гукане на гълъби, които сякаш благодаряха, че голямата жега е намаляла сега, когато слънцето бързо клонеше към края на света, а сенките бяха започнали да се удължават.
Гласът на Фензиле прозвуча отново, по-благозвучен и от чучулигата, и от гълъбите, но натежал от зли думи — отрова, полята с мед:
— О, скъпи господарю, сега ми се сърдиш! Горко ми! Нима никога не ще мога да ти дам съвет за собствената ти слава, както ми подсказва сърцето, без да предизвикам твоята студенина?
— Не оскърбявай този, когото обичам — кратко й отвърна пашата. — Казвал съм ти го вече достатъчно често.
Фензиле се притисна по-близо до него, гласът й стана по-мек, заприлича повече на любовното гукане на гълъбите.
— А аз не те ли обичам, о, господарю на моята душа! Има ли в целия свят сърце, което да ти е по-вярно от моето? Не е ли твоят живот и мой живот? Не посветих ли всичките си дни да запълвам твоето щастие? Нима ще ми се мръщиш, защото се страхувам да не пострадаш от този вчерашен пришелец?
— Страхуваш се за мене? — повтори той и подигравателно се изсмя. — Защо се страхуваш за мене от Сакр-ел-Бар?
— Зарад това, зарад което всички правоверни трябва да се страхуват от оня, който не е истински мюсюлманин, който се преструва и си служи с правата вяра, за да се издигне.
Пашата изведнъж се спря и ядосано се извърна към нея.
— Да ти изсъхне езикът, майко на лъжата!
— Може да не съм повече от праха в краката ти, о, скъпи господарю, ала не съм онова, което ме наричаш в безогледния си гняв.
— Безогледен ли? — повтори той. — Не безогледен, а справедлив, когато чувам да черниш оня, който е закрилян от пророка, който е истински меч на исляма, насочен срещу гърдите на неверниците, който размахва бича на аллаха срещу нечестивите франки! Млъкни, ти казвам! Иначе ще те накарам да докажеш своите слова и да платиш цената на лъжата, ако не сполучиш.
— Да не мислиш, че ще ме е страх да ги докажа? — възрази тя невъзмутимо. — Казвам ти, о, баща на Марзак, че бих го сторила с радост. Слушай какво ще ти кажа. Държиш на делата, а не на словата, нали? Кажи ми тогава: дело на правоверен ли е да пилее пари за неверници роби и да ги купува, за да им дари свободата?
Асад вървеше, потънал в мълчание. Този някогашен обичай на Сакр-ел-Бар не можеше лесно да му бъде простен. И на самия Асад той беше струвал не един неприятен момент, а колко често беше укорявал своя адютант за тези постъпки само за да получи все същия отговор — отговора, който сега сам той даде на Фензиле:
— Срещу всеки роб, освободен от него, той довеждаше по дузина други.
— По принуждение, защото иначе щеше да му се потърси сметка. Това бе само прах, запратен от него в лицето на правоверните мюсюлмани. Тези освобождавания свидетелствуват за неугасващата му обич към невярната му родина. Може ли да има място за подобно нещо в сърцето на истинския привърженик на безсмъртния дом на пророка? Спомняш ли си някога да съм скърбяла за сицилийския бряг, откъдето ти насила ме отвлече, или да съм те молила някога за живота на един поне сицилийски неверник през всичките тези години, в които съм живяла, за да служа на тебе? Казвам ти, че подобни копнежи се издават с такива постъпки, а за тях не би трябвало да има място у човек, който е изкоренил неверничеството от сърцето си. Сега пък това пътуване отвъд моретата — излага на опасност кораба, пленен от заклетия враг на исляма, и кораб не негов, че да прави това, а твой, в чието име го е пленил, а с това излага живота и на двеста правоверни. За какво? Да го отнесе отвъд моретата, може би само за да зърне още веднъж нечестивата земя, която го е родила. Така донесе Бускен. Ами ако потъне по пътя?
— Тогава поне ти ще си доволна, извор на злобата! — изръмжа Асад.
— Наричай ме с лоши имена, о, слънце, което ме грее! Не съм ли твоя да ме галиш и оскърбяваш, когато пожелаеш? Сипвай сол на сърцето, което раняваш, но тя иде от твоята ръка и от мене не ще се изтръгне нито стон. Ала чуй ме, чуй думите ми, пък ако думите нямат значение за тебе, вгледай се в делата му, които поднасям на закъснялото ти внимание. Вгледай се в тях, казвам ти, както ме кара да се вглеждам в тях моята любов, при все че би могъл да заповядаш да ме бичуват или да ме убият за моето безразсъдство.
— Жено, езикът ти е като език на камбана, на чието въже се люлее дяволът. В какво друго го обвиняваш?
— В нищо друго, защото ти само ме подиграваш, само лишаваш от обичта си любимата си робиня.
— Слава на аллаха в такъв случай — рече Асад. — Хайде, време е за молитва!
Но той беше прибързал да възхвали аллаха. Чисто по женски, макар и да беше заявила, че е свършила, всъщност тя едва беше започнала.
— Ти имаш и син, о, баща на Марзак!
— Имам, о, майко на Марзак!
— А синът на всеки мъж трябва да бъде другар на неговата душа. Но Марзак е пренебрегнат заради този случаен чужденец. Защото този вчерашен назарянин заема в сърцето и в живота ти мястото, което би трябвало да принадлежи на Марзак!
— Би ли могъл Марзак да запълни това място? — запита Асад. — Би ли могло това голобрадо момче да води бойците, както ги води Сакр-ел-Бар, или да размаха ятагана срещу враговете на исляма и да простре славата на свещения закон на пророка, както го прави Сакр-ел-Бар?
— Ако Сакр-ел-Бар прави това, прави го по твое благоволение, о, господарю! А същото би могъл да прави и Марзак, макар и да е млад. Сакр-ел-Бар е само онова, което ти си направил от него — нито повече, нито по-малко.
— Точно тука бъркаш, о, майко на грешките! Сакр-ел-Бар е това, което е направил от него аллах. Той е онова, което желае аллах. Той ще стане онова, което пожелае аллах. Нима още не си научила, че аллах е вързал съдбата на всеки човек на врата му?
В този миг златно величие заля дълбоката синевина на небето, възвести залеза на слънцето и сложи край на това пререкание, водено от Фензиле със смелост, тъй изключителна, както и търпението, с което бяха посрещнати нейните слова. Асад ускори крачките си по посока на двора. Златният блясък избледня тъй бързо, както се беше появил, и нощта падна внезапно, сякаш някой дръпна някаква завеса.
В моравия здрач белите аркади на двора заискриха с лек бисерен блясък. Тъмните фигури на робите се раздвижиха, когато Асад влезе от градината, съпроводен от Фензиле, чиято глава бе забулена сега с тънък син копринен воал. Тя притича през четириъгълника и изчезна под един от сводовете тъкмо когато далечен плачевен глас на ходжа наруши тежкото мълчание и запя шехадата:
— Ла иллаха, илла аллах! Уа Мухамед ер расул аллах!
Един роб постла килим, друг поднесе голям сребърен леген, в който трети наля вода. Пашата се изми, обърна се с лице към Мека и възхвали единния аллах, благия, милостивия, царя на същия ден, докато виковете на ходжите продължаваха да ехтят над града от минаре на минаре.
Когато се изправи след молитвата си, вънка се разнесоха бързи крачки и рязка заповед. Турските еничари от охраната на пашата, почти невидими с дългите си черни дрехи, пристъпиха напред да отговорят на тази заповед и да пресрещнат идващите.
От тъмния сводест вход на двора припламнаха фенери с поставени в тях мънички глинени светилници с фитил, натопен в овча лой. В очакване да научи кой е дошъл, Асад спря в подножието на бялото блестящо стълбище, а в това време от вратите и решетестите прозорци на двореца се разля светлина, която изпълни двора и заискри по мрамора.
Десетина нубийски копиеносци влязоха и се наредиха отстрани, а на осветеното място се появи внушителната, великолепно облечена фигура на Асадовия везир Цамани. След него се появи друга фигура с ризница, която леко подрънкваше и бляскаше при всяко движение.
— Мирът и благословията на пророка да пребъде с тебе, о, могъщи Асад! — бе поздравът на везира.
— Мир и на тебе, Цамани — бе отговорът. — Новини ли ми носиш?
— Велики и славни новини, о, прославений господарю! Сакр-ел-Бар се завърна.
— Слава на всевишния! — възкликна пашата с вдигнати нагоре ръце и в гласа му можеше безпогрешно да се долови вълнение.
