— Не чухте ли да го казва? — запита Оливър.
Тя се олюля за миг, загледана в Лайонел, с лице, изкривено в изражение на неизказана болка. Оливър пристъпи към нея, готов да я подхване, уплашен да не би да падне. Но тя го спря с повелителен жест и с върховно усилие овладя слабостта си. Въпреки това коленете й трепереха и отказваха да й служат. Тя се отпусна на дивана и закри лицето си с ръце.
— Боже, смили се над мене! — простена девойката и остана там свита, задушавана от ридания.
Лайонел се стресна от този съкрушен вик. Приведен, той се приближи до нея, а Оливър, все още мрачен и злобно подигравателен, остана на мястото си — зрител на ускорената от него развръзка. Знаеше, че ако му даде възможност, Лайонел ще се заплете още повече. Трябваше да последват обяснения, които щяха да го погубят окончателно. Оливър се задоволи само да наблюдава.
— Розамунд! — разнесе се жалостният вопъл на Лайонел. — Роуз! Имай милост! Изслушай ме, преди да ме съдиш. Изслушай ме, за да не ме разбереш погрешно!
— Да, изслушайте го — подметна Оливър с тихия си дразнещ смях. — Изслушайте го. Струва ми се, че ще бъде много забавен.
Този присмех жегна нещастния Лайонел още повече.
— Розамунд, всичко, което ти разказа той, е лъжа! Аз… аз… Това стана при самоотбрана. Лъжа е, че съм го нападнал от засада. — Думите му се занизаха безредно. — Бяхме се скарали за… за … по един въпрос, а нечестивият пожела да се срещнем същата вечер в Годолфин Парк, той и аз. Той ме оскърби, удари ме, а накрая насочи сабята си срещу мене и ме принуди да направя същото, за да си запазя живота. Това е истината. Кълна ти се тук на колене, пред погледа на небето! И…
— Достатъчно, господине! Достатъчно! — прекъсна го тя в желанието си да спре тези оправдания, които само увеличаваха погнусата й.
— Не, изслушай ме докрай, умолявам те, за да можеш, след като узнаеш всичко, да бъдеш снизходителна в присъдата си!
— Снизходителна? — възкликна тя, готова почти да се изсмее.
— Аз го убих по една случайност! — продължаваше да безумствува Лайонел. — Съвсем не бях имал това намерение. На ум не ми е идвало друго, освен да се отбранявам и да запазя живота си. Но когато се кръстосат саби, може да се случи много повече, отколкото човек възнамерява. Призовавам господа за свидетел, че смъртта му беше случайност, плод на собствения му гняв.
Розамунд беше спряла да ридае и сега го гледаше със студен, ужасен поглед.
— А това, дето оставихте и мене, и целият свят да вярва, че убиството е било дело на брат ви, и то ли беше случайност? — запита го тя.
Той закри лице, сякаш нямаше сили да издържи погледа й.
— Ако само знаеш колко те обичах… дори и в онези дни, тайно… може би щеше да се смилиш малко над мене! — хленчеше Лайонел.
— Да се смиля? — Девойката се наведе напред и като че ли изплю думите срещу него. — Господи боже, човече! Нима търсите милост!… Вие?
— И все пак би трябвало да ме съжалиш, ако можеше да разбереш великото изкушение, на което се бях поддал.
— Разбрах величието на вашата гнусота, вашата лъжливост, вашата страхливост, вашата подлост. О!
Лайонел протегна към нея умоляващи ръце; в очите му блестяха сълзи.
— В твоето милосърдие, Розамунд… — беше започнал той, когато най-после се намеси Оливър.
— Струва ми се, че отегчаваш дамата — рече той и го бутна с крак. — Разкажи ни вместо това за още някоя от твоите изумителни случайности. Те са по-забавни. Осветли ни по случайността, с помощта на която нареди аз да бъда отвлечен и продаден като роб. Разправи ни за случайността, благодарение на която наследи моите имоти. Опиши ни подробно всичките случайни обстоятелства, нещастна жертва на които си бил от начало до край. Хайде, човече, напрегни си мозъка. От това ще излезе чудесен разказ.
В този миг се появи Джаспър да съобщи, че Али чакал с мангала и нажежените белезници.
— Те вече не са нужни — каза Оливър. — Отведи оттук този роб. Помоли Али да се занимае с него и да се разпореди призори да бъде прикован към едно от веслата на галеасата ми. Махни го!
Лайонел се изправи с посивяло лице.
— Почакайте! О, почакайте! Розамунд! — извика той. Оливър го хвана за врата, завъртя го и го блъсна в прегръдките на Джаспър.
— Махни го! — изръмжа той, а Джаспър сграбчи нещастника за раменете, изблъска го навън и остави Розамунд и Оливър сами с истината под звездите на Варвария.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
ЛУКАВСТВОТО НА ФЕНЗИЛЕ
Оливър измери с продължителен поглед жената, която седеше полусвита на дивана, със сключени ръце, със замръзнало, вкаменено лице, със сведен взор. Той тихо въздъхна и се извърна. После прекоси до оградата и се загледа в града, окъпан от белия блясък на вдигналата се високо месечина. Оттам долиташе глъчка, заглушавана от лъкатушна песен на славей, скрит някъде в неговата градина, и крякането на жабите край езерото в долината.
Сега, след като истината беше загребана от извора си и просто плисната в скута на Розамунд, той съвсем не изпитваше онова остро чувство на тържество, каквото беше вярвал, че ще изпита в подобен час. Всъщност чувствуваше се по-скоро натъжен и потиснат.
Греховната чаша на радостта, която си беше представял, че ще изпие с такава жадна наслада, бе отровена от откритото сега известно оправдание за държането й спрямо него, от убеждението й, че изчезването му може да се обясни само като бягство.
Тежеше му чувството, че е тръгнал по съвсем погрешен път, че в отмъщението си е надхитрил самия себе си и сега плодовете, които бяха изглеждали тъй многожелано сладки, горчаха в устата му като пепел.
Дълго стоя той там, в настъпилото между тях пълно мълчание. Най-сетне се раздвижи, обърна се гърбом към оградата и бавно се запъти обратно, докато спря пред дивана, загледан в девойката от височината на великанския си ръст.
— Най-после чухте истината — промълви той. И тъй като тя не отговори, продължи: — Радвам се, че тя се изтръгна от него, преди да пристъпим към мъченията, защото иначе щяхте да заключите, че болката го принуждава да направи лъжливи самопризнания. — Оливър замълча, но тя все още не проговаряше; всъщност по нищо не личеше изобщо да го е чула. — Този — заключи той — бе мъжът когото предпочетохте пред мене. Бога ми, това съвсем не е ласкателно за мене, както може вече да сте разбрали.
Най-сетне тя прекъсна мълчанието и гласът й прозвуча глухо и рязко:
— Разбрах колко малка е разликата между двама ви — рече тя. — Това трябваше да се очаква. Трябваше да зная, че двама братя не биха могли да бъдат много различни по нрав. О, аз се уча на много неща, и то бързо!
Това бяха думи, които го ядосаха, които пропъдиха завладялото го по-меко настроение.
— Вие се учите! — повтори той. — Какво научавате?
— Опознавам мъжките похвати.
Зъбите му блеснаха в презрителна усмивка.
— Надявам се това познание да ви донесе същото огорчение, каквото познаването на жените — на една жена — донесе на мене: да ме сметнете за такъв, за какъвто ме сметнахте — мене, когото си въобразявахте, че любите! — Той изпитваше донякъде нужда да го повтаря, за да не забрави основанията за своята болка.
— Ако имам да ви моля за някаква милост, тя е да не засилвате моя позор с това напомняне.
— За вашата изневяра? — запита той. — За вашата изменническа готовност да повярвате за мене най- лошото?
— За това, дето изобщо съм вярвала, че ви обичам. Тази е мисълта, която е позорна за мене и която ме опозорява, както нищо друго в живота не би могло да ме опозори, както не ме опозори дори и робският
