презрение. — Питам се дали ще продължавате да го обичате, след като го опознаете по-отблизо. При все че, кълна се, нищо не би ме изненадало у една жена и нейната любов. Все пак бих искал да видя… бих искал да видя… — Той се изсмя. — Склонен съм да си доставя това удоволствие. Няма да ви разделям… поне засега.
Сър Оливър се приближи към нея.
— Елате с мене, госпожице! — заповяда той и й протегна ръка. Изглежда, че сега лорд Хенри се реши да действува, макар и безплодно.
„Тогава — пише той — аз се хвърлих между тях, за да я прикрия.
— Псе такова! — извиках аз. — Ще има да пострадаш.
— Да пострадам ли? — запита той и ми се присмя с гръмливия си смях. — Аз вече съм пострадал. Именно затова съм дошъл тука.
— И ще пострадаш отново, разбойнико от преизподнята! — предупредих го аз. — Ще пострадаш за това издевателство, господ да ми е свидетел!
— Наистина ли? — запита той много спокойно и зловещо. — Бих искал да зная, кой ще ме накаже?
— Аз! — изревах тогава, изпаднал вече в истинска ярост.
— Ти ли? — присмя ми се той. — Ти ли ще се бориш с Ястреба на морето? Ти ли, тлъста яребицо? Махни се! Не ми пречи!“
И лорд Хенри добавя, че сър Оливър отново изрекъл същата къса заповед на арабски и веднага десетина арапи дръпнали кралския управител и го вързали за един стол.
Сега сър Оливър застана лице срещу лице с Розамунд — лице срещу лице след цели пет години, и изведнъж разбра, че през цялото това време нито за миг не се е съмнявал, че ще има някаква подобна среща в бъдеше.
— Елате, госпожице! — рече той сурово.
Тя го изгледа за миг с омраза и отвращение от ясните дълбини на бездънните си сини очи. Сетне със светкавично движение грабна от масата нож и замахна с него към сърцето му. Ала неговата ръка също така светкавично я хвана за китката и ножът издрънча на земята, без да изпълни предназначението си.
Тогава от гърдите й се изтръгна сърцераздирателно ридание, в което се изля ужасът от несполучилия й опит и от мъжа, който я държеше. Ужасът се разрасна, обхвана я всецяло, тя неочаквано залитна към него и загуби свяст.
Несъзнателно ръцете му я обгърнаха, за миг той я задържа така и си припомни последния път, когато девойката беше лежала на неговите гърди една вечер преди пет и повече години край сивите стени на Годолфин Корт, над реката. Кой пророк би могъл да му предскаже тогава, че следния път, когато ще я държи така, обстоятелствата ще бъдат такива? Всичко бе смешно и невероятно като фантастично бълнуване на някакъв болен ум. Но всичко бе вярно и тя отново бе в неговите прегръдки.
Сър Оливър отмести ръце към кръста на девойката, вдигна я на мощното си рамо, като да беше торба с жито, и рязко се обърна; работата му в Аруинак бе свършена — всъщност по-добре, отколкото беше възнамерявал, а донякъде и малко по-зле.
— Назад, назад! — извика той на разбойниците си и те се устремиха назад тъй бързо и безшумно, както бяха дошли, без някой да изрече дума, с която да им попречи.
Този човешки поток се понесе през предверието и двора, изви се навън и по билото на хълма, после надолу по склона, към брега, където ги чакаха лодките им. Сакр-ел-Бар тичаше тъй леко, сякаш безчувствената жена, която носеше, не беше нищо повече от метната на рамото му дреха. Пред него вървяха пет-шест корсари, които носеха вързания му и със запушена уста брат.
Сър Оливър спря само веднъж, преди да се спуснат от височините на Аруинак. Спря да погледне над бляскащите в мрака води към гората, която закриваше от погледа му сградата на Пенароу. Както знаем, беше смятал да я посети. Сега това не се налагаше и той усети болката на разочарованието, копнежа още веднъж да види своя дом. Но сякаш за да отклонят мислите му, тъкмо тогава към него се приближиха двама от неговите офицери — Отмани и Али, които бяха шушукали дотогава помежду си. Когато го настигнаха. Отмани докосна неговата ръка и посочи надолу, към мъждукащите светлини на Смитик и Пеникъмуик.
— Господарю — възкликна той, — там трябва да има момци и моми, за които бихме получили тлъсти цени в Сук-ел-Абийд.
— Без съмнение — отвърна Сакр-ел-Бар почти без да му обърне внимание, без да обръща внимание на каквото и да било в света, освен на копнежа да види Пенароу.
— Е, тогава, господарю, да взема ли петдесет правоверни и да ги нападна? Това ще е лесно, както не подозират нашето присъствие.
Сакр-ел-Бар се отплесна от размишленията си.
— Отмани — каза той, — ти си глупак, истински баща на глупците, иначе щеше да разбереш досега, че хората, които някога са били мои съотечественици, които живеят на родната ми земя, са святи за мен. Тука няма да взимаме други роби освен тези, които вече имаме. Напред в името на аллаха!
Но Отмани още не се беше укротил.
— Нима опасното ни пътуване по тия непознати морета, до тая далечна езическа страна не ще бъде възнаградено с нещо повече от тия двама пленници? Нима това е нападение, достойно за Сакр-ел-Бар?
— Остави Сакр-ел-Бар да съди за това — бе краткият отговор.
— Но помисли си, господарю: има и друг, който ще съди. Как ще те приеме нашият паша, славният Асад-ед-Дин, когато се завърнеш с такава жалка плячка? Какви въпроси ще ти постави и как ще отговаряш за това, че си изложил на опасност по моретата живота на всички тия правоверни зарад такава малка печалба?
— Той ще ме пита каквото пожелае, а аз ще му отговоря каквото аз пожелая и каквото ми подскаже аллах. Върви, ти казвам!
И те потеглиха напред. Сакр-ел-Бар мислеше само за топлината на това тяло на рамото си и не знаеше — толкова объркани бяха неговите преживявания — дали то разгаря у него любов или омраза.
Стигнаха брега, стигнаха кораба, присъствието на който все още оставаше неподозирано. Имаше силен вятър и те веднага отплаваха. По изгрев слънце от тях нямаше по-голяма следа, отколкото беше имало по залез, нямаше никакво указание за посоката, в която бяха отплавали, както и за посоката, от която бяха дошли. Като че ли бяха паднали през нощта от небето на корнуолския бряг и ако не беше следата, останала от бързото им и безшумно преминаване, ако не беше отсъствието на Розамунд и Лайонел Тресилиън, можеше да се сметне, че всичко това е било само сън на малцината, които го бяха видели.
На борда на кораба Сакр-ел-Бар настани Розамунд в кабината на кърмовата част, като се погрижи да заключи вратата към прохода отзад. А Лайонел заповяда да хвърлят в тъмната дупка под палубата, да лежи там и да размишлява за постигналото го възмездие, докато брат му реши неговата съдба — защото това бе въпрос, по който вероотстъпникът още не се беше установил.
Сам той прекара тази нощ легнал под звездите, замислен за много неща. Едно от тези неща, което има известно значение за разказа, макар че вероятно е занимавало ума му само между другото, бе внушено от думите, казани от Отмани. Как ли наистина щеше да го посрещне Асад, ако стигнеше в Алжир само с тези двама пленници, които отгоре на всичко смяташе да задържи за себе си, без никаква друга плячка от това дълго пътешествие, след като бе изложил на опасност живота на двеста правоверни? Как ли щяха да използуват това обстоятелство враговете му в Алжир и жената на Асад — сицилианката, която го мразеше с цялата сила на ненавистта, изникнала от плодородната почва на завистта?
Вероятно това го подтикна в прохладната сутрин към много смелото и отчаяно начинание, което съдбата изпречи на пътя му във вид на холандски кораб с високи мачти, потеглил на път за родината. Сакр-ел-Бар се спусна да го преследва, макар и да съзнаваше съвършено ясно, че за търсената от него битка корсарите му са съвсем неопитни и биха се поколебали да се впуснат в нея с всеки друг предводител освен със самия него. Но звездата на Сакр-ел-Бар бе звезда, която винаги водеше към победа, а вярата им в него, в това оръдие на аллаха, надделя над всички съмнения, които биха могли да изникнат, когато се намериха пред кораб от непознат вид и сред бурно, непознато море.
Този бой е обрисуван много обширно от лорд Хенри според подробностите, дадени му от Джаспър Ли. Но той не се отличава с нищо особено от други морски сражения и нямам намерение да ви отегчавам с подобни описания. Достатъчно е да спомена, че бе страшен и ожесточен, повлякъл големи загуби за двете страни, че топовете взеха малко участие в него, защото Сакр-ел-Бар знаеше качествата на хората си и
