побърза да настигне противника и да се закачи за него. Разбира се, той победи, както побеждаваше винаги: само със силата на своята личност и влиянието на личния пример. Той пръв скочи на борда на холандския кораб, облечен с ризница и размахал огромния си ятаган, а неговите хора се втурнаха по следите му, като крещяха в един дъх неговото име и името на аллаха.
Ожесточението, с което се хвърляше в битките, заразяваше и въодушевяваше последователите му. Тъй стана и този път и проницателните холандци схванаха, че тази езическа сган е като тяло, чийто ум и душа е той. Те го нападаха яростно на групи, решени на всяка цена да го сразят, инстинктивно уверени, че успеят ли да повалят него, победата лесно ще бъде на тяхна страна. И накрая сполучиха. Холандско копие проби няколко брънки от ризницата и му нанесе мускулна рана, която Сакр-ел-Бар не забеляза във вихъра на боя; холандска рапира намери пробива в бронята, промуши го и го повали облян в кръв на палубата. Въпреки това той се надигна, понеже знаеше не по-зле от тях, че поддаде ли се, всичко ще бъде загубено. Въоръжен сега с къса брадва, която беше докопал при падането, той си проби път до борда, опря гръб на преградата и с прегракнал глас, прежълтяло лице, опръскан с кръв от раната си, продължи да насърчава своите хора, докато те изтръгнаха победата — и за щастие това стана скоро. А после, сякаш е бил поддържан единствено от силата на волята си, се строполи между мъртвите и ранените, натрупани до бордовете на кораба.
Поразени от скръб, неговите корсари го пренесоха обратно на караката. Ако той умреше, победата им щеше да е напълно безпредметна. Положиха го на постеля, приготвена по средата на кораба, на главната палуба, където люлеенето се усещаше най-малко. Мавритански лекар дойде да се грижи за него и заяви, че раната е тежка, но не чак толкова лоша, щото да пресече пътя за надеждата.
Това изявление вдъхна на корсарите оная сигурност, от която имаха нужда. Те не можеха да допуснат, че небесният градинар тъй скоро ще откъсне този благоуханен плод от градината на аллаха. Милостивият трябваше да пощади Сакр-ел-Бар, за да продължи той славата на исляма.
Едва когато стигнаха до Гибралтарския пролив, треската му мина и съзнанието му се възвърна и чак тогава той научи как е завършило рискованото сражение, в което беше хвърлил тези деца на пророка.
Отмани го осведоми, че холандският кораб върви подир тях с Али и някои други на борда, като неотстъпно следва испанската карака, управлявана все още от назарянското куче Джаспър Ли. Когато Сакр-ел-Бар научи стойността на плячката, когато му съобщиха, че освен стотина здрави мъже под палубата, които ще бъдат продадени в Сук-ел-Абийд, имало и товар от злато и сребро, бисери, кехлибар, подправки и слонова кост и такива неща като пищни копринени тъкани, надминаващи по богатство всичко виждано досега по моретата, той се убеди, че пролятата от него кръв не е отишла напразно.
Сега можеше спокойно да се завърне в Алжир с тези два кораба, и двата пленени в името на аллаха и неговия пророк — единия тъй богато натоварен търговски кораб, цяла плаваща съкровищница, — и нямаше защо да се страхува от онова, което неговите врагове и коварната, злобна сицилианка са изковали против него през време на отсъствието му.
След това запита за двамата си английски пленници и научи, че грижата за тях била поета от Отмани, който продължавал да се отнася с тях така, както бил наредил самият Сакр-ел-Бар още при докарването им на кораба.
Беше доволен и се унесе в лек, здравословен сън, докато горе на палубите последователите му възнесоха благодарствените си молитви към аллаха, благия и милостивия, господаря на съдния ден, който единствен е всемъдър и всезнаещ.
ГЛАВА ПЕТА
ЛЪВЪТ НА ВЯРАТА
Асад-ед-Дин, Лъвът на вярата, пашата на Алжир, се разхождаше във вечерната прохлада из градината на касабата18 на хълмовете на града, а край него се кипреше Фензиле, жена му, първата съпруга в неговия харем, която преди осемнадесет години беше отнесъл в мощните си прегръдки от онова малко варосано селце над Месинския проток, нападнато от неговите подчинени.
В онези далечни дни тя беше гъвкава шестнадесетгодишна девойка, дете на скромно селско семейство, и беше се отпуснала без съпротива в ръцете на мургавия си похитител. Днес, на тридесет и шест години, тя бе все още хубава, дори по-красива, отколкото когато за първи път беше разпалила страстта на Асад- реис — както го казваха тогава, — един от капитаните на прочутия Али паша. Червени нишки бяха вплетени в тежките й черни плитки, кожата й имаше мек бисерен оттенък и изглеждаше почти прозрачна, очите бяха големи, златистокафяви, горящи с мрачен пламък, устните й бяха пълни и чувствени. Беше висока и имаше снага, която в Европа би била сметната за съвършена, което значи, че беше малко нещо слаба за ориенталския вкус, движеше се до своя господар с гъвкава, отпусната грация и леко размахваше ветрилото си от щраусови пера. Не беше забулена: имаше този нескромен навик да ходи с открито лице по-често, отколкото позволяваше благоприличието, което бе най-поносимият от многото нежелани невернически обичаи, запазени от нея след преминаването към вярата на исляма — необходима стъпка, преди благочестивият до сляпа дребнавост Асад да се съгласи да я вземе за жена. В нея той намери съпруга, каквато положително никога не би намерил в родината си: жена, която не се задоволи да бъде негова играчка, развлечение в свободните му часове, а започна да се бърка в политиката, изискваше и получаваше доверието му и упражняваше върху му почти същото влияние, каквото съпругата на някой европейски владетел би могла да упражнява върху своя съпруг. В годините, прекарани под чара на узряващата й красота, той нямаше нищо против това положение; по-сетне, когато пожела да сложи край на нейната намеса, бе вече твърде късно, тя беше стиснала здраво юздите и Асад се намери в не по-добро положение от мнозина европейски съпрузи — неестествено и оскърбително положение за един паша от раята на пророка. То бе много опасно и за самата Фензиле, защото, натежеше ли му някой ден това бреме, за нейния господар имаше кратък и лесен начин да се отърве от него. Не мислете, че беше толкова глупава, та да не го съзнава — тя го съзнаваше напълно, обаче сицилийският й дух бе неустрашим до безразсъдство; същата неустрашимост, която й бе дала възможност да се докопа до толкова необичайната за мюсюлманска жена власт, я караше да се държи така и пред лицето на всички опасности.
Безстрашна бе тя и сега, когато се разхождаше в хладината на градината под розовите и бели цветове на зарзалите, огненоалените цветове на нара и през портокаловите горички, където златистите плодове блестяха сред тъмнозелените листа. Фензиле се занимаваше с вечната си задача — да трови мислите на своя господар против Сакр-ел-Бар — и в майчината си ревност пренебрегваше опасностите, свързани с това начинание, макар и да съзнаваше напълно ясно колко скъп бе за сърцето на Асад-ед-Дин този отсъствуващ вероотстъпник корсар. Именно привързаността на пашата към неговия адютант разпалваше личната й омраза към Сакр-ел-Бар, защото това бе привързаност, която превишаваше любовта на Асад към собствения негов и неин син и служеше за извор на разпространената мълва, че на Сакр-ел-Бар била отредена високата чест да наследи Асад в пашалъка.
— Казвам ти, че той те оскърбява, о, източнико на моя живот!
— Чувам те — отвърна Асад кисело. — И ако собственият ти слух беше малко по-добър, жено, щеше да чуеш, като ти казах, че твоите думи са нищо за мене в сравнение с неговите дела. Думите са само маска, която прикрива мислите ни, делата пък са винаги точният им израз. Помни това, о, Фензиле!
— Нима не вземам присърце всяка твоя дума, о, извор на мъдростта? — възрази тя и както често правеше това, накара го да се чуди дали го ласкае, или подиграва. — И аз предпочитам делата му да говорят за него, а не слабите ми слова, още по-малко пък неговите.
— Тогава, в името на главата на аллаха, остави делата му да говорят, а ти млъкни!
Резкият тон на тази забележка и намръщеното изражение на надменното му лице я накараха за миг да замълчи. Асад се обърна.
— Ела! — рече той. — Наближава време за молитва. — И се запъти към жълтата грамада от стени на касабата, която се възвишаваше над зеленината на това благоуханно кътче.
Асад бе висок, сух мъж, с леко приведени под тежестта на годините рамене, ала орловото му лице беше властно, а няколко закъснели пламъчета от неговата младост продължаваха да блестят в черните очи. Замислено, с покритата си със скъпоценни пръстени ръка той поглади дългата си бяла брада; с другата се опря на нейната мека пълна ръка, по-скоро по навик, отколкото за да търси опора, тъй като още бе в разцвета на силите си.
Неочаквано в синевата над главата им запя чучулига, а от дълбочините на градината долетя нежно
