за десет души, а в негова подкрепа се изсипваше безкраен порой от мюсюлмани, които крещяха: „Дин! Дин! Аллах, Аллах!“ Испанците отстъпваха все по-назад и по-назад пред този неудържим пристъп.
Сър Оливър забеляза, че Юсуф напразно се мъчи да се освободи от веригата си, и му се притече на помощ. Той се наведе, сграбчи я с две ръце, опря крак на пейката, напъна се с всичка сила и изтръгна скобата от дървото. Юсуф беше свободен, ако не се смята, разбира се, парчето тежка верига, която висеше на глезена му. На свой ред той оказа същата услуга на сър Оливър, макар и не толкова бърза, защото, при все че беше здрав мъж, или силата му не се равняваше на тази на корнуолеца, или скобата е била забита в по-здраво дърво. Но накрая тя се поддаде и сър Оливър също бе свободен. Тогава той сложи окования с веригата крак на пейката и със скобата, която продължаваше да виси на края, отвори брънката, която я придържаше към глезена.
Свършил това, той пристъпи към отмъщението. Сър Оливър закрещя „Дин!“ не по-слабо от когото и да било от нападателите мюсюлмани и се нахвърли върху тила на испанците, размахал веригата си. В неговите ръце тя се превърна в страхотно оръжие. Сър Оливър я употребяваше като бич, удряше с нея наляво и надясно, тук спукваше някоя глава, там разбиваше някое лице, докато си проби път право през тълпата на испанците, които, втрещени от това неочаквано нападение откъм гърба, не направиха почти никакъв опит да му се отплатят. Подир него, развъртял останалото триметрово парче от счупеното весло, вървеше Юсуф.
След това сър Оливър призна, че помни много малко от случилото се в тези мигове. Когато дойде напълно на себе си, боят беше вече свършил, няколко корсари с чалми стояха на стража около купчинката испанци, други разбиваха вратите на кабината и измъкваха струпаните там сандъци, трети, въоръжени със секачи и чукове, минаваха край пейките и освобождаваха останалите живи роби, мнозинството от които бяха чеда на исляма.
Сър Оливър се намери лице в лице с белобрадия предводител на корсарите, който се подпираше на ятагана си и го разглеждаше с весел и същевременно изумен поглед. Голото тяло на нашия благородник беше опръскано от глава до пети с кръв, а в дясната си ръка той все още стискаше оня къс от желязната верига, с който беше нанесъл такова страхотно поражение. Юсуф стоеше до корсарския предводител и бързо говореше.
— В името на аллаха, имало ли е някога друг толкова юначен боец! — провикна се корсарят. — Силата на пророка трябва да е в него, щом може тъй да помита неверните свини.
Сър Оливър свирепо се ухили.
— Върнах им част от ударите на техния бич с лихвите! — каза той.
Тези бяха обстоятелствата, при които се срещна със страшния Асад-ед-Дин, пашата на Алжир, и това бяха първите думи, разменени между тях.
Скоро с галерата на самия Асад сър Оливър потегли за Варвария. На кораба го измиха и му обръснаха главата, като оставиха само един перчем, за който пророкът трябваше да го хване и издигне на небето, когато се изпълнеше писаното за земната му съдба. Той не се възпротиви. Измиха го, нахраниха го и го оставиха да почива, а щом сториха за него всичко това, можеха да направят и всичко, каквото пожелаят. Най-сетне, облечен с широки, непривични за него одежди и с чалма, увита на главата, сър Оливър бе отведен на палубата, където под един навес седеше Асад с Юсуф, и той разбра, че в съгласие със заповедите на Юсуф с него се бяха държали като с правоверен.
Юсуф-бен-Мохтар се оказа много важна личност, племенник на Асад-ед-Дин и любимец на пълномощника на аллаха в самата Висока порта — човек, чието пленяване от християните било дълбоко оплаквано. Ето защо и освобождението му от това робство бе повод за ликуване. След избавлението той си спомни за своя другар по весло, по отношение на когото впрочем и самият Асад-ед-Дин бе проявил най- голямо любопитство, защото старият корсар не обичаше на тоя свят нищо повече от добрия воин, а както се кълнеше, през целия си живот не бил виждал равен на този снажен роб гребец, нито нещо подобно на извършеното от него с тази смъртоносна верига. Юсуф го осведоми, че този мъж бил плод, узрял достатъчно, за да бъде откъснат от пророка, че бил белязан с милостта на аллаха и по дух трябвало вече да се смята за добър мюсюлманин.
Когато сър Оливър се яви пред Асад-ед-Дин умит, напарфюмирай и пременен с бял халат и чалма, които го правеха да изглежда още по-висок, отколкото беше, корсарят му съобщи, че ако влезел в редовете на вярната челяд на пророка и посветял силата и смелостта, с които е надарен от единния аллах, за процъфтяването на правата вяра и за наказване на враговете на исляма, очаквали го големи почести, богатство и високо звание.
От цялото това предложение, изложено надълго и нашироко, богато украсено с източно многословие, единственото изречение, което се загнезди в доста объркания му ум, бе това за наказване враговете на исляма. Той схвана, че враговете на исляма бяха и лични негови врагове, сетне разсъди, че те има за какво да бъдат наказани и че да вземе участие в това наказване, би било изключително приятна задача. Сър Оливър обмисли направеното му предложение. Прецени също, че в противния случай — ако откаже да прегърне предлаганата му вяра — ще бъде изпратен отново на веслото, но този път на мюсюлманска галера. А на това занятие отдавна се беше наситил и след като го бяха измили и върнали към нормалните усещания на чисто човешко същество, разбра, че колкото и безгранична да е смелостта му, не би могъл да си представи връщане при веслото. Ние видяхме колко леко се беше отрекъл от вярата, в която бе възпитан, в полза на католическото изповедание и колко жестоко бе излъган в очакванията си. Сега той премина със същата лекота и към исляма, но с много по-голяма печалба. Толкова повече, че прегърна вярата на Мохамеда с известен дял дълбоко убеждение, което бе напълно липсвало при предишното му вероотстъпничество.
През времето, прекарано на борда на испанската галера, както вече ни е известно, сър Оливър беше дошъл до заключението, че християнството, както се прилагаше в неговото време, представлява жестока подигравка, от която светът би трябвало да се освободи. Нямаме основание да предполагаме, че убеждението му в погрешността на християнството е отивало чак дотам, щото да повярва в непогрешимостта на исляма, нито пък, че преминаването му към вярата на Мохамеда не е било само привидно. Ала принуден да избира между пейката на гребеца и горната палуба, между веслото и ятагана, той смело и решително направи единствения възможен избор, който в неговия случай водеше към свобода и живот.
По този начин той бе приет в редовете на правоверните, чиито шатри ги очакват в рая, сред градина, вечно пълна с плодове, край реки от мляко, вино и бистър мед. Той стана кехая или адютант на Юсуф на галерата, водена от този корсар, взе участие като негов помощник в десетина нападения, в които така се прояви и изпъкна, че скоро се прочу в редовете на средиземноморските разбойници. Подир близо шест месеца край бреговете на Сицилия, в бой с една от галерите на Вярата — както се наричаха корабите на малтийските рицари, — Юсуф бе смъртно ранен тъкмо в момента на победата. След час той издъхна в прегръдките на сър Оливър, като го посочи за свой заместник на галерата и заповяда на всички сляпо да му се подчиняват до завръщането им в Алжир и до обявяването на по-нататъшната воля на пашата.
Воля на пашата бе да потвърди предсмъртното желание на своя племенник и сър Оливър се видя пълновластен заповедник на галерата. От този час той стана Оливър-реис, но неговата смелост и жестокост много скоро му спечелиха името Сакр-ел-Бар, Ястреба на морето. Славата му се разрасна бързо и се простря отвъд безбрежното море до самите брегове на християнския свят. Скоро той стана адютант на Асад, заместник-началник на всички алжирски галери, което го правеше всъщност главнокомандуващ, тъй като Асад вече остаряваше и все по-рядко се впущаше по море. Сакр-ел-Бар извършваше нападенията от негово име и вместо него. Храбростта, ловкостта и неизменното щастие му помагаха никога да не се връща с празни ръце.
За всички бе ясно, че той е благословен от аллаха, че е бил избран от аллаха да прослави исляма. Асад, който винаги го беше уважавал, обикна сър Оливър. Като дълбоко благочестив човек, можеше ли да постъпи другояче спрямо този, към когото благият и милостивият проявяваше такова явно предпочитание? Всички бяха, уверени, че когато Асад-ед-Дин завърши земния си път, Сакр-ел-Бар ще го наследи в пашалъка на Алжир и по този начин Оливър-реис ще тръгне по стъпките на Барбароса, Окиали и други християнски вероотстъпници, станали корсарски князе на исляма.
Въпреки известната враждебност, породена от бързия му възход, за която скоро ще чуем по-големи подробности, само веднъж се изправи той пред опасността да изгуби влиянието си. Когато влезе една сутрин
