далечен път и от дълги дни вече се работеше по натоварването на припасите и бойното снаряжение, така че около малката ковачница и купчинката къщурки на рибарското селце се забелязваше необичайно оживление — нещо като залог за голямото движение, което щеше да се разрасне на това място в бъдните дни. Защото сър Джон Килигрю като че ли най-сетне беше в навечерието на своето възтържествува-не и скоро щеше да сложи основите на чудесното пристанище на своите мечти.
За всичко това голям дял се падаше на приятелството му с мастър Лайонел Тресилиън. Съпротивата, оказвана на намеренията му от сър Оливър и поддържана главно по негово внушение от Труроу и Хелстън, беше напълно спряна от Лайонел; нещо повече — Лайонел дотолквва се увлече в противоположното, че дори подкрепи сър Джон в изложенията му до парламента и кралицата. И така, както съпротивата, оказвана от сър Оливър на този лелеян кроеж, беше станала семе на раздора между Аруинак и Пенароу, тъй сега поддръжката на Лайонел се превърна в корен на непоклатимо приятелство, възникнало между него и сър Джон.
Наистина Лайонел нямаше проницателния ум на брат си, но в замяна на това беше лукав. Той разбираше, че макар да е възможно някой ден Хелстън, Труроу и имотът на Тресилиъновци да пострадат поради развитието на едно тъй изгодно разположено пристанище, все пак това надали щеше да стане през неговия живот; междувременно срещу това той трябваше да спечели поддръжката на сър Джон за брака си с Розамунд Годолфин и по този начин да присъедини имотите на Годолфиновци към своите. Тази сигурна непосредствена печалба си заслужаваше, според мастър Лайонел, възможните бъдещи загуби.
Не бива да се предполага обаче, че ухажването на Розамунд беше протекло гладко и лесно. Господарката на Годолфин Корт не проявяваше към Лайонел никаква благосклонност и главно за да избегне досадното му увъртане, беше помолила и получила разрешението на сър Джон Килигрю да придружи във Франция сестра му, която отиваше там със своя съпруг, назначен за английски посланик в Лувър. Настойническата власт на сър Джон беше влязла в сила със смъртта на брат й.
След заминаването й мастър Лайонел се омърлуши, но насърчен от уверенията на сър Джон, че ще спечели накрая, също напусна Корнуол и тръгна да види широкия свят. Известно време прекара в дворцовите среди в Лондон, ала, изглежда, не можа да отбележи голям успех и отиде във Франция да поднесе почитанията си на дамата на своите мечти.
Неговото постоянство, смирението, с което я ухажваше, очебийната дълбочина на чувствата му започнаха най-после да рушат съпротивата на тази млада благородничка, както водните капки рушат камъка. Все пак тя не можеше да си наложи да забрави, че той е брат на сър Оливър — брат на мъжа, когото беше любила, и брат на мъжа, убил собствения й брат. И тъй, разделяха ги две неща: сянката на старата й любов и кръвта на Питър Годолфин.
Розамунд напомни това на сър Джон при завръщането си в Корнуол след близо двегодишно отсъствие и наблегна на тези съображения като причини, които трябваше да направят невъзможен брака й с Лайонел Тресилиън.
Сър Джон съвсем не беше съгласен с нея.
— Мила моя — каза той, — трябва да се мисли за твоето бъдеще. Сега си пълнолетна и господарка на постъпките си. Въпреки това не е удобно за една жена, и при това благородничка, да живее сама. Докато аз съм жив или пребивавам в Англия, всичко ще върви добре. Можеш да продължиш да живееш тук, в Аруинак, неопределено време и смятам, че ти постъпи много разумно, като се отказа от усамотението на Годолфин Корт. Но не забравяй, че ще се намериш пак в тази самота, когато няма вече да ме има.
— Бих предпочела самотата пред обществото, което искате да ми натрапите — отвърна му Розамунд.
— Неблагодарни приказки! — възмути се той. — Това ли е признателността ти за пламенното обожание на този момък, за неговото търпение, за неговото благородство и всичко друго!
— Той е брат на Оливър Тресилиън — отговори девойката.
— Не изстрада ли той вече достатъчно заради това? Няма ли край на изкуплението, с което трябва да изплаща греховете на брат си? Освен това не забравяй, че в края на краищата те дори не са и братя. Те са родени от различни майки.
— И въпреки това родството им е твърде близко — възрази Розамунд. — Щом трябва непременно да ме омъжите, ще ви моля да ми намерите друг съпруг.
На тези думи той отговори, че ако се обмисли разумно, не би могло да се намери за нея по-добър съпруг от този, когото й е избрал. Той изтъкна съседството на двата им имота и колко хубаво и изгодно би било да се слеят те в едно.
Сър Джон настояваше и настойчивостта му се засили, когато у него се породи мисълта отново да тръгне по море. Съвестта не би му позволила да вдигне котва, преди да я види омъжена и под закрилата на брака. Лайонел също настояваше по тих, почти обезличаващ се начин и с нищо не се налагаше на търпението й, поради което с него бе по-трудно да се бори.
Накрая тя отстъпи пред натиска на волите на тези двама мъже и го направи с най-голямото благородство, за което можа да събере сили, решена да заличи в сърцето и ума си единствената истинска пречка, за която от срам не беше споменала на сър Джон. Работата беше там, че въпреки всичко любовта й към сър Оливър не беше угаснала. Наистина тази любов бе сломена дотолкова, щото самата тя вече не можеше да разбере, че това е любов. Ала девойката се улавяше, че мисли за него често и с тъга, улавяше се, че го сравнява с брат му и макар да беше помолила сър Джон да й намери друг съпруг вместо Лайонел, ясно съзнаваше, че всеки друг ще бъде подложен на същото сравнение и неизбежно отблъснат. Самата тя се порицаваше за това. Напразно бичуваше съвестта си с напомнянето, че сър Оливър е убиецът на Питър. Всъщност с течение на времето беше започнала да намира извинения за някогашния си възлюблен; признаваше, че Питър го беше предизвикал към това, че заради нея сър Оливър беше понасял обида след обида от страна на Питър, докато, както у всеки смъртен, чашата на търпението бе преляла и като му омръзна да се подлага на ударите на противника си, обхванат от гняв, той се бе разбунтувал и го бе сразил на свой ред.
Тя се упрекваше за подобни мисли, но не можеше да ги пропъди. В действията си умееше да прояви сила — например начина, по който постъпи с писмото, изпратено й от Оливър от Варвария по Пит, — но на мислите си не можеше да се наложи и тези мисли много често изневеряваха на волята и. В сърцето й се таяха копнежи по Оливър, които не можеше да заглуши, и тя живееше с вечна надежда, че някой ден той ще се върне, макар и да съзнаваше, че от такова връщане не би могла да очаква нищо.
Когато сър Джон окончателно разруши надеждата за това завръщане, той постъпи по-мъдро, отколкото сам можеше да допусне. След изчезването на Оливър нито веднъж не бяха чували за него, докато най-после Пит се яви в Аруинак с това писмо и със своя разказ. Бяха чули, както и целият свят, за корсаря Сакр-ел- Бар, ала никога не бяха подозирали, че може да има нещо общо между него и Оливър Тресилиън. След като чрез показанията на Пит се установи истината, лесно беше да се убеди съдът да го признае за мъртъв и да узакони за Лайонел мечтаното наследство.
Това нямаше голямо значение за Розамунд. Но туй, че сър Оливър бе мъртъв пред закона и че трябваше действително да умре, ако се решеше някога да сложи крак на английска земя, имаше огромно значение. То окончателно угаси у нея чудновато безнадеждната и почти подсъзнателна вяра, че един ден той ще се върне. Така може би то й помогна да се примири и да приеме бъдещето, което сър Джон бе решил да й наложи.
Годежът бе оповестен и тя се прояви ако не като пламенно влюбена, то поне като покорна и внимателна годеница спрямо Лайонел. Той беше доволен. Съзнаваше, че в момента не може и да иска повече, и се утешаваше с увереността на всеки влюбен, че времето и благоприятният случай ще му посочат начин да събуди нейната взаимност. И трябва да се признае, че още през годеничеството им той доказа, че надеждите му са били основателни. Тя беше самотна, а Лайонел разпръсна тази самотност с пълното си отдаване; сдържаното му и предпазливо, почти коварно напредване по пътя, който всеки по-несръчен мъж би преминал с един скок, направи другарството между тях възможно и много приятно за нея. На тази почва привързаността й постепенно се разрасна и когато забеляза, че те са често заедно и че стават добри приятели, сър Джон се поздрави за предвидливостта си и се зае да довърши хубавия си кораб „Сребърната чапла“ за предстоящото пътуване.
Ето че до сватбата оставаше само една седмица и сър Джон олицетворяваше самото нетърпение. Сватбените камбани щяха да бъдат знак за неговото тръгване; щом те замлъкнеха, „Сребърната чапла“
