във вонещия алжирски затвор, около шест месеца след издигането му на предводителското място, той намери там двадесетина свои съотечественици и заповяда незабавно да им свалят оковите и да им възвърнат свободата.
Повикан да даде на пашата отчет за тази постъпка, сър Оливър се държа високомерно, тъй като в това беше единственото спасение. Той се закле в брадата на пророка, че щом ще размахва сабята на Мохамеда и ще служи на исляма по моретата, щял да му служи според своите разбирания, а едно от тези разбирания било собствените му съотечественици да останат неприкосновени за острието на същата тази сабя. Закле се, че ислямът нямало да изгуби от това и срещу всеки англичанин, комуто върнел свободата, щял да зароби двама испанци, французи, гърци или италианци.
Той се наложи, но само при едно условие: понеже пленените роби били собственост на държавата, ако желаел да ги освободи от това положение, трябвало първо да ги откупи. Тъй като след това щели да бъдат негова собственост, можел да разполага с тях, както намери за добре. Така мъдрият и справедлив Асад разреши появилата се мъчнотия, а Оливър-реис разумно се преклони пред решението му.
След тази случка Оливър-реис купуваше всичките заробени англичани, освобождаваше ги и намираше начин да ги върне в родината. Наистина това бе голям годишен разход, ала той скоро натрупа такива богатства, че можеше без затруднение да плаща този данък.
Като четете хрониката на сър Хенри Гоуд, може да дойдете до заключението, че във вихъра на този нов живот сър Оливър напълно е забравил случилото се в корнуолската му родина и обичаната от него жена, тъй лесно сметнала го за виновен в убийството на брат й. Може да вярвате в това, докато стигнете до разказа как веднъж между неколцината английски моряци, пленени и докарани в Алжир от Бускен-ел-Борак, станал сега негов заместник, той намери млад корнуолски момък от Хелстън, на име Пит, чийто баща беше познавал.
Той отведе момъка в хубавия дворец, който обитаваше близо до Баб-ел-Уеб, прие го като почетен гост и разговаря с него цялата лятна нощ — запитваше го ту за едного, ту за другиго и тъй постепенно изтръгна от Пит кратката история на родното си място за тези две години, изтекли, откак го беше напуснал. От това добиваме представа за тъжните копнежи, за дълбоката носталгия, които вероятно са били обхванали вероотстъпника, и за усилията му да ги уталожи с безкрайните си въпроси. Корнуолският момък му напомни рязко и болезнено за миналото, обратния път към което си беше пресякъл, когато бе станал мохамеданин и корсар. Единственият допустим извод е, че в тези нощни летни часове у него се е събудило разкаяние и неудържимо желание да се завърне. Розамунд трябваше да му отвори онази врата, която под натиска на нещастни обстоятелства беше хлопнал зад гърба си. В това, че тя ще го стори, щом узнае истината, той ни най-малко не се съмняваше. А сега вече нямаше защо да премълчава истината, нямаше за какво вече да прикрива подлия си природен брат, когото беше намразил толкова дълбоко, колкото го беше обичал преди.
Скришом сър Оливър написа обширно писмо, в което изложи всичко, случило се след отвличането му, и разказа цялата истина и за самото отвличане, и за постъпката, довела до него. Животописецът му изказва мнение, че това е било писмо, което е могло да изтръгне сълзи и от камък. Освен това то не съдържало само прочувствени уверения в невинност, нито пък необосновани обвинения срещу брат му. В него се говорело за съществуване на доказателства, които трябвало да разпръснат всяко съмнение. Той писал на Розамунд за свидетелството, съставено от мастър Бейн и приподписано от свещеника, което трябвало да й бъде предадено заедно с писмото. По-нататък я молел в случай на съмнение да потърси потвърждение за достоверността на документа от самия мастър Бейн. И след като сторела това, умолявал я да изложи всичко на кралицата и тъй да му осигури правото да се върне в Англия и да бъде освободен от всяка отговорност за последвалото вероотстъпничество, към което го подтикнали неговите страдания. Сър Оливър натовари младия корнуолец с дарове, даде му писмото със заръка да го връчи лично и го напъти как да намери документа, който трябваше да представи заедно с писмото. Скъпоценният пергамент бил оставен между страниците на старо ръководство за лов със соколи в библиотеката на Пенароу, където вероятно щял да го намери в същото състояние, тъй като брат му надали подозирал за съществуването му, а и не бил любител на книги. Пит трябвало да потърси в Пенароу Никълъс и да си осигури неговата помощ, за да се сдобие с този документ, ако още се е запазил.
След това Сакр-ел-Бар намери начин да препрати Пит в Генуа и там да го настани на английски кораб.
Подир три месеца получи отговор — писмо от Пит, което стигна до него чрез Генуа, тъй като този град бе в мирни отношения с алжирците и им служеше за съобщителен път с християнския свят. В това писмо Пит му съобщаваше, че изпълнил всичко, наредено му от сър Оливър: че намерил документа с помощта на Никълъс, лично се явил пред госпожица Розамунд Годолфин, която живеела сега при сър Джон Килигрю в Аруинак, и й предал писмото и пергамента, ала когато се научила от чие име идва, девойката запокитила пред очите му и едното, и другото в огъня и отпратила момъка, без да изслуша разказа му.
Сакр-ел-Бар прекара нощта на открито в благоуханната си градина, а робите му ужасено разправяха, че дочули стонове и ридания. Но ако сърцето му беше наистина ридало, то бе за сетен път; след туй той стана още по-непроницаем, по-безпощаден, жесток и подигравателен, отколкото когато и да било досега, и от този ден нататък вече не си направи труда да освободи от робство нито един англичанин. Сърцето му се превърна в камък.
И тъй, изминаха пет години от онази пролетна вечер, когато беше отвлечен от Джаспър Ли; славата му се разпростря, а името му се превърна в страшилище по моретата и цели флоти потегляха от Малта, от Неапол и Венеция, за да сложат край на него и на безпощадното му разбойничество. Ала аллах продължаваше да бди над него и Сакр-ел-Бар никога не влизаше в битка, без да изтръгне победа за ятаганите на исляма.
После, през пролетта на тази пета година, той получи ново писмо от корнуолеца Пит — писмо, което му показа, че благодарността не е изчезнала от този свят, както си беше мислил. Защото момъкът, когото беше освободил от робство, изключително от благодарност му пишеше да го осведоми за някои неща, които го засягаха. Това писмо отново разкървави старата рана; то направи нещо повече: нанесе му нова. От писмото научи, че Пит бил принуден от сър Джон Килигрю да даде показания за преминаването на сър Оливър към исляма, които дали основание на съда да обяви сър Оливър за човек, мъртъв пред закона, и да провъзгласи природения му брат мастър Лайонел Тресилиън за негов наследник. Пит уверяваше в крайното си огорчение, че бил насилен, без да го съзнава, да се отплати на сър Оливър с такава злина за оказаните му добрини и добавяше, че щял по-скоро да се съгласи да го обесят, отколкото да проговори, ако би могъл да предвиди последиците от показанията си.
Дотука сър Оливър прочете писмото, без да изпита друго чувство освен дълбоко презрение. Ала имаше и още нещо. По-нататък в писмото се разказваше, че госпожица Розамунд наскоро се е завърнала от двугодишен престой във Франция, за да се сгоди с неговия природен брат Лайонел, и че двамата щели да се венчаят през юни. Пит му съобщаваше, че женитбата била замислена от сър Джон Килигрю в желанието да види Розамунд омъжена и под закрилата на съпруг, тъй като сам той възнамерявал да тръгне по море и строял хубав кораб за пътуване до Източна Индия. Пит добавяше, че женитбата се посрещала с всеобщо одобрение и се смятала за много разумна стъпка за двата рода, защото щяла да слее в едно двата съседни имота — Пенароу и Годолфин Корт.
Оливър-реис се изсмя, когато стигна дотук. Изглежда, че женитбата се посрещаше с одобрение не сама по себе си, а защото чрез нея две парчета земя щяха да се слеят в едно. Това бе женитба на два парка, на два имота, на две площи обработваема земя и гора, а туй, че две човешки същества имаха някакво участие в нея, бе явно не повече от случайно обстоятелство.
Сетне иронията на всичко това завладя неговата душа и я заля с горчивина. След като го беше напъдила като предполагаем убиец на брат й, Розамунд щеше да приеме в обятията си истинския убиец. А той — това псе, този вероломен подлец! — от кои дълбочини на преизподнята черпеше той смелост да докара докрай лицемерието си? Нямаше ли сърце, нямаше ги съвест, чувство на почтеност, нямаше ли страх от бога?
Той разкъса писмото на късчета и се помъчи да изличи всичко това от ума си. Пит беше искал да му стори добро, а беше извършил жестокост. В усилията си да се отвлече от преследващите го мъчителни видения сър Оливър се впусна по море с три галери и по този начин след около две седмици се намери лице с лице с мастър Джаспър Ли на борда на испанския кораб, пленен от него при нос Спартел.
