— Но да оставим това — казваше той. — Да се върнем към самия разказ. Аз подслоних подлия страхливец. С това хвърлих подозрение върху самия себе си, а тъй като не можех да се оправдая, без да издам него, запазих мълчание. Това подозрение се превърна в сигурност, когато жената, с която бях сгоден, без да вземе под внимание моите клетви, наивно повярва най-лошото за мене, развали нашия годеж и с това ме заклейми като убиец и лъжец в очите на всички. Негодуванието срещу мен се разрасна. Кралските пълномощници бяха на път да извършат онова, което съдиите от Труроу бяха отказали да направят.
Дотука ви изложих фактите — продължи той. — Сега ще ви изложа догадки, мои лични заключения, обаче догадки, които разголват, както ще отсъдите, самата ядка на истината. Този подлец, комуто бях дал убежище, комуто послужих като прикритие, съдеше за моя нрав по собствения си и се боеше, че не ще се окажа достатъчно твърд за новото бреме, което бях поел. Боеше се да не би под тежестта му да кажа истината, да изложа доказателствата си и по този начин да го опропастя. Смущаваше го въпросът за тази рана, а имаше и нещо още по-изобличаващо и го беше страх да не изложа и това. Имаше една жена, една блудница в Малпас, която можеше да бъде принудена да заговори и да разкрие съперничеството, съществувало зарад нея между убиеца и брат ви. Защото разпрата, при която Питър Годолфин срещна смъртта, бе жалко, по-позорно недостойна в същността си.
За първи път Розамунд го прекъсна с раздразнение:
— Нима ще черните покойниците?
— Търпение, госпожице! — заповяда той. — Не черня никого. Казвам истината за един покойник, за да се узнае истината за двама живи. Изслушайте ме сега! Чаках дълго и преживях много, за да мога да ви разкажа това. Тогава този подлец се уплаши, че може да стана опасен за него, и реши да ме премахне. Той уреди с хитрост да бъда отвлечен една нощ и натоварен на кораб, който трябваше да ме откара във Варвария, за да бъда продаден там като роб. Това е истината по моето изчезване. А убиецът, когото бях смятал за свой приятел и бях подслонил за личното си нещастие, се облагодетелствува още повече след моето премахване. Бог знае дали изгледите за такава печалба не са допринесли също за това изкушение. С време той сполучи да наследи моите имоти, а най-сетне ме наследи дори и в любовта на невярната жена, която някога беше моя годеница.
Най-после тя се изтръгна от мълчаливото търпение, с което го беше слушала досега.
— Искате да кажете… че Лайонел?… — започна тя с глас, задавен от възмущение.
В този миг най-после проговори и Лайонел, като се изправи вдървено.
— Той лъже! — извика нещастникът. — Той лъже, Розамунд. Не му вярвай!
— Аз не му вярвам — отвърна тя и се обърна настрана.
Червена вълна заля мургавото лице на Сакр-ел-Бар. За миг очите му я проследиха, докато тя направи една-две крачки, а после се впиха с мълниеносен гняв в Лайонел. Той бавно прекоси към него с такъв заплашителен вид, че Лайонел отстъпи назад с подновен ужас.
Сакр-ел-Бар стисна китката на брат си като със стоманени наръчници.
— Тази вечер ще чуем истината, та дори и ако трябва да я изтръгнем от теб с нажежени клещи! — процеди той през зъби.
Корсарят завлече брат си по средата на терасата, задържа го там пред Розамунд и го принуди да коленичи и да се свие със силата на железните си ръце.
— Знаеш ли нещо за изобретателността на мавританските мъчения? — запита го той. — Може да си чувал у дома за разпита с опъване на колело или за извиване на палеца. Ала тези способи са истинска наслада в сравнение с уредите на Варвария за разпускане на упоритите езици.
Пребледняла и настръхнала, със стиснати ръце, Розамунд сякаш се вдърви пред него.
— Страхливец такъв! Мръсно куче! Подла вероотстъпническа гад! — нахвърли се тя върху му.
Оливър отпусна китката на брат си и плесна с ръце. Без да обръща внимание на Розамунд, той продължаваше да гледа надолу към Лайонел, свил се разтреперан в нозете му.
— Какво ще кажеш за клечка, забита между пръстите? Или мислиш, че две гривни от жив огън ще са по-добри за начало?
Набит мъж с пясъчножълта брада и чалма с леко поклащаща се походи се появи на терасата — както предварително бе наредено — в отговор на повикването на корсаря.
Сакр-а-Бар побутна брат си с крайчеца ца чехъла си.
— Вдигни си очите, псе такова! — заповяда му той. — Погледни този човек и виж дали ще го познаеш. Погледни го, ти казвам! — И Лайонел погледна, но тъй като явно не го позна, брат му добави: — Името му между християните бе Джаспър Ли. Това е същият капитан, когото ти подкупи да ме отведе във Варвария. Сам той бе заробен, когато корабът му бе потопен от испанците. По-късно падна в моите ръце и защото се въздържах и не го обесих, днес е мой верен подчинен. Щях да му заповядам да ви разкаже каквото знае, ако мислех, че ще повярвате на думите му — продължи той, като се обърна към Розамунд. — Но тъй като съм сигурен, че няма да повярвате, ще си послужа с други средства. — Той пак се обърна към Джаспър: — Заповядай на Али да нажежи в мангала чифт стоманени белезници и ги дръж готови, докато ми потрябват. — И махна с ръка.
Джаспър се поклони и изчезна.
— Тези гривни ще изтръгнат признание от устните ти, братко мой!
— Аз нямам какво да признавам! — възпротиви се Лайонел. — С твоите злодейски мъчения можеш да изтръгнеш от мене какви ли не лъжи.
Оливър се усмихна.
— Не се съмнявам, че лъжите по-лесно ще се изтръгнат от тебе, отколкото истината. Но в края на краищата ще чуем и истината, не се съмнявай в това. — Той се присмиваше, но в този присмех се криеше коварно съображение. — И ти ще ни разкажеш цялата история — продължи той, — с всичките й подробности, тъй че да изчезне и последното съмнение на госпожица Розамунд. Ще й разправиш как го причака онази вечер в Годолфин Парк; как го нападна от засада и…
— Това не е вярно! — изкрещя Лайонел в пристъп на искреност, който го накара да скочи прав.
Това не беше вярно наистина и Оливър го знаеше, но беше прибягнал преднамерено до лъжата — използуваше я като опорна точка, от която да стигне до истината. Той бе лукав като триста дяволи и може би никога не бе проявявал лукавството си по-блестящо.
— Не е вярно ли? — възкликна той с укор — Хайде, бъди разумен. Кажи си истината, преди мъченията да я измъкнат от тебе. Помни, че аз зная всичко точно както ми го разказа сам ти. Как беше то, а? Притаен зад един храст, ти скочи изневиделица върху му и го прониза, преди той да успее дори да се хване за сабята си, и тъй…
— Тази лъжа се опровергава от самите обстоятелства! — вбесено го прекъсна Лайонел. Всеки, който се вслушаше в гласа му, щеше да разбере, че в това действително имаше истина, гневна, възмутителна истина, изпълнена с убедителност. — Когато го намериха, сабята му лежеше до него.
Но Оливър посрещна това с върховно пренебрежение.
— Нали го зная? Ти сам я извади, след като го беше убил. Тази подигравка постигна смъртоносната си цел. Само за миг Лайонел изгуби почва под краката си в прилива на неподправено възмущение и този миг го погуби.
— Господ да ми е свидетел, че това не е вярно! — диво изкрещя той. — И ти го знаеш! Аз се бих с него честно… — Той се пресече и дълбоко пое въздух с хъркащ звук, който действуваше ужасно на слуха.
Последва мълчание, през което и тримата останаха неподвижни като статуи: Розамунд пребледняла и изтръпнала, Оливър мрачен и злобно-подигравателен, а Лайонел отпуснат и сломен от съзнанието за това, как е бил подлъган да се самоиздаде.
Най-после Розамунд проговори първа, а гласът й се колебаеше и преминаваше от един тон в друг, макар че се напрягаше да го запази равен.
— Какво… какво каза, Лайонел? — запита тя. Оливър тихо се засмя.
— Струва ми се, че се готвеше да добави доказателства към признанието си — подигра се той. — Щеше да спомене за раната, получена в двубоя, оставила тази диря в снега, и с това да докаже, че аз лъжех, както и наистина лъжех, когато казах, че е нападнал Питър от засада.
— Лайонел! — възкликна девойката. Тя направи крачка напред и понечи да протегне ръце към него, но ги отпусна пак. Той стоеше поразен, без да отговори. — Лайонел! — повторно викна тя с внезапно прегракнал глас. — Вярно ли е това?
