пазар, и всички оскърбления, на които ме подложихте. Вие ми подмятате за моята готовност да помисля лошо за вас…
— Не само ви подмятам за това — прекъсна я той с гняв, който се разрастваше под безмилостните удари на презрението й. — Аз вменявам във ваша вина пропилените години от моя живот, всичките злини, произтекли от това, всичко, което съм изстрадал, всичко, което съм изгубил, всичко, което съм станал.
Розамунд го изгледа студено, с удивително самообладание.
— Вие вменявате всичко това в моя вина? — запита го тя.
— Да! — Той заговори много буйно. — Ако не бяхте се отнесли с мене така, ако не бяхте се вслушали с такава готовност в лъжите, това псе, моят брат, никога нямаше да отиде толкова далече, нито аз щях да му дам тази възможност.
Девойката се раздвижи върху възглавниците на дивана и му обърна гръб.
— Всичко това са празни приказки — студено промълви тя. Но усетила може би необходимост да се оправдае, продължи: — Дори в края на краищата и да съм била толкова склонна да повярвам за вас лошото, трябва да съм била предупредена от прозрението си за злото, което е дремело във вас открай време. Тази вечер ми доказахте, че не вие сте онзи, който е убил Питър; но за да се докопате до това доказателство, извършихте дело, което е много по-низко и по-позорно, дело, което напълно разкрива подлостта на вашето сърце. Не се ли проявихте като чудовище на отмъстителността и безчестието? — Тя се изправи и пак застана с лице срещу него във внезапния изблик на чувства. — Не станахте ли вие, корнуолският християнски благородник по рождение, езичник и разбойник, вероотстъпник и пират? Не пожертвувахте ли дори и своя бог пред въжделението си за мъст?
Оливър срещна погледа й открито, без да трепне пред обвинението, а когато тя свърши с този свой въпрос, запита я на свой ред:
— Казвате, че вашето прозрение ви е предупредило за всичко това? Хубава работа, госпожице! Не можете ли да измислите някоя по-убедителна лъжа? — Той се обърна настрана, понеже двама роби се качиха на терасата и донесоха някакъв пръстен съд. — Ето вечерята ви. Надявам се гладът ви да е по-остър от вашата логика.
Те сложиха съда, от който се носеше вкусна миризма, на малката мавританска масичка до дивана. На земята до нея оставиха широка чиния от печена глина, в която имаше два хляба, и червена амфора с късо гърло, пълна с вода, с чаша, обърната като запушалка върху отвора.
Робите направиха ниско темане и безшумно се оттеглиха.
— Яж! — кратко я подкани той.
— Не ми се вечеря — отвърна девойката с посърнал вид. Безстрастният му поглед се плъзна по нея.
— Отсега нататък, момиче, ще правиш не онова, което искаш, а каквото ти заповядам аз. Заповядвам ти да ядеш; хайде, започвай!
— Не искам.
— Не искаш ли? — повтори бавно той. — Така ли отговаря робиня на господар? Яж, ти казвам.
— Не мога! Не мога! — възпротиви се тя.
— Робиня, която не може да изпълни заповедта на своя господар, не може да остане жива.
— Убийте ме тогава! — гневно отвърна девойката, скочи и застана предизвикателно срещу него. — Убийте ме! Вие сте свикнали да убивате и трябва да бъда благодарна поне за това.
— Ще те убия, ако това ми достави удоволствие — рече той със сдържан леден глас. — Но не за да доставя удоволствие на теб. Ти все още не разбираш. Ти си моя робиня, моя вещ, моя собственост и аз не ще допусна да пострадаш, освен по мое лично желание. Следователно яж или моите нубийци ще те бичуват, за да ти изострят охотата.
За миг Розамунд остана пред него дръзка, пребледняла и решена. После съвсем ненадейно сякаш волята й се пречупи и стопи под настойчивия натиск на неговата, тя посърна и отново се отпусна на миндера. Бавно и неохотно Розамунд притегли чинията по-близо. Без да я изпуска от очи, Оливър съвсем тихо се засмя.
Тя спря, като че ли търсеше нещо. Като не можа да намери търсеното, пленницата пак вдигна към него очи, в които се четяха присмех и молба.
— Нима трябва да късам месото с пръсти? — поиска да знае тя.
В очите му блесна разбиране или поне подозрение. Но той й отговори съвсем спокойно:
— Законът на пророка не позволява да се осквернява месото или хлябът с допира на нож. Трябва да използуваш ръцете, които са ти дадени от господа.
— Подигравате ли ме с пророка и неговите закони? Какво значение имат законите и пророка за мене? Щом трябва да ям, поне да не се храня като нечестиво куче, а като християнка.
Сякаш от снизхождение към нея Оливър бавно изтегли от пояса си камата с богато украсена дръжка.
— Нека това ти послужи тогава — рече той и нехайно хвърли камата до нея.
Девойката бързо пое дъх и сграбчи оръжието.
— Най-после ми давате нещо, за което мога да ви бъда благодарна — каза тя. И с тези думи допря върха на камата до гърдите си.
Като светкавица корсарят се отпусна на коляно, а ръката му стисна китката й с такава сила, че тя усети цялата си ръка омаломощена и безсилна. Оливър се усмихваше в очите й, мургавото му лице беше надвесено над нейното.
— Нима наистина допусна, че ти повярвах? Нима действително сметна, че съм се излъгал от неочакваното ти престорено смирение? Кога ще разбереш, че не съм глупак? Направих го само за да изпитам силата на духа ти.
— В такъв случай сега сте разбрали какво искам — отвърна Розамунд. — Сега знаете какви са намеренията ми.
— Предупреждението е ценно оръжие — каза Оливър.
Тя го изгледа и човек би помислил, че му се присмива, ако не беше прекалено подчертаното презрение.
— Нима е толкова мъчно — запита тя — да скъсаш нишката на живота? Няма ли други пътища към смъртта освен чрез острието на ножа? Вие се хвалите, че сте били мой господар, че съм била ваша робиня; че след като сте ме купили на тържището, съм ви принадлежала с тяло и душа. Каква безполезна хвалба! Тялото ми можете да вържете и заключите, ала душата… Бъдете уверен, че ще загубите от покупката. Хвалите се, че сте господар на живота и смъртта. Лъжа! Смъртта е единственото нещо, което е във вашата власт.
По стълбището се чу тропот на бързи стъпки и преди Оливър да успее да й отговори, преди да намери думи за своя отговор, пред него застана Али с поразителното съобщение, че долу имало жена, която искала незабавно да му говори.
— Жена ли? — запита той намръщено. — Някоя назарянка ли, искаш да кажеш?
— Не, господарю, мюсюлманка — бе още по-изненадващият отговор.
— Мюсюлманка тук? Невъзможно!
Но преди още да довърши, тъмна фигура се плъзна като сянка през прага на терасата. Беше облечена в черно от глава до крака, черно беше и загръщащото я було — було с размерите на наметало, което прикриваше напълно снагата й.
Али гневно се нахвърли върху й.
— Не ти ли заповядах да почакаш долу, дъще на позора? — развика се той. — Тя е вървяла подире ми, господарю, за да се вмъкне тук при тебе. Да я изпъдя ли?
— Остави я — рече Сакр-ел-Бар. И даде знак на Али да си отиде. — Върви си!
Нещо в тази черна, неподвижна фигура прикова вниманието му и събуди подозренията му. Почти необяснимо защо, тя го подсети за Аюб-ел-Самин и наддаването за Розамунд на тържището.
Той стоеше и чакаше посетителката да заговори и да каже коя е тя. Тя пък, от своя страна, остана неподвижна, докато стъпките на Али не заглъхнаха в далечината. Тогава с присъщата си дързост, с безгрижие, издаващо европейското й потекло, тя наруши мюсюлманското ограничение, наложено на нейния пол, и стори нещо, което не би сторила никоя правоверна. Тя отметна назад дългото черно було и откри бледия образ и морните очи на Фензиле.
