кървава рязка на голия му гръб.
Така ден след ден, кога изнемогващ и обгорен от безмилостното южно слънце, кога зъзнещ от нощната роса през време на съня, който не даваше отмора в това свито положение, неописуемо мръсен и разчорлен, с коса и брада, сплъстени от безконечното потене, окъпван само от твърде оскъдните по това годишно време дъждове, почти задушен от смрадта на жалките си другари и измъчван от гнусните пълзящи гадинки, гъмжащи в гниещите овчи кожи и бог знае какви други мръсотии в този плаващ ад. Хранеха го оскъдно с червясали сухари и отвратителна бъркоч от залоен ориз, да пие му даваха възтопла, често пъти застояла вода освен в случаите, когато гребането продължеше повече от обикновеното време и боцманите тикаха парчета натопен във вино хляб в устата на изнемогващите роби, за да поддържат силите им.
При това пътуване избухна скорбут, а имаше и други болести между гребците, без да споменаваме гнойните рани, придобити от търкането о пейката, които никой не можеше да избегне и всеки трябваше да понася според силите си. С победените от болестта роби или с онези, които, стигнали предела на своята издръжливост, си позволяваха да припаднат, боцманите се справяха набързо. Болните изхвърляха през борда, припадналите измъкваха в прохода или на мостика и ги бичуваха, за да ги съживят; ако не се свестяваха, продължаваха да ги бият, докато се превърнеха в страхотна кървава маса, която хвърляха в морето.
Веднъж или дваж, когато стояха по посока на вятъра и вонята на робите се издигна от кърмата и стигна изящната позлатена задна палуба, на която пътуваше инфантата и нейната свита, кормчиите получиха нареждане да обърнат галерата и в продължение на дълги уморителни часове робите трябваше да я задържат в това положение и лекичко да гребат срещу вятъра, за да не бъдат отнесени.
Броят на умрелите през първата седмица на това пътуване достигна близо четвърт от общото число. Ала на носовата част имаше запас от роби и с тях запълваха празните места. Само най-годните успяха да преживеят това ужасно изпитание.
Сър Оливър беше от тях, от тях бе и най-близкият му съсед по весло, снажен, здрав, безстрастен млад мавър, който не роптаеше и приемаше съдбата си с твърдост, будеща възхищение у сър Оливър. Дълги дни не бяха разменили нито дума, като мислеха, че поради различието във вярата трябва да се смятат за врагове, макар да бяха другари по нещастие. Но една вечер, когато някакъв стар евреин, паднал в блажено безсъзнание, бе измъкнат и бит според установения обичай, сър Оливър случайно забеляза как облеченият с алена роба прелат, който придружаваше инфантата, наблюдава от перилата на палубата със студени безмилостни очи, и бе обзет от такъв гняв при вида на цялата безчовечност и ледено безсърдечие на този уж призван служител на кроткия и милостив спасител, че гласно прокле всички християни изобщо и този облечен в алено княз на църквата в частност.
Той се обърна към съседа си мавър и му заговори на испански. — Преизподнята — възкликна той — положително е била създадена за християните и сигурно затова те се мъчат да оприличат на нея и земята!
За негово щастие скърцането и плясъкът на веслата, дрънкането на веригите и острото плющене на бича върху нещастния евреин бяха достатъчни да заглушат гласа му. Обаче мавърът го чу и черните му очи заблестяха.
— Там ги очаква седем пъти напалена пещ, о, братко — отвърна той с увереност, която, изглежда, бе извор на твърдостта му. — Но не си ли и ти християнин?
Мавърът говореше на оня чудноват език на североафриканското крайбрежие, оня лингва франка, който звучеше като някакво френско наречие, изпъстрено с арабски думи. Обаче сър Оливър разбра смисъла почти по усет. Той му отвърна пак на испански, тъй като, макар и да не говореше на този език, ясно бе, че мавърът го разбира.
— Отричам се от този час — отговори той в гнева си. — Не признавам никоя вяра, в чието име се вършат подобни неща. Погледни само това алено изчадие на ада там горе. Виж колко превзето помирисва парфюмираната си кърпичка, да не би светите му ноздри да се осквернят от изпаренията на нашите страдания. И все пак ние сме божи създания, сътворени по божия образ също както и той. Какво знае той за бога? За него вярата е като доброто вино, обилната храна и нежните жени. Той проповядва самоотрицанието като единствен път към небето и неговите собствени догми му навличат проклятие. — Сър Оливър изръмжа непристойна ругатня и блъсна грамадното весло напред. — Аз и християнин? — провикна се той и се изсмя за първи път, откакто бе закован за тази пейка на мъчението. — Аз скъсвам с християните и християнството!
— Ние принадлежим на бога и при него ще се върнем — рече мавърът.
Така възникна приятелството между сър Оливър и този човек, който се казваше Юсуф-бен-Мохтар. Мюсюлманинът си въобрази, че в лицето на сър Оливър вижда душа, белязана с милостта на аллаха, душа, узряла да възприеме учението на пророка. Юсуф бе благочестив и се зае с обръщането на другаря си роб в правата вяра. Ала сър Оливър го слушаше с безразличие. След като бе отхвърлил едно верую, трябваше да намери много предимства в някое друго, за да го възприеме, а му се струваше, че по-рано беше чувал християнството да се възхвалява за същите ония великолепни неща, изтъквани от Юсуф във възхвала на исляма. Но той запази тези разсъждения за себе си, а междувременно общуването с мюсюлманина му даде възможност да изучи лингва франка, тъй че след шест месеца започна да го говори като мавританец, с цялата мюсюлманска цветистост и още по-изпъстрен с арабски.
Към края на тези шест месеца стана събитието, което върна свободата на сър Оливър. А междувременно неговите ръце и крака, които винаги се бяха отличавали с по-голяма от обикновената сила, бяха придобили слонска мощ. Така ставаше с гребците. Хората или умираха от преумора, или техните мишци и жили се каляваха за изискванията на безпощадния труд. В течение на тези шест месеца сър Оливър се беше превърнал в човек от стомана и желязо, недостъпен за умората, с почти свръхчовешка издръжливост.
Завръщаха се у дома след пътуване до Генуа, когато една вечер, на минаване край Минорка на Балеарските острови, бяха изненадани от четири мюсюлмански галери, които се плъзнаха иззад един нос, за да ги заобиколят и нападнат.
На борда на испанския кораб се разнесе ужасният вик „Асад-ед-Дин“ — името на най-страшния мюсюлмански корсар след смъртта на италианския вероотстъпник Окиали, известен като Али паша, който бил убит при Лепанто. На палубата екнаха тръби и забиха барабани; испанците с шлемове и ризници, въоръжени с каливери17 и копия, се приготвиха да отстояват своя живот и свобода. Топчиите се втурнаха при кулверините. Но първо трябваше да се запали огън, да се възпламенят фитилите, а в бъркотията се изгуби много време — толкова много, че дори един топ не можа да гръмне, когато куките на първата галера вече издрънчаха и се закачиха за борда на испанския кораб. Сътресението от сблъскването беше ужасяващо. Бронираният нос на мюсюлманската галера тази на самия Асад-ед-Дин — нанесе на испанеца кос удар в средната част, който раздроби петнадесет от веслата, като да бяха сноп сухи съчки.
От робите се изтръгна вик, последван от такива жалостни стонове, каквито могат да издават само прокълнатите в ада. Близо четиридесет души бяха ударени от дръжките на веслата, полетели срещу тях. Някои бяха убити на място, други лежаха безчувствени и смазани, някои с пречупен гръбнак, други с раздробени крайници и ребра.
Сър Оливър положително щеше да бъде един от тях, да не бяха предупреждението, съветът и примерът на Юсуф, който бе добре запознат с морските битки и ясно предвиди какво ще се случи. Той изхвърли веслото, колкото можеше по-нагоре и напред, като накара и другите на пейката да сторят същото. После се смъкна на колене, пусна греблото и се сви, докато раменете му се изравниха с пейката. Беше извикал на сър Оливър да последва примера му, а сър Оливър, без дори да разбере какво означава тази уловка, ала доловил нейната важност от настойчивостта на другаря си, мигновено се подчини. Веслото бе ударено в следния миг и преди да се пречупи, полетя обратно, сплеска главата на един от робите на пейката и смъртно нарани другите, но мина тъкмо над главите на сър Оливър и Юсуф. След миг телата на гребците от предната пейка се стовариха отгоре им с викове и проклятия.
Когато сър Оливър се изправи, боят беше започнал. Испанците бяха дали залп от своите каливери и гъст облак дим беше надвиснал над борда. През този дим се устремиха корсарите, водени от висок, сух, възстар мъж с развята бяла брада и мургаво орлово лице. На белоснежната му чалма блестеше полумесец от изумруди, над чалмата се издигаше върхът на стоманен шлем, а тялото му бе закрито от ризница. Той размахваше грамаден ятаган, под който испанците падаха като класове под сърпа на жетваря. Той се биеше
