щеше да разпери своите криле.
Беше първи юни, вечерният камбанен звън беше заглъхнал във въздуха и в просторната трапезария на Аруинак, където щеше да се състои вечерята, започнаха да палят светлините. Бяха най-близките. Само сър Джон и Розамунд с Лайонел, който се беше забавил този ден, и лорд Хенри Гоуд, нашият хроникьор, кралският управител на Корнуол, със съпругата си. Бяха на гости у сър Джон и щяха да останат в Аруинак още една седмица, за да почетат предстоящата сватба.
Горе в къщата цареше голямо оживление поради приготовленията за заминаването на сър Джон и неговата питомка, тя — към пристанището на семейния живот, а той — към непознатите морета. В стаята в кулата десетина шивачки се трудеха над венчалните дрехи под ръководството на същата Сали Пентрит, която с не по-малко усърдие се бе трудила при ушиването на пелените и другите неща в навечерието на деня, когато Розамунд се появи на този свят.
В същия час, когато сър Джон поведе гостите си към трапезата, сър Оливър Тресилиън стъпваше на брега едва на една миля от тях.
Беше сметнал за по-разумно да не заобикаля нос Пенденис. И тъй, щом се сгъстиха вечерните сенки, той пусна котва в залива над Суонпул, на източната страна на този нос. Беше спуснал двете лодки на кораба и с тях пренесе тридесетина от хората си на брега. Лодките се върнаха още два пъти, докато сто от корсарите му стояха наредени на този чуждестранен бряг. Другите сто бяха оставени от него на стража на борда. Взимаше толкова много хора за нападение, за което щяха да бъдат достатъчни четвърт от тези корсари, за да предотврати така всяко ненужно насилие.
Той ги поведе, незабелязани от никого, нагоре по склона към Аруинак през падналия вече мрак. Стъпването отново на родната земя насмалко не го накара да се просълзи. Колко позната бе пътеката, по която вървеше тъй уверено в нощта, колко познати бяха всеки храст и всеки камък, край които водеше безмълвните си корсари! Кой би могъл да му предскаже подобно завръщане? Кому би могло да мине през ума, когато е бродил тук на младини с кучета и ловна пушка, че някоя нощ ще се промъква по тези дюни като вероотстъпник мюсюлманин начело на орда неверници, за да нападне дома на сър Джон Килигрю от Аруинак?
Тези мисли го разколебаха, но той бързо се съвзе, когато през ума му премина всичко, което беше несправедливо изстрадал, когато помисли за всичко, за което беше дошъл да си отмъсти.
Първо в Аруинак при сър Джон и Розамунд, за да ги принуди да чуят поне истината, а след това в Пенароу при мастър Лайонел, за да си уреди сметката. Това бе намерението, което го разпали, победи слабостта му и го накара да забърза, безпощаден, напред и нагоре към възвишенията и укрепената къща, която ги увенчаваше.
Той намери тежката, обкована с желязо порта заключена, както и трябваше да се очаква в този късен час. Когато почука, страничната вратичка веднага се отвори и се показа фенер. В същия миг фенерът бе блъснат настрани и сър Оливър прескочи през прага в двора. Стиснал гърлото на вратаря, за да заглуши и най-малкия звук, той го изблъска навън при своите хора, които бързо му запушиха устата.
Свършили с това, те безшумно нахлуха през черния отвор на вратичката в просторния двор. Почти бегом той ги поведе нататък, към високите многокрили прозорци, които с поток златиста светлина като че ли ги канеха да се приближат.
Със слугите, които срещнаха в предверието, постъпиха по същия бърз и безшумен начин, както и с вратаря, а устремът и предпазливостта на движенията им бяха такива, че сър Джон и гостите му дори не подозираха присъствието им, докато вратата на трапезарията не се отвори с трясък пред очите им.
Гледката, която се разкри пред тях, за няколко мига ги остави объркани и смутени. Лорд Хенри ни разправя как отначало взел това за някаква весела пантомима, изненада, приготвена за двамата годеници от селяните на сър Джон или от жителите на Смитик и Пеникъмуик, и добавя, че това предположение се подсилило от обстоятелството, че не видял блясъка на никакво оръжие в цялата тази орда отвъдморски пришълци. Макар и да бяха дошли за всеки случай напълно въоръжени, по заповед на техния водач нито един нож не бе изваден от ножницата. Всичко, което имаше да се върши, трябваше да бъде сторено само с голи ръце и без кръвопролитие. Такива бяха заповедите на Сакр-ел-Бар, а нарежданията на Сакр-ел-Бар не бяха от онези, които можеха да бъдат пренебрегнати.
Сам той стоеше отпред, начело на това множество от мургави мъже, облечени с дрехи във всички цветове на дъгата и с увити на главите чалми във всевъзможни оттенъци. Той загледа вечерящите с мрачно мълчание, а те с изумление гледаха този исполин с чалма, с волево лице, почерняло до цвета на махагона, с черна чаталеста брада и тези необикновено светли очи, блестящи като стомана изпод черните му вежди.
Няколко мига протекоха в мълчание, а после с неочакван стон Лайонел Тресилиън се отпусна на високия си стол, сякаш изгубил всички сили.
Ахатовите очи го стрелнаха с жестока усмивка.
— Виждам, че поне ти ме позна — каза Сакр-ел-Бар с дълбокия си глас. — Бях сигурен, че очите на братската обич ще ме разпознаят въпреки промяната, която ми наложиха времето и неволята.
Сър Джон скочи на крака, силна руменина изби по слабото мургаво лице, а от устата му прозвуча проклятие. Розамунд продължаваше да седи като скована от ужас, втренчена в сър Оливър с широко отворени очи и с ръце, вкопчени в масата пред нея. Сега вече и те го бяха познали и разбраха, че това не е представление. Сър Джон нито за миг не се усъмни, че тук се подготвя нещо злокобно. Но не можеше да си представи какво ли ще бъде то. За пръв път разбойници от Варвария се появяваха в Англия. Прочутото им нападение върху Болтимър в Ирландия стана едва тридесетина години след този ден.
— Сър Оливър Тресилиън! — възкликна Килигрю.
— Сър Оливър Тресилиън! — като ехо повтори лорд Хенри Гоуд и добави: — По дяволите!
— Не сър Оливър Тресилиън — бе отговорът, — а Сакр-ел-Бар, бичът на морето, страшилището на християнския свят, отчаяният корсар, в какъвто вашите лъжи, алчност и лицемерие превърнаха някогашния корнуолски благородник. — Той включи всички тях в изобличителното движение на ръката си. — И ето ме тук с морските ми ястреби, за да уредя отдавна пресрочената сметка.
Като пише за всичко видяно със собствените си очи, лорд Хенри ни разказва как сър Джон се хвърлил да грабне някое от оръжията, украсяващи стените, как Сакр-ел-Бар изръмжал една-едничка дума на арабски и как при тази дума пет-шест от жилавите му арапи се нахвърлили върху благородника като хрътки на заек и го проснали сгърчен на земята.
Лейди Гоуд изпищя: съпругът й, изглежда, не е направил нищо или скромността го кара да мълчи по този въпрос. Розамунд, побеляла до устните, продължаваше да гледа, докато изгубилият самообладание Лайонел закри лицето си с ръце от безграничен ужас. Всички до един очакваха пред тях да се извърши някакво страхотно кърваво престъпление, така хладнокръвно и безсърдечно, както се откъсва главата на угоен петел. Но нищо подобно не се случи. Корсарите просто обърнаха сър Джон по лице, извиха му назад ръцете, вързаха ги и свършили тази работа с бърза и мълчалива сръчност, се оттеглиха.
Сакр-ел-Бар наблюдаваше действията им с мрачно усмихващи се очи. Когато свършиха, той пак проговори и посочи Лайонел, който скокна, обзет от внезапен ужас, с някакъв съвсем нечленоразделен вик. Жилави кафяви ръце се сплетоха около него като множество змии. Безсилен, той бе вдигнат във въздуха и бързо отнесен. За миг се намери сложен лице срещу лице с брат си. Очите на вероотстъпника се забиха като две ками в тази пребледняла, скована от страх човешка маска. Тогава преднамерено, като истински мюсюлманин, какъвто беше станал, сър Оливър го заплю.
— Махнете го! — изръмжа той; в тълпата корсари, които изпълваха хола зад него, светкавично се откри пътека и Лайонел бе погълнат, изгубен за погледа на останалите в стаята.
— Убийство ли възнамерявате да извършите? — викна неукротимият сър Джон. Той се беше изправил и стоеше, запазил мрачното си достойнство дори и след като беше вързан.
— Нима ще убиете и собствения си брат, както убихте моя? — възкликна Розамунд, която проговори сега за първи път и се изправи при тези думи, а лека руменина покри бледите й страни. Тя го видя да изтръпва, видя подигравката, злорадството и гнева да изчезват от лицето му и да го оставят за миг безизразно. После то пак се помрачи от ново решение. Нейните думи бяха напълно променили реда на намеренията му. Те събудиха у него глух, стръвен бяс. Те възпряха обясненията, които беше дошъл да даде и които не се унижаваше да изложи след това оскърбление.
— Изглежда, че сте влюбена в това… псе, това нещо, което е било мой брат — процеди той с
