отговори Сакр-ел-Бар, макар че вътрешно се разтревожи от необходимостта да потегли отново тъй скоро.
— Кои галери ще вземеш?
— За да пленя една испанска галера? Само моята галеаса20 и никоя друга; тя ще е предостатъчна за подобно начинание и така ще е по-лесно да се спотайвам и прикривам, нещо, което би могло да се окаже невъзможно с цяла флота.
— Да… ти си разумен в смелостта си — похвали го Асад. — Аллах да ти дари успех в това пътуване.
— Мога ли да си отида?
— Още един миг. Нещо за моя син Марзак. Той вече възмъжава и е време да започне да служи на аллаха и държавата. Моето желание е той да отплава като твой адютант при това пътуване и ти да бъдеш негов наставник, както аз някога бях твой.
В тази работа имаше нещо, което зарадва Сакр-ел-Бар толкова малко, колкото и Марзак. Като знаеше острата вражда, изпитвана към него от сина на Фензиле, той имаше всички основания да се бои от неприятности, ако това намерение на Асад се изпълнеше.
— „Както аз някога бях твой!“ — отвърна той с престорена тъга. — Няма ли да тръгнеш с нас утре, о, Асад? Няма друг като тебе в целия ислям и каква радост би било да застана до тебе на носа на галерата както някога, когато се счепквахме с испанците.
Асад го изгледа.
— И ти ли настояваш за това? — запита той.
— И други ли са настоявали? — Съобразителността му, изострена още повече от страданията, бързо и дълбоко прозря в същността на въпроса. — Те са били прави, но никой не би могъл да настоява по-пламенно от мене, защото никой не познава по-добре от мене сладостта на битката срещу неверниците под твоето предводителство и величието на победата, изтръгната пред твоите очи. Хайде, господарю, ела с нас на това пътуване и бъди сам ти наставник на сина си, защото това е най-голямата чест, с която можеш да го ощастливиш.
Замислен, Асад поглади дългата си бяла брада, орловите му очи се присвиха.
— Ти ме изкушаваш, в името на аллаха!
— Да те съблазня още…
— Не, повече не ще можеш. Аз съм стар и изтощен и съм нужен тук. Може ли стар лъв да преследва млада сърна? Мир, мир! Слънцето на бойните ми дни е залязло. Нека поколението бойци, отгледано от мене, да пази завладяното от моята ръка и да поддържа моето име и славата на вярата по моретата. — Той се облегна на рамото на Сакр-ел-Бар и въздъхна с тъжно замечтани очи. — Това би било чудесно приключение, да си кажа истината. Но не… решил съм. Върви ти, вземи Марзак със себе си и ми го доведи читав обратно у дома.
— Иначе не бих се върнал и сам аз — бе отговорът. — Но аз вярвам във всезнаещия.
С тези думи той си тръгна, като скри дълбокия си яд и за пътуването, и за натрапения другар, и отиде да заповяда на Отмани да приготви голямата му галеаса, да я снабди с каронади, триста души роби гребци и триста бойци.
Асад-ед-Дин се завърна в същата затъмнена стая на касабата, обърната към двора, където още се бавеха Фензиле и Марзак. Отиде да им каже, че в съгласие с желанието на двамата Марзак ще замине, за да се прояви при това пътуване.
Ала там, където беше оставил нетърпение, сега намери зле прикриван гняв.
— О, слънце, което ме сгрява! — посрещна го Фензиле, а той знаеше от дълъг опит, че колкото по- ласкави са нейните обръщения, толкова по-злобно е настроението й. — Нима моите съвети са нищо за тебе, нима са само като прах по обувките ти?
— По-малко! — рече Асад, изгубил обичайното си търпение пред своеволните й думи.
— Това е самата истина! — извика тя и сведе глава, а хубавото лице на сина й, застанал зад нея, се помрачи.
— Така е — съгласи се Асад. — В зори, Марзак, ти тръгваш на плаване с галеасата на Сакр-ел-Бар, под негово ръководство, за да се опиташ да постигнеш умението и смелостта, които са го превърнали в най- сигурния стълб на исляма, в истинско копие на аллаха.
Но Марзак долови, че по този въпрос трябва да подкрепи майка си, а ненавистта му към този пришелец, който заплашваше да обсеби мястото, по право негово, го подбутна да си позволи голяма дързост.
— Когато тръгна по море с това назарянско куче — отвърна прегракнало момъкът, — той ще се намира там, където му е мястото: на пейката на гребците.
— Какво! — Това бе яростен рев. С тази дума Асад се извърна и застана срещу сина си, а внезапно пламналото му лице беше толкова жестоко и зло, че ужаси двамата заговорници. — Кълна се в брадата на пророка! Как смееш да ми говориш така! — Пашата пристъпи към Марзак, но Фензиле, обзета от внезапен ужас, застана между двамата и се обърна към Асад като лъвица, скочила да защити своето лъвче. Ала пашата, вбесен повече от непокорството на сина си, вбесен и срещу сина, и срещу майката, за която знаеше, че го е подучила, хвана Фензиле с жилестите си стари ръце и яростно я блъсна настрана, тъй че тя се спъна и запъхтяно се строполи върху възглавниците на дивана.
— Проклятието на аллаха да падне върху тебе! — изкрещя той и Марзак се сви пред него. — Тази ли дръзка вещица; която те е родила, те научи да се изправяш пред моето лице и да ми казваш какво искаш и какво не искаш да правиш? Кълна се в Корана! Достатъчно дълго съм търпял подлите й чуждоземски похвати, а сега, изглежда, е научила и тебе да вървиш по нейните стъпки и да се опълчваш против собствения си баща! Утре ще отплаваш със Сакр-ел-Бар! Аз казах! Една думичка само, и ще се озовеш на борда на галеасата му тъй, както казваш, че трябвало да се постъпи с него — на пейката на гребците, та да се научиш на покорство под бича на надзирателя на робите.
Изпаднал в ужас, Марзак стоеше скован и ням, без да посмее дори да поеме дъх. Никога през целия си живот не беше виждал баща си обзет от такъв царствен гняв. Но въпреки всичко този гняв сякаш не бе уплашил Фензиле, тази опърничава по рождение жена, чийто език не млъкваше дори и пред заплахата от пръчки и мъчения.
— Ще се моля на аллаха да върне ясния поглед на душата ти, о, баща на Марзак — запъхтяно промълви тя. — да те научи да различаваш тия, които те обичат, от самолюбците, които злоупотребяват с доверието ти!
— Какво! — ревна й той. — Още ли не си свършила?
— Нито ще свърша, докато не си докарам смъртта заради това, че съм те била съветвала, водена от голямата си любов, о, светлина на бедните ми очи!
— Продължавай в същия дух — рече Асад с настървено ожесточение — и скоро ще си навлечеш и това!
— Не ме е грижа, стига да успея да смъкна маската на преструвката от лицето на тоя кучи син Сакр-ел- Бар. Аллах да му счупи кокалите! Какво ще кажеш за робите му, тия двамата от Англия, о, Асад? Научих, че едната била жена, висока и с оная бяла хубост, дарена от Иблис21 на тези северняци. Какво смята да я прави, та не иска да я показва на тържището, както предписва законът, а се промъква тука да те моли да заобиколиш закона зарад него? А! Аз говоря напразно. Посочвала съм ти и по-важни неща, за да докажа подлото му вероломство, но въпреки това ти продължаваш да му се подмилкваш и се зъбиш на собствения си син.
Асад отиде при нея, наведе се, хвана я за китката и я изправи. Лицето му посивя под тъмната мургавина. Най-после видът му я уплаши и сложи край на безразсъдната й дръзка смелост. Асад високо се провикна:
— Я анта! Аюб!
Фензиле изтръпна, пламнала на свой ред от внезапен страх.
— Господарю! Господарю! — изхленчи тя. — Източнико на моя живот, не се гневи! Какво ще правиш?
Пашата се усмихна зловещо.
— Какво ще правя? — изръмжа той. — Каквото трябваше да направя преди десет и повече години. Ще заповядам да те бичуват. — И се провикна повторно, още по-настойчиво: — Аюб!
— Господарю, господарю! — стенеше Фензиле, разтреперана от ужас, когато видя, че най-сетне се е
