Тя се усмихна с усмивката на безграничното познание, за да прикрие пълното си незнание и неспособността си да изтъкне повод, който поне би изглеждал правдоподобен.
— Ти ли ме питаш, о, прозорливи Асад? Не са ли твоите очи поне толкова остри, твоят разум поне толкова буден, колкото моят, та онова, което е ясно за мене, да остава скрито за тебе? Или този Сакр-ел- Бар те е омагьосал с вавилонски заклинания?
Асад се приближи до нея и я хвана за китката с жестоко и грубо движение на жилестата си старческа ръка.
— Неговата цел, кучко такава! Излей мръсотиите на своя ум! Говори!
Фензиле седна, пламнала и дръзка.
— Няма да ти кажа! — рече тя.
— Няма да кажеш ли? Я гледай, кълна се в главата на аллаха! Ти се осмеляваш да стоиш пред моето лице и да предизвикваш мене, твоя господар? Ще заповядам да те бичуват, Фензиле. Бил съм прекалено нежен към тебе толкова години… толкова нежен, че си забравила пръчките, които очакват непокорната съпруга. Тъй че говори сега, преди тялото ти да бъде разранено, или пък говори след това, както желаеш.
— Няма да говоря — повтори тя. — Дори и да ме обесят, няма да кажа нито дума повече за Сакр-ел- Бар. Защо да го изобличавам, за да бъда отблъсната, презряна и наречена лъжкиня и майка на лъжите? — После най-неочаквано избухна в ридания. — О, извор на живота ми! — изплака тя. — Колко жестоко несправедлив си спрямо мене! — Сега тя се влачеше по земята с неподражаема грация, обвила хубавите си ръце около коленете му. — Когато любовта ми към тебе ме кара да казвам всичко, каквото виждам, спечелвам си само твоя гняв, което е повече, отколкото мога да понеса. Аз не издържам под тази тежест!
Пашата я отблъсна нетърпеливо.
— Колко досадно нещо е женският език! — възкликна той и се запъти навън, убеден от опита на миналото, че ако остане, ще бъде удавен в поток от думи.
Ала отровата й беше коварно поднесена и започна бавно да действува. Тя завладя ума му, за да го измъчва със съмненията, които бяха нейната същност. Никоя причина, която би могла да изтъкне за странното поведение на Сакр-ел-Бар, колкото добре и да беше обоснована, не би подействувала наполовина тъй коварно, както подмятането за съществуването на някаква причина. Това поставяше ума му пред смътна и заплетена загадка. Нещо, което не можеше да отблъсне, понеже нямаше нищо, за което да се залови. Асад нетърпеливо зачака утрото и идването на самия Сакр-ел-Бар, но вече не с пламенното, сърдечно въжделение на баща, очакващ идването на любимия си син.
Самият Сакр-ел-Бар крачеше по горната палуба на испанския кораб и наблюдаваше как една по една гаснат светлините на малкия град, който се простираше на хълма пред него. Месецът изгря и окъпа къщите с бяла, студена светлина, хвърли резки мастилени сенки на шумолящите финикови палми и на острите като копия минарета и начерта сребърни ивици по притихналия залив.
Раната му беше заздравяла и той отново бе господар на себе си. Преди два дни бе излязъл на палубата за първи път след битката с холандците и от тогава прекарваше по-голямата част от времето там. Само веднъж беше посетил пленниците си. Щом стана от легло, той се отправи към кабината на задната палуба, където бе затворена Розамунд. Намери я бледа и много печална, но с напълно несломена смелост. Годолфиновци бяха хора непреклонни, а Розамунд носеше в крехкото си тяло мъжки дух. Тя вдигна глава при влизането му, постресна се, изненадана, че най-сетне го вижда, защото той заставаше пред нея за първи път, след като я беше отвлякъл от Аруинак преди около четири седмици. Сетне отвърна очи и продължи да седи там, с лакти на масата, като изрязана от дърво, сляпа за неговото присъствие и глуха за думите му.
На поднесените от него извинения — а те бяха искрени, защото вече се разкайваше за необмислената си постъпка, доколкото тя засягаше девойката — Розамунд не даде никакъв отговор, с нищо не показа, че е чула дори и една дума. Объркан, той постоя за миг, захапал устна, и постепенно, може би неоснователно, сърцето му се изпълни с гняв. Той се обърна и пак излезе. След това посети брат си, за да погледне мълчаливо за миг изпития, небръснат нещастник с див поглед, който трепна и се сви пред него от съзнанието за своята вина. Най-после Сакр-ел-Бар се завърна на палубата и там, както казахме, прекара по-голямата част от последните три дни на това чудновато пътешествие, припичаше се на слънце и събираше сили от неговия зной.
Тази вечер, докато се разхождаше на лунната светлина, крадлива сянка се промъкна по стъпалата и тихичко го извика с английското му име:
— Сър Оливър!
Сакр-ел-Бар се стресна, като че ли неочаквано бе дошъл да го поздрави някакъв призрак. Човекът, който го извика така, бе Джаспър Ли.
— Ела горе — каза корсарят. Когато капитанът застана пред него на палубата, той продължи: — Казах ти вече, че тук няма сър Оливър. Аз съм Оливър-реис или Сакр-ел-Бар, което предпочиташ, един правоверен от раята на пророка. А сега, какво желаеш?
— Не ви ли служих предано и добре? — запита капитан Ли.
— Кой го е отрекъл?
— Никой. Но никой не го е и признал. Когато лежахте ранен долу, за мене щеше да бъде много лесно да ви предам. Можех да отведа тези кораби в устието на Тагус. Господ ми е свидетел, че можех да го направя!
— Тутакси щяха да те разкъсат на парчета — рече Сакр-ел-Бар.
— Можех да плавам по крайбрежието и да се подложа на опасността да бъда пленен, а после да поискам освобождението си от плен.
— И да се намериш отново на галерите на негово католическо величество. Но както и да е! Приемам, че си се отнесъл почтено към мене. Изпълни своята част от договора. Бъди уверен, че и аз ще изпълня моята.
— Не се съмнявам. Но вашата част от договора беше да ме изпратите обратно у дома.
— Е?
— Лошото е там, че не зная къде да си потърся дом. Не зная къде би могъл да бъде моят дом след всичките тези години. Ако ме отпратите, ще стана бездомен скитник.
— Какво друго бих могъл да направя за теб?
— Вярвайте ми, християните и християнството тъй са ми дошли до гуша, колкото и на вас, когато мюсюлманите са пленили галерата, на която сте работили. Аз съм способен човек, сър Ол… Сакр-ел-Бар. Няма по-добър мореплавател, който да е извеждал кораб от английско пристанище, а съм участвувал и в достатъчно много сражения и познавам това морско изкуство. Не можете ли да ме използувате за нещо тук?
— Готов си да станеш вероотстъпник като мене? — В думите му прозвуча горчивина.
— Струва ми се, че думата „вероотстъпник“ зависи от това, на чия страна сте. Бих предпочел да кажа, че имам желание да приема вярата на Мохамед.
— Да приемеш вярата на пиратството, грабежа и разбойничеството по моретата, искаш да кажеш — подхвърли Сакр-ел-Бар.
— О, не! Нея няма защо да приемам, защото това съм вършил и преди — открито призна капитан Ли. — Искам само да плавам под друго знаме, а не под английското.
— Ще трябва да се откажеш от спиртните питиета — каза Сакр-ел-Бар.
— В замяна на това ще имам други предимства — отвърна мастър Ли.
Сакр-ел-Бар се замисли. Молбата на негодника засегна чувствителна струна в сърцето му. Добре би било да има до себе си човек от своята народност, пък бил той и подлец като този.
— Да бъде твоята воля — най-сетне промълви той. — Заслужаваш да бъдеш обесен въпреки дадените от мен обещания. Но това няма значение. Щом ще станеш мюсюлманин, ще те взема на служба при мене, на първо време като адютант, и докато си ми верен, Джаспър, всичко ще бъде наред. Но при първия признак на предателство ще увиснеш на въжето от рейката на мачтата, приятелю, и няма да усетиш как ще се намериш в ада.
Негодникът капитан се наведе разчувствуван, хвана ръката на Сакр-ел-Бар и я поднесе към устните
