да седне.
— Слушай — каза той, като се отпусна на отсрещното кресло, — край брега, близо до Смитик, стои на котва хубав кораб. Трябва да си го виждал. Капитанът е отчаян авантюрист, на име Джаспър Ли, който всеки подиробед се отбива в кръчмата в Пеникъмуик. Ние сме стари познати и ще трябва да осигуря него и кораба му. Той е готов за всякакво приключение, от потопяване на испански кораби до търговия с роби, и дадем ли му достатъчно висока цена, можем да го купим и тялом, и духом. За него нищо няма значение, стига да паднат парички от предприятието. Ето че корабът и капитанът са вече намерени; за останалото ще се погрижа — моряците, припасите, въоръжението — и към края на март ще оставим Лизард зад гърба си. Какво ще кажеш, Лал? Все ще е по-добре, отколкото да седим и дремем тука, в този дом на скръбта.
— Аз… аз ще си помисля — рече Лайонел, но с такова равнодушие, че разгорялото се у сър Оливър въодушевление изведнъж пак угасна и за приключението вече не се каза нито дума.
Обаче Лайонел не отхвърли това хрумване напълно. Макар и да го отблъскваше от една страна, от друга то го привличаше въпреки волята му. Той отиде дотам, че придоби навика всеки ден да ходи в Пеникъмуик. Там се запозна с този безразсъдно смел, покрит с белези от рани авантюрист, за когото му беше споменал сър Оливър, и слушаше разправяните от него чудеса (много от които бяха прекалено чудесни, за да бъдат истински) за опасните приключения в далечните морета.
Но един ден в началото на март капитан Джаспър Ли имаше да му каже нещо друго: новина, която прогони от ума на Лайонел целия му интерес към подвизите на капитана в испански води. Когато Лайонел си тръгна, капитанът го последва до вратата на малката кръчмичка и застана до стремето му, след като момъкът се качи на коня.
— Да ви доверя нещичко, добри ми мастър Тресилиън — промълви той. — Знаете ли какво се крои тук против вашия брат?
— Против брат ми?
— Да… във връзка с убийството на мастър Питър Годолфин миналата Коледа. Когато се убедили, че съдиите не ще вземат никакви мерки, някои хора дали молба до управителя на Корнуол, той да им заповяда да издадат заповед за задържането на сър Оливър поради обвиняването му в убийство. Но съдиите отказали да се подчинят на негова светлост и отвърнали, че били назначени на служба направо от кралицата и че по тези въпроси били отговорни само пред нейно величество. А сега дочух, че имало изпратена молба в Лондон, лично до кралицата, с искане да заповяда на своите съдии да си изпълнят дълга или да си подадат оставката.
Лайонел пое дълбоко дъх и с широко отворени очи се втренчи в моряка, но нищо не му отговори.
Джаспър допря дългия си пръст до носа и в очите му светна лукавство.
— Реших да ви предупредя, сър, та да помолите сър Оливър да се пази. Той е чудесен моряк, а чудесните моряци съвсем не са толкова много.
Лайонел извади от джоба кесията си и без да хвърли поглед върху съдържанието, я пусна в протегнатата ръка на моряка, като промърмори някаква благодарност.
Той препусна към дома си, обзет от ужас. И това беше станало. Ударът наближаваше да се стовари, и брат му най-сетне щеше да се види принуден да проговори. В Пенароу го очакваше друг удар. Той научи от стария Никълъс, че сър Оливър не е у дома — бил отишъл в Годолфин Корт.
Мигновеното заключение, подсказано на Лайонел от страха, бе, че сър Оливър вече е чул новината и незабавно е пристъпил към действие, защото не можеше да си представи, че брат му ще отиде в Годолфин Корт за нещо друго.
Обаче страховете му в тази насока бяха съвсем напразни. Сър Оливър, неспособен да издържа повече положението на нещата, отиде да покаже на Розамунд онова доказателство, с което се беше погрижил да се снабди. Най-после можеше да го направи, без да се страхува, че ще увреди на Лайонел. Ала отиването му се оказа съвършено безплодно. Тя решително отказа да го приеме и макар че с несвойствено за него смирение той убеди един слуга да се върне при нея с крайно неотложно съобщение, отказа му се и това. Той се завърна в Пенароу сломен и завари брат си да го чака, подлудял от нетърпение.
— Е? — посрещна го Лайонел. — Какво ще правиш сега? Сър Оливър го изгледа изпод вежди, мрачно намръщени под давление на мислите му.
— Да правя нещо сега? За какво приказваш? — запита той.
— Не си ли чул? — И Лайонел му разказа новината.
Сър Оливър остана загледан в него дълго след като той свърши, после устните му се свиха и той се плесна по челото.
— Тъй! — извика той. — Значи затова е отказала да ме приеме? Да не е помислила случайно, че съм отишъл да се моля? Могла ли е да допусне това? Могла ли е?
Той се приближи до огнището и сърдито разбърка главните с крак.
— О! Това би било твърде недостойно. И все пак положително това е нейно дело!
— Какво ще правиш? — настояваше Лайонел, който нямаше сили да потисне въпроса, завладял ума му; гласът му трепереше.
— Да правя ли? — Сър Оливьр го погледна през рамо. — Ще пръсна този мехур, боже мой! Ще свърша веднъж завинаги с тях, да ги вземат дяволите, и ще ги покрия с позор.
Той го каза грубо, ядно и Лайонел се сви, като помисли, че грубостта и ядът са насочени срещу него. Той се отпусна на един стол с подсечени от внезапен страх колене. Значи беше имал право в опасенията си. Брат му, който се гордееше с голямата си обич към него, нямаше сили да изтърпи всичко докрай. И все пак това бе толкова недопустимо за Оливър, че у него все още мъждукаше съмнение.
— Ти… ти ще им кажеш истината? — запита той с нерешителен, треперещ глас.
Сър Оливьр се обърна и го изгледа по-внимателно.
— За бога, Лал, какво си измислил сега? — попита той почти раздразнено. — Да им кажа истината? Разбира се… но само доколкото тя засяга самия мене. Да не мислиш, че ще им кажа, че си бил ти? Нима ме смяташ способен на такова нещо?
— Има ли друг изход?
Сър Оливър му обясни положението. Обяснението донесе облекчение на Лайонел. Но това облекчение бе краткотрайно. При по-нататъшни размишления той изпадна в нов страх. Реши, че ако сър Оливър се оправдае, само по себе си ще се наложи да обвинят него. Ужасът му светкавично раздуха вероятността, която бе толкова далечна, че не заслужаваше никакво внимание. В неговите очи тя престана да бъде вероятност — тя се превърна в положителна и неизбежна опасност. Ако сър Оливьр представи доказателство, че кървавата следа не е била от него — тъй мислеше Лайонел, — това неизбежно ще доведе до заключението, че е била негова. Сър Оливър можеше да каже и самата истина, защото те и без това щяха непременно да я открият. Така разсъждаваше той в своя ужас и смяташе, че е безвъзвратно изгубен.
Да беше само споделил тези страхове с брат си или пък да беше имал сили да ги потисне дотолкова, че да позволи да надделее разумът, щеше да му стане ясно колко по-далече го водеха те, отколкото беше вероятно да се допусне. Оливър би му посочил това, би му обяснил, че с пропадането на обвинението против него не би могло да се повдигне обвинение против никого другиго, че никога нито най-малко съмнение не е било насочвано срещу Лайонел, нито можеше да бъде насочено. Но Лайонел не се осмеляваше да заговори на брат си по този въпрос. В сърцето си се срамуваше от тези опасения, в сърцето си се признаваше за страхливец. Той напълно съзнаваше чудовищността на себелюбието си и все пак, както и преди, нямаше сили да го преодолее. Накъсо, любовта му към него самия бе по-голяма от любовта към брат му или към двадесет братя.
На другия ден — ветровит ден в края на март — той се озова отново в тази кръчмичка в Пеникъмуик, в обществото на Джаспър Ли. Беше намерил изход, единственият възможен сега изход. Миналата вечер брат му бе промърморил, че смятал да отиде с доказателствата си при Килигрю, тъй като Розамунд отказала да го види. Щял да стигне до нея чрез Килигрю, каза той, и щял да я накара на колене да измоли прошка за сторената му злина, за проявената жестокост спрямо него.
Лайонел знаеше, че Килигрю отсъствуваше по това време, но че го очакват да се завърне към Великден, а до Великден имаше само една седмица. Следователно оставаше му малко време за действие, малко време, в което да изпълни плана, който му беше дошъл на ум. Той се проклинаше, че го е измислил, но се уповаваше на него с всичките сили на безволев човек.
