Сега се вдигна такава всеобща врява, предизвикана от тези нечувани цени, че далалът се принуди да повиши глас и да призове към тишина.
Когато тълпата утихна, Аюб веднага покачи цената на седемстотин.
— Осемстотин! — изръмжа Цамани, като най-сетне се поразгорещи.
— Деветстотин! — отговори Аюб.
Цамани повторно се извърна към него, този път пребледнял от ярост.
— Шегуваш ли се, о, баща на вятъра? — кресна той и възбуди смях с подигравката, скрита в това обръщение.
— Шегаджията си ти — отвърна Аюб с пресилено спокойствие — и шегата ще ти излезе скъпа.
Цамани сви рамене и отново се обърна към далала.
— Хиляда филипа — отсече той.
— Тихо там! — пак се провикна продавачът. — Тишина и хвала на аллаха, който изпраща добри цени.
— Хиляда и сто — каза неукротимият Аюб.
Сега Цамани видя не само че Аюб надвива, но че сам той е стигнал невероятния предел, посочен му от Асад. Той нямаше пълномощия да го надхвърли и не се осмеляваше да го стори, без да се посъветва първо с пашата. Ала напуснеше ли тържището с тази цел, Аюб щеше междувременно да си осигури девойката. Везирът се намери между чук и наковалня. От една страна, ако се оставеше да изгуби наддаването, господарят му можеше да излее разочарованието си върху него. От друга страна, ако прехвърлеше границата, определена тъй лекомислено, че сякаш стоеше извън предела на вероятното, можеше да го сполети не по-малко зло.
Той се обърна към тълпата и яростно размаха ръце:
— Кълна се в брадата на пророка, тоя мехур, пълен с вятър и лой, подиграва всички ни! Той няма намерение да купува. Къде се е чуло да дадат дори и половината от тая цена за една робиня!
Отговорът на Аюб бе красноречив: той извади претъпкана торбичка и я хвърли на земята, където тя падна с лек звън.
— Това е моят поръчител — отвърна той блажено захилен, наслаждавайки се в пълна мярка на безсилния гняв и поражението на своя враг, наслаждавайки се без всякаква загуба за себе си. — Да отброя ли хиляда и сто филипа, о, далал?
— Ако везирът Цамани не дава повече.
— Знаеш ли за кого купувам аз? — изрева Цамани. — За самия паша Асад-ед-Дин, възлюбления на аллаха! — Той се приближи към Аюб с вдигнати ръце. — Какво ще му кажеш, куче такова, като те повика да му обясниш как си се одързостил да платиш повече от него?
Но Аюб остана невъзмутим пред този свиреп гняв. Той разпери дебелите си ръце с бляскащи очи и присвити устни.
— Отде да зная, като аллах не ме е направил всезнаещ! Трябваше да го кажеш по-рано. Така ще отговоря и на пашата, ако ме запита, а пашата е справедлив.
— Не бих искал да съм на твое място, Аюб… дори и с цената на истанбулския трон.
— Нито пък аз на твоето, Цамани, защото те е хванала жълтеница от яд.
Двамата останаха така, втренчени един в друг, докато далалът не ги призова към предстоящата работа.
— Цената сега е хиляда и сто филипа. Ще се признаеш ли за победен, о, везире?
— Щом това е волята на аллаха. Нямам пълномощия да продължавам.
— Тогава за хиляда и сто филипа, Аюб, тя е…
Ала продажбата още не беше свършила. От гъстата и развълнувана навалица при портата прозвуча твърд глас:
— Хиляда и двеста филипа за франкската девойка. Далалът, сметнал, че границите на лудостта са вече стигнати, зяпна сега от ново изумление. Тълпата дюдюкаше, радостно крещеше и ревеше, възторг и подигравка се смесваха и дори Цамани се ободри, когато видя да се явява и друг състезател, който може би щеше да отмъсти заради него на Аюб. Навалицата бързо отстъпи наляво и надясно и през нея на откритото тържище излезе Сакр-ел-Бар. Те веднага го познаха и името му възторжено се понесе из обожаващото го множество.
Варварското му име не значеше нищо за Розамунд, а тъй като стоеше гърбом към входа, девойката не го видя. Ала позна гласа му и потрепери от неговия звук. Не можеше да разбере наддаването, нито целта, която положително се криеше зад него, та да си даде сметка за необикновеното възбуждение на купувачите. Тя смътно подозираше подлите намерения, на които можеше да служи Оливър, но сега, когато чу гласа му, съмнението изчезна и тя разбра. Беше се крил някъде в тълпата, чакал бе от всички състезатели да остане само един и сега се явяваше, за да я купи за себе си — за своя робиня! Розамунд затвори за миг очи и се помоли богу Оливър да не сполучи в намерението си. Всяка друга съдба, но не и тази: беше готова да го лиши дори от удоволствието да я принуди да забие нож в сърцето си, както бе сторила тази нещастна андалузка. Заля я вълна от неизмерим ужас, близък почти до безсъзнание. За миг й се стори, че земята се залюля и раздвижи под краката й. После замайването мина и тя пак дойде на себе си. Девойката чу тълпата да крещи „Машала!“ и „Сакр-ел-Бар!“, а продавачът строго да изисква тишина. Когато най-сетне се смълчаха, Розамунд го чу да възкликва:
— Слава на аллаха, който изпраща разпалени купувачи! Какво ще кажеш ти, о, везире Аюб?
— Да! — подхвърли Цамани. — Какво ще кажеш сега?
— Хиляда и триста — рече Аюб с трептящ от преднамерено предизвикателство глас.
— Още сто, о, далал! — спокойно отекна Сакр-ел-Бар.
— Хиляда и петстотин! — изкрещя Аюб, който стигна по този начин не само границата, определена от господарката му, но и крайния предел на средствата, поставени на негово разположение. С тази цена угасваше и всякаква надежда за лична печалба.
Но Сакр-ел-Бар, невъзмутим като съдбата, без дори да удостои с поглед разтреперания скопец, каза още веднъж:
— Още сто, о, далал.
— Хиляда и шестстотин филипа! — провикна се продавачът повече от изумление, отколкото за да съобщи достигнатата цена. После овладя чувствата си, благоговейно преклони глава и изповяда верските си убеждения:
— Всичко е възможно, щом го пожелае аллах. Хвала на този, който изпраща богати купувачи.
Той се обърна към сломения Аюб — толкова сломен, че наблюдаващият го Цамани започваше да се утешава за собственото си поражение и вкусваше вместо това сладостта на отмъщението.
— Какво ще кажеш сега, о, светли везире?
— Ще кажа — задави се Аюб, — че щом по милостта на шейтана той разполага с такова богатство, той ще спечели.
Но оскърбителните думи бяха едва произнесени, когато грамадната ръка на Сакр-ел-Бар хвана везира отзад за дебелия врат и гневен ропот премина през събралите се, които с това одобряваха действията му.
— По милостта на шейтана ли, казваш ти, безполово куче? — изръмжа той и стегна ръката си тъй, че везирът се сви и се заизвива от болка. Главата му се навеждаше надолу и все по-надолу, докато дебелото му тяло се отпусна и той се просна с гърчене в праха на тържището. — Да те удуша ли, баща на мръсотията, или да подложа меките ти меса на мъчения, та да се научиш как трябва да се държиш? — И докато изричаше това, корсарят грубо търкаше лицето на прекалено дръзкия скопец в земята.
— Милост! — изхленчи везирът. — Милост, о, могъщи Сакр-ел-Бар, намери малко милост!
— Вземи обратно думите си, мършо такава! Признай, че си лъжец и куче!
— Вземам си ги обратно. Най-подло излъгах. Богатството ти е награда, която аллах ти е изпратил за твоите блестящи победи над неверниците.
— Извади мръсния си език — каза Сакр-ел-Бар — и го очисти в праха. Изплези го, ти казвам!
Аюб се подчини, подтикнат от страха. Сакр-ел-Бар го освободи и позволи на нещастника най-сетне да се вдигне, полузадавен от прахоляка, с алено лице и разтреперан като пихтия — прицелна точка за присмеха и жестоките подигравки на всички събрани.
