— Така е, така е, сър Джон, в душата си не можех да повярвам такова нещо — отвърна опечаленият Лайонел. — Простете ми, дето дойдох при вас с такъв недостоен въпрос. Отдайте го на разстроения ми дух. Не съм на себе си от месеци, струва ми се, от онази случка в Годолфин Корт. Това нещо не ми дава мира. Страшно бреме е да знаеш, че собственият ти брат — при все че трябва да благодаря на господа, че ми е само наполовина брат — е извършил такова подло престъпление.
— Как? — възкликна Килигрю изумен. — Това го казвате вие? Вие сам вярвате в това?
Мастър Лайонел се смути, което сър Джон разбра съвършено погрешно и го изтълкува напълно в полза на младия мъж. И по този начин в този миг бе посято благородното семе на приятелството, което щеше да изникне между двамата мъже, а корените му бяха наторени от съжалението на сър Джон, че този добродушен, честен и прям човек е прокълнат да има такъв злодеец брат.
— Разбирам, разбирам — рече той. И въздъхна: — Знаете ли, че ние очакваме всеки миг заповед от кралицата до нейните съдии, за да предприемат мерки, които те отказваха да предприемат досега срещу вашия… срещу сър Оливър? — Той дълбокомислено се намръщи. — Мислите ли, че това е било известно на сър Оливър?
Мастър Лайонел веднага се досети какво имаше на ум Килигрю.
— Известно му беше — отговори той. — Сам аз му го казах. Но защо питате?
— А може би това ще ни помогне да разберем и изтълкуваме изчезването на сър Оливър? Дявол да го вземе! Естествено, като е знаел това, трябваше да е глупак, за да остане тука, защото няма съмнение, че ако беше дочакал пристигането на кралския пратеник, щяха да го обесят.
— Боже мой! — учудено възкликна Лайонел. — Тогава… тогава вие мислите, че е избягал?
Сър Джон сви рамене.
— Какво друго бихме могли да допуснем? Лайонел обори глава.
— Действително какво друго? — каза той и се сбогува като човек, покрусен от скръб, както и беше в действителност. Никога не беше помислял, че за неговото дело ще се намери такова очебийно заключение, което тъй цялостно да обясни случката и да премахне всички съмнения, свързани с нея.
Той се завърна в Пенароу и без заобикалки разправи на Никълъс за подозренията на сър Джон, които за съжаление и сам той смятал за истински повод за изчезването на сър Оливър. Обаче слугата не можеше да се убеди толкова лесно.
— Нима вярвате, че той е извършил убийството? — извика Никълъс. — Нима го вярвате, мастър Лайонел? — В гласа му звучеше упрек, който граничеше с ужас.
— Господ да ми е на помощ, какво друго бих могъл да вярвам сега, след неговото бягство?
Никълъс се доближи до него със стиснати устни. Той допря ръката на момъка с два възлести пръста.
— Той не е избягал, мастър Лайонел! — заяви слугата с мрачна внушителност. — Никога не е бил страхливец. Сър Оливър никога не се е боял нито от човек, нито от дявол и ако беше убил мастър Годолфин, никога нямаше да го отрече. Не вярвайте на сър Джон Килигрю. Сър Джон винаги го е мразел.
Ала в целия този край слугата единствен поддържаше това мнение. Дори и да имаше някои, които се съмняваха във виновността на сър Оливър, съмнението им бе разпръснато от неговото бягство, изпреварило пристигането на очакваната заповед на кралицата.
По-късно през този същия ден в Пенароу се яви капитан Ли и поиска да се види със сър Оливър.
Никълъс доложи на мастър Лайонел за идването му и за неговото желание и получи нареждане да го въведе.
Набитият, нисичък моряк се втурна вътре с кривите си крака и се захили на своя клиент, щом останаха насаме.
— Той е на топло и сигурно място на кораба — съобщи капитанът. — Цялата работа стана тихо и безболезнено — като обелването на някоя ябълка.
— Защо потърсихте него? — поиска да знае мастър Лайонел.
— Защо ли? — Джаспър повторно се захили. — Имах работа с него. Бяхме говорили да отпътува с мене. Чух мълвата в Смитик. Това ще я допълни. — Той допря дългия си пръст до носа. — Винаги съм готов да затвърдя всеки хубав слух. Би било много нескопосно да дойда тук и да поискам да се видя с вас, сър. Сега ще знаете какво да казвате за посещението ми.
Лайонел му плати уговорената цена и го отпрати, след като получи уверението, че „Лястовичка“ ще отпътува при следния прилив.
Когато се узна, че сър Оливър преговарял с капитан Ли за пътуване отвъд океана и че капитан Ли се бавел в това пристанище само по тази причина, дори и Никълъс престана да се съмнява.
Постепенно, с отминаването на дните, Лайонел си възвърна старото спокойствие. Стореното беше сторено и понеже, тъй или инак, беше вече непоправимо, нямаше смисъл да скърби. Той сам не разбра как му беше помогнала съдбата, но съдбата помага понякога на злодейците. Кралските пратеници пристигнаха след пет-шест дни и мастър Бейн получи строга заповед да се яви лично в Лондон и там да отговаря за нарушението на служебните си задължения чрез отказа да изпълни клетвения си дълг. Ако сър Андрю Флак беше устоял на настинката, която го покоси месец преди това, съдията мастър Бейн щеше лесно да се отърве от хвърленото му обвинение. Но при това положение, когато изложи положителните си сведения и разказа как е извършил прегледа, на който сър Оливър се подложил доброволно, неподкрепените му от другиго думи бяха съвсем неубедителни. И никой за миг не допусна, че това бе нещо друго, а не извъртания на небрежен спрямо дълга си човек, който се мъчи да се спаси от последиците на своята разпуснатост. А фактът, че сочи като втори свидетел починало лице, само затвърди това мнение у неговите съдии. Той бе уволнен и наказан с тежка глоба и с това въпросът се приключи, тъй като всички предприети претърсвания не доведоха до никаква следа от изчезналия сър Оливър.
От този ден за мастър Лайонел започна нов живот. Съседите му го сметнаха за човек, изложен на опасността да пострада заради греховете на брат си, и решиха, доколкото им позволяват силите, да облекчат това бреме. Голямо значение се отдаваше на туй, че в края на краищата той бе само природен брат на сър Оливър, а някои простираха доброжелателството си дотам, да подхвърлят, че може дори и такъв да не е и че много естествено било втората жена на Ралф Тресилиън да се е отплатила на съпруга си за оскърбителните му изневери със същото. Тази вълна от съчувствие се предвождаше от сър Джон Килигрю, тя се разпространи много бързо и с много голям успех и скоро мастър Лайонел почти се убеди, че всичко това му се полага по заслуга и той бе сгрян от благосклонността на целия край, проявявал досега, кажи- речи, само враждебност спрямо хората с тресилиъновска кръв.
ГЛАВА ОСМА
ИСПАНСКИЯТ КОРАБ
Устоял на силната буря в Бискайския залив — буря, която понесе като удивително устойчиво старо корито, — „Лястовичка“ заобиколи нос Финистере и така навлезе от стихията в спокойствието, от оловните небеса и бушуващото море — в залени от слънце лазурни води. Това напомняше неочаквано преминаване от зима към пролет и сега корабът се носеше, обърнат срещу слабия източен ветрец, леко наклонен на лявата си страна.
Капитан Ли съвсем не беше имал намерение да отиде толкова далече, преди да се е споразумял със своя пленник. Ала вятърът излезе по-силен от намеренията му и той се видя принуден да бяга пред него и да се насочи на юг, докато се укроти яростта му. Така се случи — а колко невероятно благоприятно бе това за мастър Лайонел, ще видите по-нататък, — че капитанът по неволя трябваше да отлага разговора, докато се изравнят с бреговете на Португалия — но доста навътре в морето, понеже бреговете на Португалия по онова време съвсем не бяха здравословни за английските моряци, — и едва тогава заповяда да доведат сър Оливър при него.
Капитанът седеше в тясната кабина на горната палуба на корабчето пред мръсна маса, а над нея, в такт с поклащането на кораба, се олюляваше малка лампа. Той смучеше воняща лула, димът от която тежко висеше във въздуха на стаичката, а пред него стоеше бутилка коняк.
Така тържествено разположен, той прие сър Оливър, който бе въведен с ръце, все още вързани на гърба. Беше отслабнал, с хлътнали очи и небръсната от цяла седмица брада. Дрехите му също бяха все още в безредие от съпротивата, оказана при отвличането, и от това, че бе принуден да лежи облечен оттогава досега.
Тъй като за човек с неговия ръст бе невъзможно да стои прав в ниската кабина, един от главорезите на
