— Това бе само част от намеренията ми — бе спокойният отговор. — Аз тръгнах да обикалям моретата в служба на пророка, доказателства за което дава изходът на пътуването ми.
— Но ти не си знаел, че холандският търговски кораб ще се изпречи на пътя ти — подхвърли Марзак същите думи, на които го бе научила майка му.
— Не съм ли? — запита Сакр-ел-Бар и се усмихна самоуверено, толкова самоуверено, че надали имаше нужда Асад да чуе думите, които тъй лукаво подчертаха цялата лъжливост на намека: — Не съм ли се облягал на аллаха, всемъдрия и всезнаещия?
— Добре отговорено, по корана! — похвали го Асад от сърце, още повече, защото тъй се опровергаха онези, подмятания, които желаеше на всяка цена да бъдат опровергани.
Ала Марзак все още не се признаваше за победен. Той бе добре подготвен от коварната си сицилийска майка.
— Все пак в тая работа има нещо, което не мога да разбера — промърмори момъкът с престорено добродушие.
— Всичко е възможно за аллаха! — промълви Сакр-ел-Бар с тон на недоверие, сякаш искаше да изтъкне, и то не без известна подигравка, че не може да допусне да има нещо на този свят, което да остане неясно за проницателния ум на Марзак.
Младежът му кимна в знак на признателност.
— Кажи ми, о, могъщи Сакр-ел-Бар — помоли го той, — как е възможно, след като си стигнал ония далечни брегове, да се задоволиш само с двама нещастни роби, докато с твоите бойци и милостта на всевиждащия си могъл да плениш петдесет пъти повече? — И той втренчи ясен поглед в мургавото, сурово лице, а Асад замислено се намръщи, защото тази мисъл му беше вече минала през ума.
Сакр-ел-Бар трябваше да излъже, за да се оправдае. На това не можеше да се отговори с никакви надути благочестиви думи. Едно обяснение беше неизбежно, а той съзнаваше, че не може да намери извинение, което да не куца.
— Колкото за това — каза корсарят, — двамата пленници бяха отвлечени от първата къща, която ни се изпречи, а пленяването им бе свързано с доста шум. Нещо повече, слязохме на брега нощем и аз не се осмелих да изложа живота на подчинените си, като ги отдалеча от кораба и като нападна някое село, което можеше да се вдигне и да ни отреже пътя назад.
Лицето на Асад остана намръщено и Марзак хитро го забеляза.
— Въпреки това — каза той — Отмани те е увещавал да нападнете едно спящо село, което не подозирало за присъствието ви, но ти си отказал.
При тези думи Асад рязко вдигна глава и Сакр-ел-Бар със свито сърце долови какви усилия се полагат, за да се съберат сведения, които биха могли да се използуват за погубването му.
— Така ли е? — запита Асад, като поглеждаше от сина си към своя адютант с оня намръщен поглед, който правеше лицето му зло и жестоко.
Сакр-ел-Бар реши да печели с дързост. Той издържа взора на Асад с предизвикателен вид.
— А дори и да е било така, господарю? — поиска да знае той.
— Аз те запитах, така ли е?
— Да, но като знам мъдростта ти, не можах да повярвам на ушите си — отговори Сакр-ел-Бар. — Нима има значение какво ми е казал Отмани? От тебе ли получавам нареждания, или трябваше да се водя по Отмани? Ако е тъй, най-добре сложи Отмани на моето място и му възложи предводителството и отговорността за живота на правоверните, които се бият наред с него. — Той завърши с възмутено изсумтяване.
— Много лесно се сърдиш — упрекна го все още намръщеният Асад.
— А кой, в името на главата на аллаха, ще ми отрече това право? Нима аз предприемам начинания като това, от което се завърнах натоварен с плячка, равна на плодовете от нападенията през цялата година, за да бъда запитан от едно голобрадо хлапе защо не съм се водил по Отмани?
Той скочи на крака и застана обхванат от ярост, която бе престорена от начало до край. Сега трябваше да крещи и да потисне подозренията с поток от думи и яростни ръкомахания.
— Къде щеше да ме отведе Отмани? — запита с презрение корсарят. — Можеше ли той да ми даде повече, отколкото днес сложих пред твоите крака? Това, което съм направил, говори красноречиво само за себе си. Онова, което той искаше да направя, можеше да свърши с нещастие. Ако беше свършило така, щеше ли вината да падне върху Отмани? Не, в името на аллаха! Само върху мене. Значи за мене остава и успехът и никой да не смее да го оспорва, без да има тежки доказателства.
Това бяха смели слова, за да бъдат казани на тиранина Асад, а още по-смели бяха тонът, горящите светли, сурови очи и широките, презрителни ръкомахания, с които бяха изречени. Но в тяхното въздействие върху пашата не можеше да има съмнение. И доказателството за това не закъсня.
Асад сякаш се сви пред тази ярост. Намръщеното изражение изчезна от лицето му и се смени с изумление.
— Чакай, чакай, Сакр-ел-Бар, защо с този тон! — възкликна той.
Сакр-ел-Бар, хлопнал вратата на примирението пред носа на пашата, сега я отвори наново. Той веднага прояви смирение.
— Прости ми — каза корсарят. — Сърди се на предаността на твоя слуга към тебе и към вярата, на които служи, без да си скъпи живота. В това пътуване аз бях ранен почти до смърт. Кървавият белег е мълчалив свидетел на пламенното ми усърдие. Къде са белезите от твоите рани, Марзак?
Марзак се стресна от неочаквано подхвърления въпрос, а Сакр-ел-Бар с тих смях изрази презрението си.
— Седни — покани го Асад. — Аз бях съвсем несправедлив.
— Ти си истинският извор и източник на справедливостта, о, господарю, и признанието ти го доказва — възрази корсарят. Той седна отново с подвити крака. — Ще ти разкрия, че при това пътуване, като стигнах тъй близо до Англия, реших да сляза на брега и да хвана един човек, който преди няколко години ми причини зло и с когото имах сметка за изравняване. Аз надвиших намеренията си и отвлякох двама пленници вместо един. Тези пленници — бързо продължи той, защото сметна, че сега обратът в мислите на Асад бе напълно благоприятен, за да изтръгне съгласието му за молбата, която искаше да му отправи, — тези пленници не са в баниото при другите. Те са още затворени на борда на пленения от мене кораб.
— Защо? — запита Асад, но вече без подозрение.
— Защото, господарю, искам да измоля твоето благоволение като малка награда за вярната ми служба.
— Кажи си молбата, сине мой.
— Позволи ми да запазя тези пленници за себе си.
Асад го изгледа отново леко навъсен. Неволно, въпреки слабостта си към Сакр-ел-Бар и желанието да го утеши, парливата отрова, с която го беше заразила Фензиле, отново заработи в ума му.
— Моето позволение имаш — рече той. — Но не и позволението на закона, а законът гласи, че никой корсар няма право да задържи дори и равностойността на една аспра19 от плячката си, докато не се извърши подялбата и не му се даде припадащият му се дял — бе непреклонният отговор.
— Законът ли? — рече Сакр-ел-Бар. — Но самият ти си законът, възвишени господарю.
— Не е тъй, сине мой. Законът стои над пашата, който трябва сам да му се подчинява, за да бъде справедлив и достоен за високото си звание. А законът, който ти споменах, е в сила дори когато корсарят нападател е бил самият паша. Тези твои роби трябва веднага да бъдат изпратени в затвора при другите, та да могат утре всички да бъдат продадени на тържището. Гледай да го направиш, Сакр-ел-Бар.
Корсарят щеше да поднови молбата си, ако не беше забелязал развълнуваното бяло лице на Марзак и блестящите от нетърпение очи, които тъй много очакваха неговия провал. Той се сдържа и наклони глава с престорено равнодушие.
— Тогава ти определи цената, а пък аз незабавно ще я платя на твоята хазна.
Но Асад поклати глава.
— Не аз ще посоча тяхната цена, а купувачите — отвърна той. — Аз може да определя твърде висока цена, а това би било несправедливо спрямо тебе, или пък твърде ниска, а това би било несправедливо спрямо другите, които биха искали да ги купят. Изпрати ги в затвора.
