Зад него се чуха леки стъпки и от вратата падна сянка. Той се обърна. Изящен юноша с чалма и златошита дреха му направи темане от най-горното стъпало. Когато се изправи, светлината на фенерите падна право върху лицето му и подчерта удивителната му бяла хубост — би могло да бъде лице на жена, толкова меко, закръглено и голобрадо бе то.
Асад се усмихна накриво в бялата си брада, понеже се досети, че момчето е било изпратено от вечно дебнещата си майка, за да научи кой е дошъл и какви новини е донесъл.
— Чу ли, Марзак? — рече той. — Сакр-ел-Бар се е завърнал.
— Надявам се, победоносно — излъга момъкът с непринуден вид.
— По-победоносно от всеки друг път — отговори Цамани. — Той влезе в пристанището по залез с два грамадни франкски кораба, които представляват най-малката част от донесената плячка.
— Велик е аллах! — с радост възкликна пашата след този отговор на коварните подстрекателства на сицилийската му съпруга. — Защо не дойде той с новините?
— Задълженията му още го задържат на борда, господарю — отвърна везирът. — Но е изпратил своя кехая Отмани да ти разкаже всичко.
— Бъди тройно добре дошъл, Отмани! — Пашата плесна с ръце и веднага няколко роби сложиха за него възглавница на земята. Той седна и посочи на Марзак място до себе си. — А сега разказвай!
И Отмани пристъпи напред и описа как бяха пътували до далечната Англия с пленения от Сакр-ел-Бар кораб по морета, които никой корсар досега не беше прекосявал, и как на връщане влезли в бой с холандски кораб, който ги превъзхождал по въоръжение и по брой на хората, как въпреки всичко Сакр-ел-Бар изтръгнал победата с помощта на аллаха, неговия закрилник, как му била нанесена рана, от която би трябвало да бъде сразен всеки освен чудотворно запазения за по-великата слава на исляма; разказа и за неизмеримото богатство на плячката, която щяла да бъде сложена пред краката на Асад в зори на другия ден, за да я раздели.
ГЛАВА ШЕСТА
НОВИЯТ ПРИВЪРЖЕНИК
Този разказ на Отмани, предаден веднага на Фензиле, от нейния син, подействува като отрова на ревнивата й душа. Лоша бе вестта, че Сакр-ел-Бар се е завърнал въпреки усърдните молитви за неговата гибел, които беше отправяла към бога на своите праотци и към бога на новата си вяра. Но това, че се е върнал победоносно и е донесъл със себе си тежка плячка, която ще го отличи с още по-голяма обич от страна на Асад и с почит от страна на народа, бе още по-горчиво разочарование. Тя остана безмълвна и сломена, лишена дори от силата да го кълне.
Скоро след това, когато умът й се съвзе от този удар, тя насочи мислите си към обсъждане на онова, което отначало й се беше видяло като незначителна подробност в разказа на Отмани, преразказан от Марзак.
— Извънредно странно е, че е предприел това дълго пътешествие до Англия, за да вземе оттам само тия двама пленници, че стигнал там веднъж, не е извършил истинско корсарско нападение и не е натъпкал кораба си с роби. Извънредно странно!
Бяха сами зад зелените решетки, през които проникваше благоуханието на градината и трептящият глас на славея, пропит с признанията му в любов към розата. Фензиле лежеше на миндер, покрит с копринени турски килими, и един от златошитите й чехли беше паднал от крака с къносани нокти. Вдигнатите нагоре хубави ръце поддържаха главата, тя втренчено гледаше многоцветната лампа, увиснала от дървената резба на тавана.
Марзак крачеше напред-назад по дължината на стаята; цареше тишина, нарушавана само от шумоленето на чехлите му по пода.
— Кажи де! — най-сетне нетърпеливо го запита тя. — Не ти ли се вижда странно това?
— Странно наистина, о, майко! — отвърна младежът и се спря пред нея.
— А не можеш ли да се сетиш кое е било причина за това?
— Причината ли? — повтори той и хубавото му младо лице, което приличаше поразително на нейното, остана безизразно и недоумяващо.
— Да, причината! — извика тя нетърпеливо. — Не можеш ли да правиш друго, освен да зяпаш? Нима съм майка на глупак? Нима само ще се хилиш, ще зяпаш и ще пропиляваш дните, докато това франкско куче те стъпче под краката си и те използува само като стъпало към властта, която би следвало да принадлежи на тебе? Ако е така, Марзак, по-добре да се беше задушил в утробата ми!
Той се сви пред италианската й ярост, дори глухо възнегодува с чувството, че подобни думи, изречени от жена, била тя и двадесет пъти негова майка, бяха някакво безчестие за мъжкото му достойнство.
— Какво мога да направя? — провикна се той.
— Ти ме питаш! Не си ли мъж, та да мислиш и действуваш? Казвам ти, че този незаконнороден син на християнин и еврейка ще те стъпче в праха. Той е ненаситен като скакалец, хитър като змия и свиреп като пантера. Аллах да ми е свидетел! Предпочитам никога да не бях родила син. По-добре хората с презрение да ме сочат и да ме наричат майка на вятъра, отколкото да съм родила мъж, който не знае как да се държи като мъж.
— Покажи ми как! — извика той. — Дай ми задача, кажи ми какво да правя, и ще видиш, че не ще се проваля, о, майко! А дотогава спести ми тези оскърбления или няма вече да идвам при тебе.
Щом чу заканата, тази чудновата жена скочи от мекия си миндер. Тя изтича при момъка, обви ръце около шията му и притисна бузата си до неговата. Дори и осемнадесетте години в харема на пашата не бяха обезличили в нея европейската майка, страстната сицилианка, свирепа като тигрица в майчината си любов.
— О, дете мое, хубавото ми момче! — почти изхлипа тя. — Само страхът ми за тебе ме кара да бъда груба. В моя яд говори любовта ми, гневът ми зарад тебе, когато виждам друг да идва и да си присвоява мястото до твоя баща, което би трябвало да бъде твое. О! Но ние ще победим, мой сладък сине! Ще намеря начин да изхвърля тази чуждестранна мърша на бунището, на което е родена. Имай вяра в мене, о, Марзак! Шт! Баща ти идва. Махни се. Остави ме насаме с него.
Тя постъпваше много умно, защото знаеше, че много по-лесно може да повлияе на Асад насаме, защото тогава липсва гордостта, която би го принудила да я наругае, ако му заговори тъй пред други. Марзак изчезна зад украсения с резба параван от сандалово дърво, който закриваше една от вратите, докато Асад се появи на другата. Той се приближи с усмивка, тънките му кафяви пръсти решеха брадата, а дългата бяла дреха се влачеше зад него по земята.
— Без съмнение вече си се научила, о, Фензиле — каза той. — Достатъчен ли ти е този отговор?
Тя се отпусна отново на възглавниците и разсеяно се заоглежда в стоманено огледало със сребърна рамка.
— Достатъчно ли? — повтори тя мързеливо, с безгранично презрение и в самата дума прозвуча звънлив подигравателен смях. — Наистина достатъчно! Сакр-ел-Бар излага на опасност двеста чеда на исляма и кораб, който, веднъж превзет, става собственост на държавата, за едно пътуване до Англия, което няма друга цел освен пленяването на двама роби… двама роби, докато, ако намеренията му бяха искрени, те биха могли да бъдат и двеста.
— Я! Това ли е всичко, което си чула? — запита я той с подигравка на свой ред.
— Това е всичко, което има значение — отвърна Фензиле, все още загледана в огледалото. — Всъщност научих се и за по-маловажната подробност, че на обратния път срещнал случайно франкски кораб, който за негово щастие бил тежко натоварен, и го заграбил от твое име.
— Случайно, казваш ти?
— А как иначе? — Тя остави огледалото и дръзките й предизвикателни очи срещнаха безстрашно неговите. — Нима ще ме убеждаваш, че това е влизало в сметките му, когато е тръгнал на път?
Асад се намръщи, главата му бавно се наведе в размисъл. Забелязала спечеленото предимство, Фензиле побърза да го затвърди:
— Попътен вятър докарал холандския кораб на пътя му, а за негово щастие корабът бил тъй тежко натоварен, че той ще може да заслепи очите ти с блясъка на златото и скъпоценните камъни, за да не видиш истинската цел на неговото пътуване.
— Истинската цел? — запита объркано пашата. — Каква е била истинската му цел?
