килиите, в които затваряха робите, дадени за продажба през този ден. Пред завесите стояха на стража десетина корсари, подпомагани от негри роби.
Отвъд стената и над нея блестеше бялото кубе на текето, а край него се издигаше копиеобразно минаре и високите корени на няколко финикови палми, чиито дълги листа висяха неподвижно в нажежения въздух.
Внезапно в тълпата оттатък портите настъпи раздвижване. Из една от уличките се зададоха шестима великани нубийци с викове:
— Оак! Оак! Варда! Път! Сторете път!
Бяха въоръжени с огромни тояги, стиснати в двете ръце, и си проправяха пътека през пъстрата блъсканица, като поваляха хора наляво и надясно и в замяна бяха обсипвани с поток ругатни.
— Балак! Сторете път! Път за господаря Асад-ед-Дин, избраника на аллаха! Път!
Тълпата се притисна назад, падна на колене и се просна по очи, когато, яхнал млечнобяло муле, се появи Асад-ед-Дин, съпровождан от своя везир Цамани и чета облечени в черно еничари с блеснали ятагани.
Проклятията, посрещнали насилието на неговите негри, внезапно замряха, вместо тях въздуха изпълниха не по-малко ревностни благословии.
— Аллах да увеличи мощта ти! Аллах да продължи дните ти! Благословиите на нашия господар Мохамед да пребъдат с тебе! Аллах да ти изпрати повече победи! — бяха благопожеланията, които се сипеха върху му от всички страни. Той им отвръщаше, както прилича на крайно набожен и благочестив човек.
— Мирът на аллаха да пребъде с правоверните от челядта на пророка — промърморваше той от време на време в отговор, докато най-после стигна портата. Там заповяда на Цамани да хвърли една кесия на клекналите просяци, защото не е ли писано в най-светлата книга: „Раздавай като милостиня каквото можеш да отделиш, тъй като отърсилият се от алчността ще преуспее, а каквото дадеш като милостиня, за да се доближиш до лицето на аллаха, ще ти се върне двойно.“
Покорен на законите подобно на най-незначителния от своите поданици, Асад слезе от мулето и влезе в тържището пеша. Той спря за малко при кладенеца, обърна се към закрития със завеси навес, благослови коленичилата тълпа и заповяда на всички да се вдигнат.
Пашата извика офицера на Сакр-ел-Бар — Али, който отговаряше за робите от последното нападение на корсаря, и му съобщи желанието си да види пленените. По даден от Али знак негрите дръпнаха завесите от камилска вълна и оставиха безмилостните слънчеви лъчи да осветят затворените нещастници; това не бяха само пленниците, взети от Сакр-ел-Бар, но и някои други, заловени при едно-две по-незначителни нападения на Бускен.
Асад видя куп мъже и жени — при все че броят на жените бе твърде малък — от всички възрасти, раси и в най-различно състояние; имаше бледи, русокоси мъже от Франция и от северните страни, италианци с маслинов цвят на кожата и мургави испанци, негри и мелези; имаше старци, младежи и истински деца, някои хубаво облечени, други почти голи, а трети загърнати в дрипи. Единствено в безнадеждната унилост на техните лица имаше нещо общо. Ала никакво униние не можеше да пробуди съжаление в благочестивото сърце на Асад. Те бяха неверници, които никога нямаше да зърнат лицето на божия пророк, прокълнати и недостойни за съчувствие. За миг погледът му се задържа върху хубава чернокоса испанка, седнала със здраво стиснати, сключени между коленете ръце, с изражение на напрегнато отчаяние и мъка, а великолепието на очите й се подчертаваше и увеличаваше от тъмнокафявите кръгове на безсънието. Облегнат на ръката на Цамани, той се загледа в нея, после взорът му се плъзна нататък. Изведнъж той стисна ръката на везира и на жълтеникавото му лице се изписа жив интерес.
На най-горния нар на отделението, пред което беше застанал, седеше великолепно въплъщение на женствеността — жена от ония, за каквито беше чувал, че съществуват, но подобна на която никога още не беше видял. Тя бе висока и стройна като кипарисово дърво, кожата й беше бяла като мляко, очите — два тъмни сапфира, главата й беше меднозлатиста и сякаш блестеше като метал под слънчевите лъчи. Беше облечена с тясна бяла рокля, а ниско изрязаното деколте откриваше безупречната красота на шията й.
Асад-ед-Дин се обърна към Али.
— Какъв е тоя бисер, захвърлен тук на бунището? — запита той.
— Това е жената, която нашият господар Сакр-ел-Бар отвлече от Англия.
Очите на пашата бавно се върнаха към нея и макар да беше изглеждала безчувствена досега, той забеляза бузите й бавно да се изчервяват под студената оскърбителност на втренчения му настойчив поглед. Руменината увеличи нейната красота и заличи умората, изписана на лицето.
— Изведете я напред! — кротко заповяда пашата.
Тя бе сграбчена от двама негри и за да се запази от тяхната грубост, веднага им се подчини, решена да понесе с достойнство каквото и да я очакваше. Един златокос млад мъж до нея с изпито лице и подкарала къса брада тревожно трепна, когато я дръпнаха оттам. После със стон посегна, сякаш да я задържи, но една пръчка се стовари връз вдигнатите му ръце и ги свали.
Асад беше потънал в размисъл. Фензиле го изпрати да види неверницата, която Сакр-ел-Бар с толкова опасности бе отвлякъл от Англия. Беше подметнала, че в тази девойка щял да намери някакви доказателства за предателската дейност, която вечно приписваше на корсарския предводител. Той виждаше жената, но не можеше да открие у нея описаните от Фензиле белези, нито пък ги търсеше. Беше я послушал от любопитство. Но и това, и всичко друго бе забравено сега в съзерцанието на този благороден образец на северна женственост, превърнал се почти в статуя от страхотното напрежение.
Той протегна ръка да докосне нейната, но тя я отдръпна, сякаш пръстите му изгаряха. Асад въздъхна:
— Колко незнайни са пътищата на аллаха, щом търпи такъв пищен плод да виси от гнусното дърво на безверничеството!
Лукаво наблюдаващият го Цамани, изтънчен ласкател, основно владеещ изкуството да си служи с настроенията на господаря, рече в отговор:
— Може би нарочно, за да може да го откъсне някой правоверен от челядта на пророка. Истина ти казвам, всичко е възможно за единния!
— Но все пак не е ли писано в Поучителната книга, че дъщерите на неверниците не са за правоверните? — И той повторно въздъхна.
Ала Цамани великолепно знаеше какъв отговор би искал да получи пашата и натъкми думите си да задоволят това желание:
— Велик е аллах и каквото се е случило веднъж, може да се случи отново, господарю.
Блестящите очи на Асад хвърлиха светкавичен поглед към везира.
— Искаш да кажеш Фензиле. Ала тогава, по милостта на аллаха, аз станах оръдие на нейното просветление.
Вълнуваше го нещо повече от обикновеното желание да угодничи. Между Фензиле и него от дълго време съществуваше вражда, възникнала от завистта, която изпитваха един към друг по отношение на всичко, засягащо Асад. Махнеше ли се Фензиле, влиянието на везира щеше да се разрасне и разпростре за личната му изгода. Това бе нещо, за което често беше мечтал, но се боеше, че тази мечта никога няма да се изпълни, защото Асад старееше и огънят, който бе горял тъй буйно на младини, сякаш бе изпепелил у него всеки помисъл за жени. Ала ето че сега като по чудо тук се изправи жена с такава удивителна красота и толкова различна от всички останали, радвали когато и да било очите на пашата, че явно беше подействувала като магия на чувствата му.
— Бяла е като снеговете на Атлас и сладка като фурмите на Тафилалт — промълви Асад разнежено, без да сваля блестящите си очи от неподвижната девойка пред себе си. Внезапно той се озърна и погледна Цамани с очи, в които се разгаряше гняв.
— Тя стои с непокрито лице пред хиляда и повече погледи! — извика той.
— Дори и това се е случвало преди — отвърна Цамани.
И тогава, съвсем неочаквано, до самите тях един глас, който обикновено звучеше меко и мелодично, но сега беше станал груб, рязко запита:
— Коя е тази жена?
Стреснати, и пашата, и неговият везир се завъртяха кръгом. Пред тях стоеше Фензиле, забулена и загърната според обичая и съпровождана от Марзак. Малко по-назад бяха скопците и носилката, с която,
