незабелязана от Асад, тя бе донесена тук. До носилката стоеше везирът й Аюб-ел-Самин.
Асад я погледна намръщено, тъй като още не се беше съвзел от отвращението, което тя и Марзак бяха събудили у него. Нещо повече: това, че в частния живот тя не се отнасяше към него с дължимото уважение, бе достатъчно лошо, при все че го беше търпял. Но това, че се е одързостила да се намеси и да му зададе въпрос по този повелителен начин пред целия свят — това бе повече, отколкото можеше да понесе достойнството му. Никога досега не си беше позволявала толкова много, а не би си позволила и сега, да не беше внезапната тревога, заличила всяка мисъл за предпазливост. Фензиле беше забелязала погледа, с който Асад разглеждаше тази прекрасна робиня, и у нея се пробуди не само ревност, но и истински страх. Влиянието й върху него отслабваше. За да го загуби напълно, достатъчно беше Асад, който през последните години не бе удостоявал нито с помисъл, нито с поглед някоя жена, да реши да доведе в харема си нова съпруга.
Това породи изблика на отчаяната, безразсъдна смелост — да застане пред него сега, и то така, — защото, при все че лицето й бе забулено, във всяка гънка на нейната фигура се четеше неблагоразумна дързост. Тя не обърна внимание на гневния му вид.
— Ако тази е робинята, която Сакр-ел-Бар доведе от Англия, тогава мълвата ме е излъгала — каза Фензиле. — Кълна се, не си е заслужавало да предприема дългото пътешествие и да излага на опасност живота на толкова мюсюлмани само за да докара тази жълтолика, дългокрака дъщеря на гибелта във Варвария.
Изненадата на Асад надделя над гнева. Той не беше хитър.
— Жълтолика? Дългокрака? — повтори той. След това, разбрал най-сетне мислите на Фензиле, пашата бавно и коварно се усмихна. — Бях вече забелязал, че напоследък недочуваш, а сега, изглежда, и зрението ти е отслабнало. Личи си, че остаряваш. — И той я изгледа с такова недоволство, че тя се сви.
Асад се приближи до нея.
— Прекалено дълго се разпореждаш в моя харем с неверническите си франкски обичаи — промърмори той така, че никой освен най-близкостоящите не можа да чуе сърдитите му думи. — Ти си цял позор в очите на правоверните — добави много мрачно той. — Може би ще е добре да поправим това положение.
Сетне рязко се обърна и с движение на ръката заповяда на Али да върне робинята на мястото й сред другите. Облегнат на Цамани, пашата направи няколко крачки към входа, после спря и отново се обърна към Фензиле.
— Хайде в носилката! — заповяда й властно той и така я порица пред всички. — И се прибери в къщи, както прилича на благовъзпитана мюсюлманка. И да не си посмяла да скиташ пеша из обществени места!
Тя се подчини мигновено, без всякакво роптание, а пашата се позабави с Цамани край портите до излизането на носилката й, придружавана от Аюб и Марзак, застанали от двете страни, и двамата без да смятат да срещнат сърдития поглед на пашата.
Асад кисело изпроводи носилката с презрителна усмивка на пълните си устни.
— Колкото повече се похабява хубостта й, толкова по-самонадеяна става! — изръмжа той. — Тя остарява, Цамани, остарява, измършавява, става опърничава и не е подходяща жена за човек от дома на пророка. Може би очите на аллаха ще се зарадват, ако я сменим. — А след това, с поглед, обърнат към навеса, завесите на който бяха пак спуснати, заговори за другата и промени тона си:
— Забеляза ли, о, Цамани, с каква грация се движи тя? Гъвкаво и благородно като млада сърна. Наистина такава красота не е била създадена от всемъдрия, за да бъде обречена на преизподнята.
— А дали не е изпратена, за да весели някой правоверен? — подметна хитрият везир. — Всичко е възможно за аллаха.
— Защо иначе, наистина? — каза Асад. — Това е било писано, а както никой не може да получи онова, което не е било писано, тъй никой не може да избегне и онова, което е било. Аз реших.
— Стой тук, Цамани. Остани до разпродажбата и я купи. Ще я изучим на правата вяра. Ще я спасим от пещта.
Заповедта бе дадена — това, което Цамани бе тъй пламенно желал.
Той облиза устни.
— А цената, господарю? — запита везирът нерешително.
— Цената ли? — повтори Асад. — Нали ти заповядах да я купиш? Доведи ми я дори да струва хиляда филипа.
— Хиляда филипа! — възкликна с изумление Цамани. — Велик е аллах!
Но Асад вече го бе напуснал и минаваше под сводестата врата, където тълпата, щом го зърна, отново се просна по очи.
Лесно беше за Асад да му заповяда да остане за разпродажбата. Но далалът нямаше да се раздели нито с един роб, докато не получеше в брой парите, а Цамани имаше у себе си незначителна сума. Ето зашо той веднага се запъти по петите на господаря си към касабата. Оставаше още цял час до започването на разпродажбата и имаше достатъчно време да отиде и да се върне.
Работата обаче беше там, че Цамани бе злобен човек и омразата му към Фензиле, която толкова дълго бе таил в мълчание и бе скривал зад ласкателни усмивки и раболепни теманета, включваше и нейните слуги. Нямаше на света другиго, към когото да изпитваше по-голямо презрение, отколкото към нейния снажен и мазен скопец Аюб-ел-Самин с величествената му клатеща се походка и дебелите надменни устни.
Писано било също така в двора на касабата да се сблъска с Аюб, който всъщност причакваше везира по заповед на господарката си. Дебелакът се заклати напред, прихванал с две ръце търбуха си, а малките му очички блестяха.
— Аллах да закрепи здравето ти, Цамани! — бе учтивият му поздрав. — Сигурно носиш новини?
— Новини ли? Какви новини? — запита Цамани. — Всъщност нищо радостно за твоята господарка.
— Милостиви аллах! Сега пък какво? Да не е за тая франкска робиня?
Цамани се усмихна — нещо, което ядоса Аюб, усетил, че почвата, на която стъпва, става несигурна; естествено беше, ако неговата господарка изгуби влиянието си, той да пропадне заедно с нея и да се превърне в прах под чехлите на Цамани.
— В името на Корана, ти трепериш, Аюб! — присмя му се Цамани. — Меките ти тлъстини просто играят и има защо, понеже дните ти са преброени, о, баща на нищото.
— Подиграваш ли ме, куче такова? — прозвуча гласът на скопеца, прегракнал от гняв.
— Ти ме наричаш куче? Ти? — Цамани умишлено се изхрачи върху сянката му. — Иди кажи на господарката си, че ми е заповядано от моя господар да купя франкската девойка. Кажи й, че моят господар ще я вземе за съпруга, също както е взел Фензиле, за да я въведе в правата вяра и да измъкне от шейтана тоя прекрасен бисер. Добави, че ми е заповядано да я купя, дори и да струва на моя господар цели хиляда филипа. Занеси й тая новина, о, баща на вятъра, и нека аллах уголеми търбуха ти! — И той си тръгна, подвижен, жив и доволен от подигравката.
— Дано синовете ти загинат, а дъщерите ти да станат уличници! — изрева скопецът, вбесен едновременно и от злокобната новина, и от оскърблението, с което беше придружена.
Но Цамани само се изсмя и му отвърна през рамо:
— Дано синовете ти султани да станат, Аюб!
Треперещ още от гняв, който заглуши тревогата, събудена от наученото, Аюб се яви пред господарката си със страшната новина.
Тя го изслуша, побеляла от няма ярост. След това започна да хули на един дъх и своя господар, и робинята и да призовава аллаха да им строши костите, да им почерни лицата и да направи да им окапят месата с цялата разпаленост на човек, роден и възпитан в правата вяра. Когато се съвзе от този пристъп на бяс, тя седна малко да поразмисли. Най-после скочи и заповяда на Аюб да провери дали някой не подслушва около вратите.
— Трябва да действуваме, Аюб, и да действуваме бързо, иначе съм загубена, а с мене е загубен и Марзак, който самичък не ще може да устои срещу баща си. Сакр-ел-Бар ще ни стъпче в праха. — Тя се прекъсна пред внезапна нова мисъл. — В името на аллаха, може да е влизало в сметките му да доведе тука тази белолика повлекана. Но трябва да му попречим, трябва да попречим и на Асад, защото иначе си загубен и ти, Аюб.
— Да му попречим ли? — запита везирът, зяпнал пред светкавичната живост на ума и тялото, с която бе
