— И все пак ти си винаги милостив, винаги умерен във враждебните съждения. Това ли е цялото му прегрешение, о, Асад?
— Цялото? — запита той с наведени към нея очи. — Нима има още нещо?
— Бих искала да нямаше друго. И все пак има нещо, което твоето ангелско милосърдие не ти позволява да видиш. Той постъпи още по-лошо. Не само беше безразсъден към прегрешенията си против закона, а го използува за личните си низки цели и по този начин го оскверни.
— Как? — бързо, почти разгорещено запита Асад.
— Използува го като преграда, зад която да подслони себе си и нея. Като е знаел, че ти, който си лъвът и защитникът на вярата, покорно ще се преклониш пред писаното в книгата, той се ожени за нея, за да я направи неприкосновена за теб.
— Хвала на този, който е всемъдър и ми даде сили да не извърша нещо недостойно! — провикна се пашата със силен глас, за да възхвали себе си. — Аз можех да го убия, за да разтрогна нечестивата връзка, но въпреки това се подчиних на писаното.
— Твоята снизходителност е възрадвала ангелите — отвърна му тя, — но все пак се намери човек толкова подъл, щото да използува и нея, и благочестието ти, о, Асад!
Пашата я отблъсна и се отдалечи, обзет от възбуждение. Той закрачи насам-натам в лунната светлина, а Фензиле самодоволно се отпусна на възглавниците на дивана, безкрайно хубава, с благоразумно забулени от него блеснали очи, в очакване отровата й да извърши своето дело.
Тя го видя да спира и да вдига ръка, сякаш се допитваше до небето, сякаш задаваше въпрос на звездите, които трепкаха в широкия кръг на лунното сияние.
Най-сетне Асад се върна бавно при нея. Още не беше взел решение. В казаното от нея имаше истина, но той знаеше и преценяваше омразата й към Сакр-ел-Бар, известно му бе стремлението й да хвърля най- лоша светлина върху всяка негова постъпка, знаеше ревността й зарад Марзак и затова нямаше вяра в нейните доводи, нямаше вяра и на самия себе си. Освен това у него говореше и собствената му обич към Сакр-ел-Бар, която търсеше своя дял за уравновесяване на присъдата му. Смут цареше в ума му.
— Достатъчно! — рече той почти грубо. — Ще моля аллаха да ми изпрати съвет през нощта. — С тези думи пашата мина край нея, качи се по стъпалата и влезе в къщата.
Фензиле го последва. Цяла нощ лежа тя в неговите нозе, за да бъде готова с първия лъч на зората да заздрави убеждението, което се боеше, че е още слабо, и докато пашата спа спокойно, тя изобщо не мигна и остана да лежи нащрек, с широко отворени очи.
При първия звук на гласа на ходжата Асад скочи от ложето си, послушен на призива, а последните молитвени думи още не бяха отнесени от утринния вятър, когато бе вече готов и пляскаше с ръце, за да повика роби и да даде нарежданията си, от които Фензиле разбра, че се готви незабавно да потегли за пристанището.
— Дано аллах да те е вдъхновил, о, господарю! — възкликна тя и го запита: — Какво си решил?
— Отивам да търся знамение — отговори й той, излезе и я остави в много неспокойно състояние на духа.
Тя повика Марзак и му заповяда да придружи баща си, след като му пошепна припрени напътствия какво да прави и как да постъпва.
— Съдбата ти е в собствените ти ръце — предупреди го майката. — От тебе зависи да я хванеш здраво.
На двора Марзак завари баща си, когато се качваше на доведеното за него бяло муле. Придружаваха го везирът му Цамани, Бускен и още няколко негови капитани. Марзак поиска разрешение да отиде с него. Асад нехайно се съгласи и те тръгнаха. Марзак вървеше до стремето на баща си, малко по-напред от другите. Известно време между бащата и сина цареше мълчание, после синът проговори:
— Надявам се, о, татко, че вече си решил да отнемеш от неверния Сакр-ел-Бар предводителството на това пътуване.
Асад изгледа сина си с навъсен поглед.
— Галеасата трябва да отплава още сега, ако искаме да пленим испанското злато — каза той. — Щом Сакр-ел-Бар не стои начело, кой ще заеме това място, в името на небето?
— Опитай мене, о, татко мой! — възкликна Марзак.
Асад се усмихна с мрачна тъга.
— Нима ти е омръзнал животът, о, сине мой, та искаш да си намериш смъртта и да докараш гибелта на галеасата?
— Ти си съвсем несправедлив, о, татко мой! — възрази Марзак.
— И все пак прекалено добър, о, сине мой — отвърна Асад и двамата продължиха в пълно мълчание до самия вълнолом.
Великолепната галеаса бе привързана за него и около нея кипяха трескави приготовления за отплаването. Носачи се движеха нагоре-надолу по мостика, който я свързваше с брега, и носеха вързопи с припаси, бъчви с вода, качета барут и всичко друго, необходимо за пътуването. Тъкмо когато Асад и придружаващите го стигнаха до мостика, четирима негри залитаха надолу по него, превити под тежестта на огромен палмов кош, който висеше от пръти, сложени на рамената им.
На горната палуба стоеше Сакр-ел-Бар с Отмани, Али, Джаспър-реис и неколцина други офицери. Нагоре-надолу по прохода сновяха Ларок и Виджитело, двама вероотстъпници боцмани, единият французин, а другият италианец, които плаваха с него при всяко пътуване от две години насам. Ларок надзираваше натоварването на кораба и кряскаше заповедите си да оставят припасите тук, водата там, а барута около главната мачта. Виджитело правеше последната проверка на робите на веслата.
Когато палмовият кош бе донесен на борда, Ларок извика на негрите да го оставят до главната мачта. Обаче Сакр-ел-Бар се намеси и им заповяда вместо това да го отнесат на кърмата, в кабината на горната палуба.
Асад беше слязъл от мулето и стоеше заедно с Марзак пред самия мостик, когато младежът решително помоли баща си сам той да застане начело на това пътуване и да му позволи да дойде с него като негов адютант, та по този начин да научи морското дело.
Асад го изгледа с любопитство, но нищо не отговори. Той се качи на галеасата. Марзак и другите го последваха. Едва в този миг Сакр-ел-Бар забеляза присъствието на пашата и незабавно се запъти да го посрещне с надлежните почести на галеасата си. При все че сърцето му се сви от ненадейна тревога, лицето му остана спокойно, а погледът — дързък и твърд както винаги.
— Мирът на аллаха да запази теб и твоя дом, о, могъщи Асад! — бе неговият поздрав. — Готови сме вече за тръгване и аз ще отплавам с още по-голяма сигурност, след като ме благословиш ти.
Асад го измери с учуден поглед. Такава безочливост, такава непринуденост след последната им среща се струваше на пашата просто невероятна, освен ако действително се придружаваше от съвършено чиста съвест.
— Направиха ми предложение не само да благословя това пътуване, а да сторя нещо повече: да застана начело — отговори той с взор, впит в Сакр-ел-Бар. Асад забеляза как мигновено блеснаха очите на корсаря — единственият външен белег на вътрешната му изненада.
— Да застанеш начело? — повтори Сакр-ел-Бар. — Направили са ти предложение? — И той леко се засмя, сякаш за да отхвърли тази възможност.
Този смях бе тактическа грешка. Той жегна Асад. Пашата бавно прекоси палубата към главната мачта (тъй като галеасата имаше главна и помощни мачти). Там спря отново и погледна в лицето Сакр-ел-Бар, който вървеше до него.
— Защо се засмя? — запита той отривисто.
— Защо ли? На глупостта на това предложение — прибързано рече Сакр-ел-Бар, твърде прибързано, за да намери по-дипломатичен отговор.
Лицето на пашата се помрачи още повече.
— Глупостта ли? — промълви той. — В какво се състои тая глупост?
Сакр-ел-Бар побърза да изглади грешката си.
— В предположението, че нищожната плячка като тази, която очакваме, е достойна за твоите усилия, че тя може да накара лъва на вярата да покаже могъщите си нокти. Ти — продължи той с явно пренебрежение, — ти, вдъхновителят на стотици славни сражения, в които са участвували цели флоти, да
