дума да те захвърля пак там. Както разбих веригите, с които беше прикован към пейката на гребците, така мога да те прикова отново.
— Можеш да направиш всичко това — съгласи се Сакр-ел-Бар. — И понеже, при все че го зная, продължавам да държа за онова, което е двойно мое — и като плячка, и като покупка, — можеш да разбереш колко важни са моите съображения. Затова бъди милостив, Асад…
— Нима трябва да я взема насила, въпреки волята ти? — избухна пашата.
Сакр-ел-Бар настръхна. Той вдигна високо глава и погледна пашата право в очите.
— Докато съм жив, не ще можеш да направиш това — отговори той.
— Невярно, бунтовно псе! Ще се противопоставяш на мене… на мене?
— Умолявам те да бъдеш великодушен и справедлив и да не принуждаваш слугата си да постъпи тъй лошо.
Асад зловещо се усмихна.
— Тази ли е последната ти дума? — запита той.
— Освен че във всяко друго отношение съм твой роб, о, Асад.
За миг пашата остана втренчен в него с унищожителен поглед. После бавно, като човек, взел някакво решение, се запъти към вратата. На прага се спря и се обърна още веднъж.
— Почакай! — рече Асад и с това заплашване си отиде. Сакр-ел-Бар остана за миг на същото място, където беше стоял през време на разговора, сетне сви рамене и се обърна. Той срещна устремения към него напрегнат поглед на Розамунд, но не можа да прочете какво се крие в него. Усети, че няма сили да му устои, и се обърна настрана. Неизбежно бе в момент като този да изпита отново неотдавнашната болка на угризението. Наистина беше надхитрил самия себе си. Обхвана го отчаяние, натежа му пълното съзнание за ужасното дело, което беше извършил и което сега изглеждаше тъй непоправимо. В безмълвното си страдание Оливър почти се убеди, че криво беше тълкувал чувствата си към Розамунд, че съвсем не я мрази, както беше вярвал, и че любовта му към нея още не е угаснала, защото иначе положително сега нямаше да го измъчва възможността тя да стане плячка на Асад. Ако я мразеше действително, както беше вярвал, щеше да му я даде със злобна радост.
Той се мъчеше да разбере дали сегашното му състояние на духа е само последица от откритието, че уликите против, него са били по-убедителни, отколкото беше предполагал, дотолкова убедителни, щото да оправдаят увереността й, че той е убиецът на брат й.
Тогава нейният глас, звънлив и твърд, прекъсна мъчителните му размишления.
— Защо му отказахте?
Оливър се завъртя пак с лице към нея, изумен, онемял от ужас.
— Вие разбрахте? — изтръгна се от него.
— Достатъчно много — каза девойката. — Този лингва франка не се отличава много от френски. — И тя отново запита: — Защо му отказахте?
Той се приближи и застана пред нея.
— Нима искате да знаете защо?
— Всъщност — рече мрачно тя — надали е нужно да ми отговаряте. И все пак, възможно ли е жаждата ви за мъст да е тъй ненаситна, че да сте готов по-скоро да си изгубите главата, отколкото доброволно да се откажете от най-малкия дял от тая мъст?
Лицето му се помрачи отново.
— Разбира се — подхвърли озлобено той, — вие не можете да изтълкувате постъпките ми иначе.
— Не. Запитах ви, понеже не съм съвсем сигурна.
— Разбирате ли какво може да значи да станете плячка на Асад-ед-Дин?
Розамунд потрепера, погледът й се отклони от неговия, но гласът прозвуча спокойно, когато му отговори:
— Нима е толкова по-лошо, отколкото да стана плячка на Оливър-реис или Сакр-ел-Бар, или както още и да ви наричат?
— Щом твърдите, че ви е все едно, няма защо повече да му се противопоставям — отвърна студено той. — Можете да отидете при него. Ако му се противопоставих — може би като глупец, — не го направих от желанието да отмъстя на вас. А защото мисълта за това ме изпълни с ужас.
— В такъв случай би трябвало да се ужасявате не по-малко и от самия себе си — промълви Розамунд.
Отговорът му я изненада.
— Може и да се ужасявам — каза той почти шепнешком. — Може и да се ужасявам.
Тя стрелна погледа си нагоре към него и като че ли искаше да заговори. Но Оливър продължи с неочаквана невъздържаност, без да й даде възможност да го прекъсне:
— О, боже! Трябваше да се случи това, за да видя колко низко съм постъпил. Асад не се ръководи от такива подбуди, каквито ръководеха мене. Аз исках да ви притежавам, за да мога да ви накажа. Но той… О, боже! — изпъшка той и за миг закри лицето си с ръце.
Девойката бавно се изправи, движена от странно възбуждение, гърдите й буйно се вдигаха. Но в сломеното си състояние Оливър не можа да го забележи. И в този миг като лъч на надежда, блеснал в отчаянието му, той си спомни за съвета, даден от Фензиле, за пречката, която според нея Асад, като благочестив мюсюлманин, никога не би се осмелил да престъпи.
— Има изход! — възкликна той. — Изходът, посочен от Фензиле, подсказан от нейното коварство. — За миг той се подвоуми със сведен поглед. Но след това каза направо: — Трябва да се омъжите за мен.
Това й подействува почти като плесница. Тя отстъпи назад. Веднага у нея се събуди подозрение; то бързо я доведе до заключението, че Оливър само се беше опитал да я измами с престореното си разкаяние.
— Да се омъжа за вас? — повтори Розамунд.
— Да! — настоя Оливър. И се зае да й обяснява, че като негова съпруга щяла да бъде свещена и неприкосновена за всички добри мюсюлмани; че никой не би могъл да я докосне с пръст, без да извърши светотатство спрямо свещения закон на пророка, и че дори и да имало такива хора, Асад не бил от тях, защото Асад бил крайно благочестив.
— Само по този начин — завърши той — бих могъл да ви спася от него.
Но тя все още проявяваше презрително нежелание.
— Това е твърде отчаяно средство дори и за толкова отчайваща беда — каза Розамунд и с това окончателно изчерпа търпението му.
— Казвам ви, че трябва да го направите! — настоя той почти гневно. — Трябва или ще се съгласите още тази вечер да бъдете отведена в харема на Асад, при това дори не като негова съпруга, а като робиня. О, трябва да ми имате доверие зарад самата вас! Трябва!
— Да ви имам доверие! — възкликна тя и малко остана да се изсмее под натиска на презрението си. — Да имам доверие на вас! Как мога да се доверя на човека, който е вероотстъпник и нищо повече?
Оливър се овладя, за да може да я убеди, да може със студена логика да изтръгне съгласието й.
— Вие сте твърде безпощадна — каза той. — Когато ме осъждате, вие не вземате предвид страданията, през които съм преминал, и вашият дял във всичко това. Сега, като знаете колко несправедливо съм бил обвинен и какви други страшни беди съм претърпял, не забравяйте, че аз съм човек, към когото мъжът и жената, които обичах повече от всичко на света, проявиха такова вероломство. Бях изгубил вяра и в човека, и в бога и ако съм станал мюсюлманин, вероотстъпник и корсар, направил съм го защото нямаше друг начин да се избавя от неописуемия, непосилен труд на веслото, към което бях прикован. — Той й отправи тъжен поглед. — Не намирате ли някакво извинение за мене във всичко това?
Тези думи я трогнаха донякъде, защото, при все че държанието й остана враждебно, в него нямаше вече предишното презрение.
— Никакви беди — каза му тя почти със съчувствие в гласа — не биха могли да ви оправдаят за това, че сте поругали рицарството, че сте опетнили мъжкото си достойнство, че сте злоупотребили със силата, за да преследвате една жена. Каквито причини и да са ви довели до това, вие сте паднали твърде низко, господине, за да заслужите доверието ми.
Оливър наведе глава пред укора, който вече беше прозвучал в сърцето му. Беше справедлив и напълно заслужен, а тъй като сам той съзираше справедливостта му, не виждаше възможност и да го отрече.
