Мислете и си припомняйте. Спомнете си колко много се гордеехте с промяната, която предизвикахте у мене. Вашата суетност се радваше на това ласкателство, на това преклонение пред силата на вашата красота. Въпреки това само в един миг, благодарение на най-несъстоятелните доводи, вие повярвахте, че аз съм убиецът на вашия брат.
— Най-несъстоятелните доводи? — провикна се тя, възнегодувала почти въпреки волята си.
— Толкова несъстоятелни, щото съдиите в Труроу отказаха да ме преследват.
— Защото са сметнали — прекъсна го тя, — че сте били достатъчно предизвикан. Защото не бяхте се кълнали на тях, както се заклехте на мене, че никакво предизвикателство никога нямало да ви накара да вдигнете ръка срещу брат ми. Защото не са имали представа какъв лъжец и клетвопрестъпник сте вие.
Той я загледа за миг. После обиколи терасата. Сега беше почти съвсем забравил за Лайонел, все още свит до розовия храст.
— Господ да ме дари с търпение към вас! — най-после каза той. — То ще ми трябва. Понеже желая тази нощ да разберете много неща. Смятам да ви докажа колко справедливо е негодуванието ми, колко справедливо е наказанието за онова, което сторихте с моя живот, а може би и с моето бъдеще. Съдията Бейн и друг, който е покойник, знаеха, че съм невинен.
— Знаели са, че сте невинен? Не са ли били те свидетели на скарването между вас и Питър и на клетвата ви, че ще го убиете?
— Това беше клетва, дадена в разгара на яда. След това си спомних, че той е ваш брат.
— След това? — запита девойката. — След като го убихте ли?
— Казвам ви пак — спокойно отвърна Оливър, — не съм извършил това нещо!
— А пък аз ви казвам, че лъжете!
Той й отправи продължителен поглед, а след това се изсмя.
— Срещали ли сте някога човек — запита той, — който да е лъгал без някаква цел? Хората лъжат, за да спечелят нещо, лъжат от страх или зложелателство или пък защото са суетни и безсрамни самохвалковци. Не зная други причини, които да карат някого да лъже, освен тази, че… ах, да!… — той извърна поглед към Лайонел — освен тази, че понякога някой може да излъже, за да запази друг, от самоотверженост. Ето ви всичките подтици, които карат хората да лъжат. Кой от тях би могъл да ме подбужда тази вечер? Размислете! Запитайте себе си каква цел бих могъл да имам, та да ви лъжа сега. Имайте предвид и това, че се отвращавам от вас заради вашето неверие; че не желая нищо повече, освен да ви накажа за него и за всичките горчиви последици за мене; че съм ви довел тука, за да потърся от вас възмездие до последната аспра. С каква цел в такъв случай бих ви лъгал?
— Ако всичко това е както казвате, какво можете да постигнете с истината? — възрази Розамунд.
— Да ви принудя напълно да се уверите в извършената неправда. Да ви накарам да разберете злините, които трябва да изкупите. Да не допусна да смятате себе си за мъченица, да ви принудя да схванете с цялата мъчителна горчивина, че това, което ви очаква сега, е неизбежен плод на неверието ви.
— Сър Оливър, нима ме смятате за глупачка? — запита го тя.
— Да, госпожице… и нещо повече! — отвърна той.
— Да, това е ясно — съгласи се с презрение девойката, — защото дори сега хабите думи в опита си да ме убедите в нещо, което не вярвам. Но думите не могат да заличат доказателствата. Можете да си говорите от днес чак до съдния ден, но нито една ваша дума не може да заличи онези кървави следи в снега, направили пътека от трупа на убития нещастник до собствената ви врата; нито една ваша дума не може да премахне спомена за омразата между него и вас и собствената ви закана да го убиете; нито може да заглуши отзвука от гласа на обществото, което поиска наказанието ви. И вие се осмелявате да говорите така, както говорите с мене? Осмелявате се да намерите невярно оправдание за сегашната ви злодейска постъпка — защото това е целта на вашите лъжи, тъй като ме запитахте какво можело да я ръководи! Какво ще противопоставите на всичко това, за да ме убедите, че ръцете ви са чисти, за да ме накарате да устоя на верността, в която — боже, прости ми! — бях ви се заклела?
— Моята дума — отговори й той с кънтящ глас.
— Вашата лъжа — поправи го тя.
— Не мислете — каза Оливър, — че не мога да подкрепя думата си с доказателства, ако ми поискате такива.
— Доказателства? — Тя го загледа за миг с широко отворени очи. После устните й се свиха. — И това без съмнение е било причина за бягството ви, когато сте чули, че в отговор на общественото мнение кралските пълномощници вече идват, за да поискат от вас сметка.
Той я загледа за миг, втрещен и до немай-къде поразен.
— Бягство? — промълви той. — Каква ли е тази басня?
— Сега пък сигурно ще ми кажете, че не сте избягали. Че и това е лъжливо обвинение срещу вас?
— Тъй — проточи бавно Оливър, — значи хората са сметали, че съм избягал!
Тогава у него настъпи просветление, което го заслепи и зашемети. Колко неизбежно е било това, което са помислили хората, и все пак то никога не беше му минало през ума. О, колко дяволски просто бе то! По всяко друго време изчезването му щеше да възбуди разни предположения, а може би и разследвания. Ала случило се именно тогава, то беше намерило незабавно и убедително обяснение и никой не си беше направил труда да разпитва по-нататък. По този начин задачата на Лайонел бе станала двойно по-лесна, по този начин собствената му вина бе станала два пъти по-несъмнена в очите на всички. Той обори глава. Какво беше направил? Можеше ли още да вини Розамунд за това, че е повярвала в едно тъй неоспоримо доказателство? Можеше ли още да я кори за това, че е изгорила, без да го отвори, писмото, изпратено й по Пит? Действително какво друго биха могли да предположат всички, освен че той е избягал? А при това положение безспорно подобно бягство е трябвало да го заклейми безвъзвратно с приписаното му убийство. Можеше ли да я укорява, че е била окончателно убедена от единственото разумно предположение?
Изведнъж съзнанието за сторената неправда го заля като някаква вълна.
— Боже мой! — изпъшка Оливър като от болка. — Боже мой! Той я изгледа, а сетне пак отвърна поглед, защото сега нямаше сили да издържи измъчения, помръкнал и все пак безстрашен взор на смелите й очи.
— Какво друго наистина бихте могли да помислите? — промълви съкрушено той, като изрази по този начин част от онова, което измъчваше ума му.
— Нищо друго освен цялата отвратителна истина — отвърна настървено Розамунд и с това наново го жегна, изтръгна го от ненадейната му слабост и го изпълни с негодувание и отмъстителност.
„Тя беше проявила — помисли си Сакр-ел-Бар в този миг на възвръщащ се гняв — прекалено голяма готовност да повярва в онова, което се е говорело против него.“
— Истина ли? — възкликна той и сега я изгледа смело. — Можете ли да познаете истината, когато се изправите пред нея? Ние ще я открием. Защото, кълна се в божието име, сега ще видите изправена пред вас голата истина и ще признаете, че тя надминава по гнусота всичките ви гнусни представи.
Този път в гласа и държането му имаше нещо извънредно убедително, което я накара да долови, че се намира пред някакво откритие. Розамунд почувствува леко вълнение, нещо като отражение от страшната възбуда, обхванала Оливър.
— Брат ви — започна той — срещна смъртта си от ръцете на малодушен подлец, когото аз обичах и спрямо когото имах свещен дълг. След убийството той избяга да търси подслон при мен. Получената в двубоя рана остави кървавата следа по неговия път. — Той спря, гласът му стана по-мек и зазвуча като у безпристрастно разсъждаващ човек: — Не беше ли странно всъщност, че никой не помисли да установи с положителност откъде беше дошла тази кръв и да вземе под внимание, че аз не съм бил ранен в онези дни. Мастър Бейн знаеше това, защото аз подложих тялото си на неговия преглед, след което той написа документ, скрепен с надлежните свидетелски подписи, който щеше да изпрати кралските пълномощници с подвити опашки обратно в Лондон, ако бях в Пенароу, когато са пристигнали.
В ума й смътно изпъкна споменът, че мастър Бейн беше твърдял за съществуването на някакъв подобен документ и че дори беше отишъл дотам да положи клетва именно за това обстоятелство, изтъкнато сега от сър Оливър; спомни си също, че тази подробност бе отхвърлена като измислица на съдията, за да се защити срещу обвинението в нехайство при изпълнение на своя дълг, толкова повече, че като единствен свидетел беше посочил починалия свещеник, сър Андрю Флак. Гласът на сър Оливър откъсна вниманието й от този спомен.
