— А сега се махай, докато морските ми ястреби не са те хванали в ноктите си. Върви!
Аюб побърза да се махне, изпратен от кресливите закачки на множеството и подигравките на Цамани, а Сакр-ел-Бар се обърна пак към далала.
— За хиляда и шестстотин филипа тая робиня е твоя, о, Сакр-ел-Бар, който си славата на исляма. Аллах да умножи победите ти!
— Плати му, Али — рече отривисто корсарят и пристъпи да получи покупката си.
Сега стоеше лице срещу лица с Розамунд, за първи път след онзи ден преди сражението с холандския кораб, когато я беше посетил в корабната кабина.
Тя му хвърли бърз поглед и цялата изтръпнала от ужас пред положението си, отстъпи със смъртнобледо лице. От начина, по който той постъпи с Аюб, беше разбрала на какво зверство е способен, но не можеше да знае, че тази жестокост бе преднамерена игра, предназначена да я ужаси.
Загледан в нея, той жестоко се усмихна със стиснати устни и тази усмивка още повече увеличи уплахата й.
— Ела! — каза той на английски.
Девойката отстъпи назад към далала, сякаш от него търсеше закрила. Сакр-ел-Бар протегна ръка, хвана я за китките и почти я блъсна към придружаващите го нубийци Абиад и Зал-Зер.
— Покрийте й лицето! — заповяда им той. — Отнесете я в моя дом. Вървете!
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
ИСТИНАТА
Слънцето бързо клонеше към края на света, когато Сакр-ел-Бар с нубийците и с малката си свита от корсари стигна пред портите на своя бял дом, разположен на височинката отвъд Баб-ел-Уеб и извън стените на града.
Когато Розамунд и Лайонел, доведени подир корсаря, се намериха в просторния двор оттатък тъмния и тесен вход, в синевата на небето догаряше бледият пламък на умиращия ден и неочаквано, рязко нарушил вечерната тишина, прозвуча гласът на ходжата, който призоваваше правоверните към молитва.
Робите грабнаха вода от водоскока, който бликаше в средата на четириъгълника и изхвърляше нагоре тънка сребърна жичка вода, а тя се раздробяваше на безчислени бляскави капки и се посипваше в широкия мраморен басейн. Сакр-ел-Бар се изми, същото направиха и подчинените му, а след това коленичи на молитвения килим, постлан за него, докато корсарите свалиха наметките си и ги простряха на земята, та да им послужат за същата цел.
Нубийците обърнаха двамината роби гърбом, да не би погледите им да осквернят молитвите на правоверните, и ги оставиха тъй, с лице към стената и зелената порта, водеща към градината, откъдето с прохладния въздух се носеше благоуханието на жасмин и лавандула. През пречките на портата те можеха да зърнат чудните ярки багри, можеха да видят и робите, заети с персийското водно колело, над което се бяха трудили и пели, докато зовът за молитва ги бе превърнал в статуи.
Сакр-ел-Бар се изправи след молитвата, промълви рязка заповед и влезе в къщата. Нубийците, подкарали пленниците си напред по тясното стълбище, го последваха и ги изведоха на покривната тераса — онова място, което в домовите на мюсюлманите е отредено за жените, но на което не беше стъпила жена, откакто къщата бе наета от Сакр-ел-Бар — самотника.
От тази тераса, заобиколена с висока около метър ограда, се откриваше гледка към града, плъзнал нагоре по хълма на изток от пристанището, и към острова в края на вълнолома, изграден с тежкия труд на християнските роби от камъните на разрушената крепост Пеньон, която Хаир-ед-Дин Барбароса беше изтръгнал от испанците. Сгъстяващият се вечерен здрач забулваше всичко и правеше и белите, и жълтите стени еднакво бисерно сиви. Към запад се простираха благоуханните градини на къщата, където сред черниците и лотосите нежно гукаха гълъби. По-нататък, между ниските хълмове, се извиваше долина, а от обраслото с острица и тръстика езеро, над което величествено кръжеше грамаден щъркел, долиташе шумно крякане на жаби.
От южната стена на терасата, която се издигаше два пъти по-високо от оградата на други три страни, се издаваше навес, поддържан от две исполински копия. Под навеса се виждаше диван с копринени възглавници, а до него малка мавританска масичка от абанос, инкрустиран със седеф и злато. Над отсрещната дървена ограда имаше решетка, по която се виеше роза, обсипана с кървавочервени цветове, но в този час баграта им се сливаше с обгърналата всичко сивота.
Тук Лайонел и Розамунд се погледнаха в полумрака; лицата им се белееха призрачно едно пред друго, а нубийците стояха като две еднакви статуи пред вратата, водеща към стълбището.
Мъжът изстена и сключи ръце пред себе си. Дрехата, смъкната от него на тържището, бе пак на гърба му, набързо съшита с нишки от палмово лико. Но той имаше жалък, мръсен вид. Въпреки всичко мислите му, ако първите му думи можеха да се вземат като указание за това, се занимаваха повече с положението на Розамунд, отколкото с неговото.
— О, боже, защо трябваше да бъдеш подложена на всичко това! — възкликна той. — Защо трябваше да понесеш всичките тези страдания! Това унижение, дивашката жестокост! О! — И той закри изпитото си лице с ръце.
Девойката нежно го докосна по ръката.
— Това, което съм изстрадала, е твърде незначително — рече тя и гласът й бе чудно спокоен и утешаващ. Не споменах ли вече, че тези Годолфиновци бяха храбър род? Дори и за жените им се смяташе, че носят частица от мъжествения дух в гърдите си, а никой не може да отрече, че сега Розамунд даваше доказателство за същото. — Не ме съжалявай, Лайонел, защото на моите страдания вече идва краят или поне наближава. — Тя се усмихна странно, с оная възторжена усмивка, която се появява на лицето на мъчениците в часа на тяхната гибел.
— Как? — запита той с лека изненада.
— Как ли? — повтори тя. — Винаги се намира начин да захвърлиш бремето на живота, когато то натежи твърде много — по-много, отколкото е било отредено от господа!
Лайонел й отговори със стенание. Всъщност единственото, което бе правил през всичките часове, прекарани заедно, откакто ги бяха свалили от караката на брега, бе да стене и ако моментът й позволяваше да поразсъди малко повече, може би Розамунд щеше да осъзнае, че той се е показал твърде малодушен в тези часове на изпитание, когато всеки истински мъж, колкото и да беше отчаян, щеше да положи усилия да вдъхне сили на нея, вместо да се оплаква от собствената си беда.
Влязоха роби и донесоха четири огромни пламтящи факли, които сложиха в железните халки, забити в стената. Те осветиха всичко със зловещия си червеникав блясък. Робите си отидоха и ето, в черния отвор на вратата, между двамата нубийци, се появи без предупреждение трети човек. Беше Сакр-ел-Бар.
За миг той ги изгледа високомерно с безизразно лице, след това бавно пристъпи напред. Беше облечен с бял кафтан, къс до коленете и пристегнат на кръста с блестящ златен колан, който при всяко движение потрепваше като огън в светлината на факлите. Ръцете му бяха голи до лактите, а босите от колената крака бяха обути със златовезани червени турски чехли. На главата си имаше бяла чалма, украсена с перо от морски ястреб, забодено със скъпоценна игла.
Той даде знак на нубийците и те безшумно изчезнаха, като го оставиха насаме с пленниците му. Корсарят се поклони на Розамунд.
— Отсега нататък, госпожице — каза той, — това ще бъде вашето царство, което означава, че с вас ще се отнасят по-скоро като със съпруга, отколкото като с робиня. Защото във Варвария покривите са отредени за мюсюлманските жени. Надявам се, че ще ви се хареса.
Лайонел, втренчен в него, с побеляло лице, с гузна съвест, която го караше да се бои от най-лошото, и с въображение, рисуващо картини на хиляди ужасни участи, от които му прилошаваше, се стъписа пред заварения си брат, който засега като че ли изобщо не го забелязваше.
Но Розамунд застана срещу него, изправена в целия си царствен ръст, а лицето й, макар и бледо, бе толкова сдържано и спокойно, колкото и неговото; при все че гърдите й се вдигаха бурно и издаваха нейното вълнение, погледът й бе презрителен и смел, а гласът — тих и твърд, когато му отговори с въпроса:
— Какво е намерението ви спрямо мене?
— Моето намерение? — рече той с малко разкривена усмивка. Но макар и да вярваше, че я мрази, и
