море от мургави лица под пъстроцветни чалми и пак се взря в Сакр-ел-Бар.
— Дявол да го вземе! — най-сетне промълви той на английски, за да даде израз на безкрайното си учудване. След това, възвърнал си старото, обичайно за него дръзко държане и потиснал цялата си изненада, добави: — Добър ви ден, сър Оливър. Предполагам, че ще си доставите удоволствието да ме обесите.
— Велик е аллах! — отговори безстрастно Сакр-ел-Бар.
ГЛАВА ВТОРА
ВЕРООТСТЪПНИКЪТ
Как беше станало така, че Сакр-ел-Бар, Ястребът на морето, мюсюлманският морски разбойник, бичът на Средиземно море, страшилището на християните и любимецът на Асад-ед-Дин, пашата на Алжир, да е същият сър Оливър Тресилиън, корнуолският благородник от Пенароу, е описано надълго и нашироко в хрониката на лорд Хенри Гоуд. Негова светлост ни показва колко крайно изненадващо му се е видяло горното обстоятелство чрез скучната изчерпателност, с която проследява стъпка по стъпка това изключително преобразяване. Той му посвещава цели два тома от осемнадесетте, които ни е оставил. Всичко това обаче може успешно да бъде обобщено в една кратка глава.
Сър Оливър бе един от малцината, спасени от удавяне от испанския кораб, който потопи „Лястовичка“; между тях бе и Джаспър Ли, капитанът. Всички бяха отведени в Лисабон и там предадени на съда на Светата инквизиция. Понеже всички бяха друговерци — или поне почти всички, — най-подходящо и належащо бе братята от ордена „Св. Доминик“ да се занимаят на първо място с обръщането им в правата вяра. Сър Оливър произхождаше от семейство, което никога не се беше славило с непоклатими верски схващания, и положително нямаше намерение да изгори жив, щом приемането на чужди убеждения относно крайно съмнителния задгробен живот щеше да бъде достатъчно, за да го спаси от кладата. Той прие католическото кръщение с почти презрително безразличие. Колкото за Джаспър Ли, близо до ума е, че по гъвкавост на съвестта си капитанът не падаше по-долу от сър Оливър и съвсем не беше от хората, които ще се оставят да ги опекат заради някаква си вяра.
Естествено в светата църква настъпи голяма радост, когато тези две нещастни души бяха спасени от сигурната гибел, която ги беше очаквала преди. Като новопокръстени, те бяха горещо посрещнати и над тях се проляха обилни благодарствени сълзи от ревнителите на бога. Толкова за тяхното вероотстъпничество. Те напълно се очистиха, като надлежно, със свещ в ръка и вретище на раменете, се покаяха на събрание, състояло се на площада в Лисабон. Църквата ги освободи с благословия и напътствие да постоянствуват в спасителния път, посочен от нея с такова благосмирение.
Всъщност това освобождение се равняваше на отхвърляне. Последицата беше, че те бяха върнати на светските власти, а на светските власти тепърва предстоеше да ги накажат за престъпленията им по моретата. Вярно е, че никакво престъпление не можеше да се докаже. Ала съдът се задоволи да постанови, че отсъствието на престъпно деяние било естествена последица от липсата на благоприятен случай. Наопаки, той отсъди, че без съмнение при наличност на удобен случай престъплението е щяло да бъде извършено. Тази увереност почиваше на факта, че когато испанският кораб дал изстрел над „Лястовичка“ като покана да спре, той продължил своя път. Тъй, с несъкрушимата кастилска логика, бе доказана нечистата съвест на неговия капитан.
От друга страна, капитан Ли възрази, че бил подбуден към това действие от недоверието си към испанците и от твърдото си убеждение, че всички испанци са пирати, от които трябва да се пази всеки честен моряк, съзнаващ, че не е достатъчно добре въоръжен. Това бе защита, която не можа да му спечели благоразположението на тесногръдите му съдии.
Сър Оливър усърдно доказваше, че не е принадлежал към екипажа на „Лястовичка“, че бил благородник, озовал се на борда съвсем против волята си, и бил жертва на разбойническо отвличане, извършено от продажния му капитан. Съдът изслуша защитата му с уважение и пожела да узнае неговото име и звание. Сър Оливър бе дотолкова непредпазлив да им каже истината. Последиците бяха крайно поучителни за него; те му показаха с каква последователност се попълват испанските архиви. Съдът представи книжа, които дадоха възможност на неговите съдии да му разкажат повечето от онази част на живота му, която беше прекарал по моретата, и да изтъкнат множество неблагоприятни дребни обстоятелства, отдавна забравени от него, които сега си припомни и които положително не можеха да допринесат за облекчаване на присъдата му.
Не е ли бил в Барбадос в еди-коя си година и не е ли пленил там галеона15 „Мария де лас Долорес“? Какво друго е било това, ако не разбойническа и пиратска постъпка? Не беше ли потопил преди четири години испанска карака16 в залива Фунчал? Не е ли участвувал с оня пират Хокинз в случката при Сан Хуан де Ульоа? И тъй нататък. Въпросите се сипеха върху му и го погълнаха без остатък.
Той вече почти съжаляваше, че си беше дал труда да приеме кръщението и всичко, свързано с него, от страна на доминиканските братя. Започна да му се вижда, че си е губил времето и се е спасил от църковната клада само за да увисне на светското въже като жертва на отмъстителните богове на разгневена Испания.
Чак дотам обаче не се стигна. По онова време средиземноморските галери имаха крещяща нужда от хора и на това обстоятелство сър Оливър, капитан Ли и още неколцина от злополучния екипаж на „Лястовичка“ дължеха живота си, макар и да подлежи на съмнение дали някой от тях го е сметнал за много утешително. Оковани двама по двама, глезен за глезен, само с по няколко брънки помежду, те се присъединиха към доста голямото стадо от несретници, което бе подкарано през Португалия в Испания, а после на юг, към Кадис. Сър Оливър видя капитан Ли за сетен път на утрото, когато потеглиха от вонящия лисабонски затвор. Оттогава нататък, през цялото уморително пътуване, всеки от тях знаеше, че другият е някъде в това окаяно множество от роби гребци, но никога вече не се срещнаха лице с лице.
В Кадис сър Оливър прекара един месец в широко, заградено място, отворено към небесата, но въпреки това неописуемо мръсно — място на нечистотии, болести и неподдаващи се на описание страдания, подробности за които любопитният може да потърси сам в хрониката на лорд Хенри. Те са прекалено отвратителни, за да бъдат разказани тука.
В края на този месец той бе сред хората, подбрани от един офицер за галерата, предназначена да отведе инфантата в Неапол. Дължеше го на здравата си природа, успешно устояла на заразите в това зловонно място на терзания, както и на чудесните си мишци, които офицерът удряше и опипваше, сякаш купуваше товарно животно, понеже всъщност тъкмо това и правеше.
Галерата, на която бе изпратен нашият благородник, бе кораб с петдесет весла, всяко движено от по седем души. Те седяха на нещо като стълба, издигната по наклона на веслото, която започваше от прохода по средата на кораба и слизаше до ниските бордове. Мястото, отредено на сър Оливър, бе до самия проход. Тук, съвършено гол, както майка го е родила, той бе прикован към пейката и в тези вериги, да го кажем още отсега, остана без нито миг прекъсване цели шест месеца.
Между него и твърдата дъска на седалката нямаше нищо освен изтъркана и мръсна овча кожа. От единия до другия си край пейката не беше по-дълга от десет стъпки, докато разстоянието, отделящо я от средната редица, бе едва четири стъпки. В това нищожно пространство от десет на четири стъпки сър Оливър и шестимата му другари гребци влачеха жалкото си съществуване ден и нощ, понеже спяха във веригите си на веслото, без да имат достатъчно място да се изтегнат.
Скоро сър Оливър се закали и привикна към това неописуемо съществуване, към живата смърт на роба от галерата. Но това първо дълго пътуване до Неапол щеше завинаги да остане най-страшната преживелица в неговия живот. По шест или осем безкрайни часа наред, а веднъж и цели десет часа трябваше да гребе без нито миг прекъсване. Сложил единия крак на напречната дъска, а другия на предната пейка, стиснал своята част от това ужасно тежко, петнадесет стъпки дълго весло, той превиваше гръб, налягаше напред и нагоре, за да не се блъсне в гърбовете на пъшкащите потни роби пред него, след това издигаше края, тъй че да потопи лопатата във водата, и здраво стиснал дръжката, ставаше от мястото си, за да употреби цялата си тежест при дърпането, сетне падаше с издрънкване на веригата върху стенещата пейка, изхвърляше се пак напред и все тъй, докато му се завиеше свят, пред очите му тъмнееше, устата се напукваше и цялото тяло се превръщаше в трептяща, напрегната болка. Тогава се стоварваше жестокият удар от камшика на боцмана, за да поднови силите при най-малкото отпускане, а понякога и за да остави
