малка галиота10 с тридесет весла; грамадните жълти весла стърчаха почти водоравно от страните на всеки кораб като пера на някаква гигантска птица. Много ясно бе, че те или се укриваха, или подготвяха засада. Над тях кръжеше ято кресливи и дръзки чайки.
Сакр-ел-Бар гледаше към морето оттатък проливите, към Тарифа и неясното далечно европейско крайбрежие, едва забележимо в прозрачния летен въздух. Ала погледът му не се занимаваше с този мъглив кръгозор, той стигаше само до хубавия кораб с бели платна, който бавно напредваше срещу вятъра през приливите на около четири мили оттам. Лек ветрец полъхваше от изток и корабът подлагаше и последната педя от своите платна, за да го използува. Той се приближаваше, като извиваше все по-наляво, и без съмнение капитанът вече разглеждаше враждебните африкански брегове и търсеше някакви следи от онези свирепи разбойници, които се навъртаха там и не щадяха никой приближил се християнски кораб. Сакр-ел- Бар се усмихна при мисълта колко неподозирано беше присъствието на неговите галери, колко безобиден трябва да изглежда окъпаният от слънце бряг на Африка за усърдно търсещия далекоглед на християнина капитан. А там, от своята височина, както ястребът, с чието име го бяха нарекли, виещ се в кобалтовите небеса, за да се спусне върху своята плячка, той наблюдаваше големия бял платноход и го чакаше да се приближи на удобно за нападение разстояние.
На изток малък нос причиняваше затишие, което се простираше почти на цяла миля от брега. От орловото гнездо на наблюдателя тази граница се очертаваше рязко; те можеха ясно да видят предела, където белите гребени на гонените от вятъра малки вълни се стопяваха и водата ставаше по-гладка. Продължеше ли чак дотам, в спазваното сега южно направление, платноходът нямаше да може бързо да промени посоката, а това щеше да им предостави удобния случай. Без да подозира заплашващото го зло, корабът неотклонно се придържаше към своя курс, докато вече по-малко от една миля го делеше от зловещото затишие.
Облеченият в ризница корсар възбудено се раздвижи. Той размаха крака във въздуха и се обърна към безстрастно наблюдаващия Сакр-ел-Бар.
— Ще дойде! Ще дойде! — провикна се той на лингва франка11, франкското наречие на африканското крайбрежие.
— Инш аллах — бе краткият отговор. — Ако е рекъл господ!
Те потънаха отново в напрегнато мълчание, а корабът се приближаваше все по-близко, тъй че сега при всеки тласък напред виждаха как проблясва белият корем под черния му корпус. Сакр-ел-Бар засенчи очи и втренчи поглед в четириъгълното знаме, което се развяваше на главната мачта. Той можа да различи не само червените и жълти цветове, но и изображенията на замък и лъв.
— Испански кораб, Бускен! — изръмжа корсарят на другаря си. — Това е чудесно! Слава на пророка!
— Дали ще влезе в клопката? — запита другият.
— Непременно ще влезе — бе самоувереният отговор. — Той не подозира никаква опасност, а пък нашите галери много рядко идват толкова далеч на запад. Да, ето, той пристига с цялото си испанско величие!
Още докато изговаряше тези думи, платноходът стигна чертата на затишието. Той я прекоси, понеже платната му все още бяха издути от умерения вятър, и без съмнение възнамеряваше да използува докрай възможността да отиде по на юг.
— Хайде! — извика Бускен; Бускен-ел-Борак го наричаха заради светкавичната стремителност на неговите нападения. Той трепереше от нетърпение като вързана на каишка хрътка.
— Още не — бе спокойният, сдържан отговор. — Колкото по-близо допълзи до брега, толкова по-сигурна е неговата съдба. Ще имаме достатъчно време да пристъпим към нападението, когато се обърне. Дай ми да пия, Абиад — рече корсарят на единия от негрите, наречен от него на подбив „Белия“.
Робът се извърна настрана, махна куп папрат, вдигна амфора от червена шуплива глина, извади палмовите листа от отвора и наля вода в една чаша. Сакр-ел-Бар отпи бавно, без да откъсва очи от платнохода, всяко въже на който вече ясно изпъкваше в прозрачния въздух. Те виждаха движещите се по палубата му хора и наблюдателя върху площадката на предната мачта. Корабът бе едва на половин миля, когато неочаквано започна да се обръща. Сакр-ел-Бар мигновено скочи в целия си великански ръст и размаха дълъг зелен шал. На една от прикритите зад скалите галери прозвуча рог като непосредствен отговор на този знак; той бе последван от резките свирки на боцманите, а след това от плясъка и скърцането на веслата, и двете по-големи галери се плъзнаха от скривалището си. На дългите бронирани горни палуби се тълпяха корсари с пъстроцветни чалми, оръжието им блестеше на слънцето. Най-малко по десетина, въоръжени до един с лъкове и стрели, бяха яхнали рейките на всички мачти, а въжените стълби от двете страни на галерите бяха почернели от мъже, които гъмжеха като скакалци, готови да връхлетят и да задушат жертвите си.
Внезапното нападение внесе безредие на испанския кораб. На борда настъпи бясно раздвижване, разнесоха се тръбни звуци и провиквания, хората диво се замятаха насам-натам, за да заемат местата, на които ги пращаше прекалено непредпазливият им капитан. Поради това смущение опитът на кораба да се
