решил да стори онова, към което го беше предизвиквала тъй често. — Милост! Милост! — Тя се повлече по земята и прегърна коленете му. — В името на благия, милосърдния, бъди милостив към крайностите, до които любовта ми към тебе доведе бедния ми език. О, любими господарю! О, баща на Марзак!
Нейната мъка, нейната красота, а може би повече от двете необичайното й смирение и покорство го трогнаха. Защото, когато в същия миг на вътрешната врата с темане се появи Аюб — мазният и снажен скопец, който бе неин везир и главен придворен, — той пак незабавно изчезна, освободен от пашата със заповедническо махване на ръката.
Асад я изгледа с презрителна усмивка.
— Такова държане ти прилича най-много — рече той. — Запази го и за в бъдеще. — Той се освободи с пренебрежение от ръцете й, обърна се и величествено излезе, обгърнат от гнева си като с царствена наметка и оставил зад гърба си две смазани от ужас същества, които се чувствуваха тъй, сякаш са били изправени пред прага на смъртта.
Между тях настъпи продължително мълчание. Най-сетне Фензиле се изправи и отиде до мешрабията — преградения с решетки прозоречен отвор. Тя дръпна решетката и взе от вътрешна поличка пръстен съд, сложен там, за да поглъща и най-слабия ветрец. От него си наля вода в малка чашка и жадно я изпи. Това, че сама извърши тази слугинска работа, когато едно изпляскване с ръце щеше да призове роби, които да й прислужат, донякъде издаваше разстроеното й душевно състояние.
Фензиле хлопна вътрешната решетка и се обърна към Марзак.
— А сега? — запита тя.
— Сега? — повтори момъкът.
— Да, какво сега? Какво да правим? Да се оставим да ни мачка неговият гняв, докато бъдем наистина унищожени? Той е омагьосан. Този чакал го е омаял, та да харесва всичко, извършено от него. Аллах да ни е на помощ, Марзак, иначе ти ще бъдеш стъпкан в праха от Сакр-ел-Бар.
Главата на Марзак клюмна, той бавно се приближи до дивана, тръшна се на възглавниците и остана така, прострян по корем, с подпряна на ръце брадичка и вдигнати във въздуха пети.
— Какво мога да направя? — най-сетне запита той.
— И аз бих искала да зная. Нещо трябва да се направи, и то незабавно. Дано му изгният кокалите! Ако той остане жив, ти си загубен.
— Да! — рече Марзак необичайно буйно и многозначително. — Ако остане жив! — И седна. — Вместо да тъкмим и кроим и нашите тъкмежи и кроежи да не довеждат до нищо, освен да извикват гнева на баща ми, по-разумно ще е да се заемем с по-краткия начин.
Тя спря по средата на стаята, загледана в него с мрачен поглед.
— И аз съм си мислила за това — промълви майката. — Бих могла да наема хора да свършат това срещу шепа злато. Но опасното в тая работа…
— Каква опасност, след като той умре?
— Би могъл да ни повлече със себе си, а тогава какво ще спечелим от смъртта му? Баща ти ще ни отмъсти за него по ужасен начин.
— Ако се извърши умело, няма да ни открият.
— Няма да ни открият? — повтори тя и невесело се изсмя. — Колко млад и сляп си ти, о, Марзак! Ние ще бъдем първите заподозрени. Аз не съм скривала омразата си към него, а народът не ме обича. Ще накарат баща ти да ни осъди дори и да не иска, което в случая не вярвам. Този Сакр-ел-Бар — аллах да го убие! — е божество за тях. Спомни си само за посрещането, което му устроиха! Кой победоносно завърнал се паша е бил поздравяван по този начин? Победите, с които го удостои съдбата, са ги накарали да го смятат за облагодетелствуван и покровителствуван от аллаха. Казвам ти, Марзак, умре ли баща ти утре, Сакр-ел-Бар ще бъде провъзгласен за паша на неговото място и горко ни тогава! А пък Асад-ед-Дин старее. Наистина той не иска вече да се бие. Пази си живота и може да живее дълго. Но ако умре, а Сакр-ел-Бар ще се разхожда по земята, когато се изпълнят съдбините на баща ти, не смея да помисля каква съдба може да очаква тебе и мене.
— Дано гробът му да бъде осквернен! — изръмжа Марзак.
— Неговият гроб ли? — продължи тя. — По-трудно ще е да го изкопаем, без да навредим на себе си. Шейтанът закриля това куче.
— Дано си намери мястото в преизподнята! — рече Марзак.
— Клетвите не ще ни помогнат. Ставай, Марзак, и обмисли как да направим това.
Марзак скочи на крака, пъргав и гъвкав като хрътка.
— Слушай сега — каза той. — След като трябва да тръгна на това плаване с него, може пък в морето случаят да ми благоприятствува през някоя тъмна нощ.
— Чакай! Нека го обмисля. Дано аллах ми помогне да измисля нещо! — Тя плесна с ръце и заповяда на робинята, която се яви на вратата, да извика нейния везир Аюб и да нареди да й приготвят носилка. — Ще отидем на тържището, о, Марзак, и ще видим тия негови роби. Кой знае дали не може да се направи нещо чрез тях! Лукавството ще ни послужи по-добре от простата сила срещу този незаконнороден син на позора.
— Дано домът му да пропадне! — заключи Марзак.
ГЛАВА ДЕВЕТА
СЪПЕРНИЦИТЕ
Свободната площ пред портите на Сук-ел-Абийд бе препълнена с пъстра, блъскаща се, креслива тълпа, набъбваща всеки миг от хорския поток, който се изливаше тук из плетеницата тесни, непостлани улички и се смесваше с нея.
Имаше мургави бербери с черни наметки от козя вълна, с пришити към тях качулки, украсени с червени или оранжеви правоъгълници на гърба, а бръснатите им глави бяха покрити с малки шапчици или просто увити с връв, сплетена от камилски косъм; имаше черни сахарци, които се движеха почти голи, величествени араби, които изглеждаха съвсем омотани в широките си бели роби, с качулки, надвиснали над мургавите им изящни лица; имаше надменни маври с охолен вид, с пъстроцветни дрехи, яхнали охранени, богато украсени мулета; имаше и тагаринци — прокудени андалузки маври, повечето от които се занимаваха с търговия на роби; имаше местни евреи с тъмни, черни галабеи, и християнски евреи — наричани тъй, защото произхождаха от християнските страни, чието облекло все още носеха; имаше левантински турци с великолепни дрехи и дръзко държане, а имаше и простички кололи, кабили и бискарци. Тук продавач на вода, натоварен със своя кози мех, подрънкваше малкото си звънче; там разносвач на портокали, закрепил кошница златисти плодове на дрипавата си чалма, хвалеше своята стока. Имаше пешаци, мъже на мулета, мъже на магарета и мъже на стройни арабски коне; неспирно люшкаща се смесица от цветове, в която всички се блъскаха, смееха и ругаеха в безмилостния африкански пек, под синьото небе, в което кръжеха гълъби. В сянката на жълтата стена на укреплението бяха наклякали в редица хленчещи просяци и недъгави, които молеха за милостиня; пред портите имаше освободено малко място, където се бяха събрали на кръг слушателите на един „меда“ — просяк певец, който, съпровождан на гиибки и гайда от двама помощници, проточено пееше някаква тъжна балада с тънък носов глас.
Онези от тълпата, които бяха постоянни посетители на тържището, уверено си пробиваха път и оставили конете и мулетата си отвън, минаваха през портите, през които не можеше да мине никакъв безделник или прост човек. Вътре, в просторното четириъгълно пространство от гола, суха пръст, заградено от стени с цвета на земята, беше по-свободно. Продажбата на робите още не беше започнала и щеше да започне едва подир един час, а междувременно онези търговци, които се бяха сдобили със заветното право да изградят дюкянчета край стените, въртяха дребна търговия, те продаваха вълна, плодове, подправки, а един-двама търгуваха със скъпоценни камъни и накити за разкрасяване на правоверните.
По средата на двора имаше кладенец — доста голям осмоъгълник с ниска ограда на три стъпала. На най-долното от тях седеше стар брадат евреин с черна галабея и с глава, увита с шарена кърпа. На коленете му имаше широка, плитка черна кутия, преградена на малки отделения, всяко от които беше пълно със ситен бисер и скъпоценни камъни, изложени за продан; около него стоеше купчинка млади маври и един-двама турски офицери, а старият израилтянин се пазареше едновременно с няколко от тях.
Цялата северна стена беше заета от дълъг навес, съдържанието на който бе напълно скрито зад завеси от камилска вълна; иззад тези завеси долиташе сдържано мърморене на човешки гласове. Това бяха
