обърне пропадна и много скъпоценно време се прахоса, докато той стоеше и се олюляваше с безпомощно увиснали платна. В отчаяната си припряност капитанът насочи платнохода направо по вятъра, като смяташе, че по този начин си осигурява най-голяма възможност да се изплъзне от капана. Ала на това заветно място вятърът не бе достатъчно силен, за да увенчае опита с успех. Галерите се носеха право напред под ъгъл спрямо посоката, в която се движеше испанецът. Мокрите им жълти весла бясно се вдигаха, а боцманите размахваха своите камшици и караха робите да опъват мишници до краен предел.
Сакр-ел-Бар забеляза всичко това, докато, последван от Бускен и двамата негри, бързо се спускаше надолу от тъй добре послужилото им орлово гнездо. Той скачаше от червен дъб на корково дърво и от корково дърво на червен дъб, прехвърляше се от скала на скала или се хвърляше от издатина на издатина, като се хващаше за някой стрък трева или стърчащ камък, но всичко с бързината и ловкостта на маймуна. Най-после скочи на брега, прекоси го с бърз бяг и стремглаво премина край черните подводни скали, докато се изравни с галиотата, изостанала от другите корсарски кораби. Тя го чакаше в дълбоки води, на едно весло разстояние от скалата, и при приближаването му веслата се вдигнаха водоравно и здраво застанаха така. Корсарят скочи върху им, последван от другарите си, и като ги използува вместо мостик, стигна борда. Той прехвърли крак през него и скочи на покритото пространство между две весла и двете редица от по шестима роби, които движеха всяко от тях.
Бускен се прехвърли подир него, а след това и негрите. Те още не бяха скочили през борда, когато Сакр-ел-Бар даде заповед. Боцманът и двамата му помощници изтичаха по средния проход и заплющяха с дългите си бичове от волска кожа. Веслата се потопиха, галиотата трепна и се понесе по следите на двете други галери, за да вземе участие в боя.
С ятаган в ръка, Сакр-ел-Бар стоеше на носа малко пред шумната тълпа от разгорещени корсари, разтреперани от нетърпение да се нахвърлят върху християнския враг. Горе напречките на мачтите и въжените стълби бяха почернели от стрелци. На върха на мачтата се развя пурпурното му знаме, украсено със зелен полумесец.
Голите роби християни стенеха, напрягаха сили и се потяха под ударите на мохамеданския бич, който ги водеше към унищожението на техните братя християни.
Пред тях боят вече беше започнал. Испанският кораб бе дал единствен, прибързан, отишъл нахалос изстрел, а сега една от куките на корсарите го беше закачила за левия борд и смъртоносна градушка от стрели се сипеше върху палубата му от мохамеданските галери; по страните му се катереха нетърпеливите маври, още по-нетърпеливи сега, защото щяха да се поразправят с испанските кучета, които ги бяха изпъдили, от андалузкия им халифат. Другата галера бързо обиколи под кърмата му, за да го нападне отдясно, и още в движение стрелците й сипеха, смърт на кораба със своите лъкове и прашки.
Това бе кратък, ожесточен бой. Смутени от самото начало, нападнати съвсем неочаквано, испанците изобщо не успяха да възстановят реда дотолкова, че да отблъснат вражеския пристъп. И все пак правеха всичко, което можеше да се направи. Те оказваха смела съпротива на този безмилостен нападател. Ала и корсарите се биеха с не по-малка смелост, без да си скъпят живота, горящи от желание да убиват в името на аллаха и неговия пророк и също тъй готови да умрат, ако всемилостивият би пожелал тук да сложи край на техните съдбини. Те нахлуваха на кораба, а десетина пъти по-малобройните кастилци отстъпваха.
Когато галиотата на Сакр-ел-Бар се изравни с кораба, кратката битка беше приключена и един от корсарите, увиснал във въздуха, сваляше от главната мачта знамето на Испания и дървеното разпятие, заковано под него. След миг, съпроводен от гръмогласните възгласи „Алхамдулила“, леко развявай от вятъра, там се издигна зеленият полумесец.
Сакр-ел-Бар си проби път през навалицата на откритата долна палуба; корсарите отстъпваха пред него, отваряха му път и при всяка крачка бясно ревяха името му и размахваха ятагани, за да възхвалят него, този морски ястреб, както го наричаха, този най-доблестен от всичките слуги на исляма. Наистина той не беше взел дейно участие в сражението. То бе твърде кратко и той закъсня. Но той беше имал смелостта да замисли засада в този отдалечен западен край и неговият ум ги беше довел до тази бърза, сладка победа в името на единствения аллах.
Палубите бяха хлъзгави от пролятата кръв и осеяни с ранени и умиращи мъже, които мюсюлманите хвърляха вече през борда — и мъртвите, и ранените, без разлика, когато се отнасяше за християните: та за какво им бяха осакатени роби?
До главната мачта се тълпяха останалите живи испанци, без оръжие, със сломен дух — стадо безпомощни и подплашени овце.
Сакр-ел-Бар се изстъпи напред с мрачно взрени в тях светли очи. Трябва да бяха стотина, предимно авантюристи от Кадис, тръгнали с надеждата да намерят щастието си в Индия. Пътуването им бе твърде кратко: те знаеха какво ги очаква — да движат веслата на мюсюлманските галери или в най-добрия случай да бъдат откарани в Алжир или Тунис и там да ги продадат като роби на някой богат мавър.
Сакр-ел-Бар ги огледа като познавач и най-сетне спря поглед върху капитана, застанал малко по-напред с посиняло от гняв и мъка лице. Беше облечен с богата черна кастилска носия, а кадифената му шапка с форма на напръстник бе украсена с много пера и златен кръст. Сакр-ел-Бар го поздрави с тържествено темане.
— Fortuna de guerra, senior capitan12 — каза той на чист испански език. — Как се казвате?
— Аз съм дон Пауло де Гусман — отвърна испанецът и се изправи с подчертана гордост и открито презрение към своя събеседник.
— Аха! Благородник! И както виждам, охранен и як. На алжирския пазар за вас може да дадат двеста филипа. Ще се откупите за петстотин.
— Por las entranas de Dios!13 — изруга дон Пауло, който като всички благочестиви испански католици предпочиташе анатомическите ругатни. Какво друго щеше да добави в своя гняв, не е известно, защото Сакр-ел-Бар с презрение даде знак да го отстранят.
— Щом богохулствувате и се държите неучтиво, в такъв случай ще направим откупа хиляда филипа — рече той и се обърна към подчинените си: — Отведете го! Дръжте се внимателно с него до получаването на откупа.
Корсарите откараха проклинащия капитан.
С другите Сакр-ел-Бар се справи набързо. Той предложи правото да се откупи на всеки, който поиска, и това право бе поискано от трима. Останалите предаде на грижата на Бускен, който му служеше за кехая или адютант. Но преди да стори това, заповяда на испанския боцман, да излезе напред и поиска да узнае какви роби има на кораба. Казаха му, че имало само дванадесет, които изпълнявали задължения на слуги: има трима евреи, седем мюсюлмани и двама друговерци, които били вкарани под палубата при наближаването на опасността.
По заповед на Сакр-ел-Бар робите бяха измъкнати от мрака, в който бяха хвърлени. Мюсюлманите, когато откриха, че са попаднали в ръцете на своите и че на робството им е настъпил краят, закрещяха от възторг и започнаха горещо да прославят аллаха, като се кълняха, че няма друг бог освен него. Тримата евреи, пъргави, здрави младежи с черни, падащи до колената им туники и черни шапчици на къдравите черни коси, угоднически се усмихваха с възродени надежди, понеже бяха попаднали в ръцете на хора, които им бяха по-близки от християните и бяха свързани с тях поне с връзката на общата вражда спрямо Испания и с общите страдания, понасяни от страна на испанците. Двамата друговерци стояха с безчувствена тъпота, защото разбираха, че в случая това е само едно преминаване от Харибда към Сцила14 и че могат да се надяват толкова малко на неверниците, колкото и на християните. Единият бе набит мъж с криви крака, чиито дрехи приличаха повече на дрипи; обгорялото му лице имаше махагонов цвят, а тъмносините очи мъждукаха под гъсти вежди, които някога са били червени, както и косата и брадата, а сега бяха силно прошарени. Ръцете му бяха изпъстрени с огромни тъмнокафяви лунички.
От дванадесетте души той единствен привлече вниманието на Сакр-ел-Бар. Робът стоеше пред корсаря омърлушено, с наведена глава и забит в палубата поглед — уморен, потиснат, бездушен роб, който би предпочел по-скоро да умре, отколкото да живее. Това продължи няколко мига, през които снажният мюсюлманин остана загледан в него, сетне, като че ли притеглен от настойчивия поглед, робът вдигна безизразните си, уморени очи. Изведнъж те се оживиха, безразличието изчезна от тях, те станаха блестящи и живи както някога. Той издаде глава и се взря на свой ред, после смутено погледна заобикалящото го
