— Амин, господарю?! — промълви благочестиво Сакр-ел-Бар. — Аз вече се боях…
— Нито дума повече! — прекъсна го пашата. — Ти винаги си бил мъж, който не се бои от каквото и да било, и затова съм те обичал като син.
Но на Марзак съвсем не му се щеше въпросът да се приключи по този начин — да завърши с проява на слабост от страна на баща му, с нещо, което приличаше всъщност на сдобряване. Преди Сакр-ел-Бар да може да отговори, той се намеси, за да му зададе въпрос, пропит със злобен умисъл:
— Какво ще прави твоята млада жена през време на отсъствието ти, о, Сакр-ел-Бар?
— Твърде малко съм живял между жени, за да мога да ти дам отговор — каза корсарят.
Марзак премигна пред тези думи, които като че ли бяха насочени против него. Но поднови нападката си:
— Изказвам ти моите съболезнования, че си роб на дълга, който те кара толкова бързо да се лишиш от сладостта на нежните й прегръдки. Къде си я оставил, о, капитане?
— Къде би трябвало да остави жена си един мюсюлманин, ако не у дома си, според законите на пророка!
Марзак подигравателно се засмя.
— Наистина учудвам се на волята ти да я оставиш толкова скоро!
Обаче Асад долови присмеха и изгледа сина си.
— Какво чудно в това един истински мюсюлманин да пожертвува желанията си пред службата на вярата? — Тези думи прозвучаха като укор, но Марзак остана невъзмутим. Младежът се излегна грациозно на възглавниците и подви единия си крак.
— Не се доверявай твърде много на външните прояви, о, татко мой! — рече той.
— Млъкни! — изръмжа пашата. — Дръж си езика, Марзак, и дано всезнаещият аллах да ни се усмихне и да закрепи силата на нашето оръжие, та да пометем неверниците, за които уханието на неговите градини е забранено.
Сакр-ел-Бар отговори и на това с „Амин“, но сърцето му бе обзето от тревога, предизвикана от въпросите, поставени от Марзак. Дали това бяха само празни думи, предназначени да дразнят него и да поддържат пресен спомена за Розамунд в ума на Асад, или почиваха на някакви действителни сведения?
Страховете му в това отношение трябваше скоро да се разраснат. Същия този следобед той се беше облегнал на перилата и нехайно наблюдаваше как раздават храната на робите, когато Марзак застана до него.
Няколко мига той стоя мълчаливо до Сакр-ел-Бар, загледан във Виджитело и хората му, които минаваха от пейка на пейка и подаваха на гребците сухари и сушени фурми, но малки дажби, защото веслата се движат сънливо, когато стомасите са добре натъпкани, и даваха на всекиго да пие и по чаша оцет с вода, в който плуваха по няколко капки зехтин.
След това младежът посочи големия палмов кош, поставен на откритата долна палуба до главната мачта, около която бяха натрупани качетата с барут.
— Този кош ми се струва да е сложен там някак си на пътя — каза той. — Не е ли по-добре да го оставим под палубата, където не ще представлява никаква пречка в случай на сражение?
Сакр-ел-Бар усети слабо стягане около сърцето. Знаеше, че Марзак го беше чул да заповядва този кош да се внесе в кабината на горната палуба, а после, когато Асад заяви за намерението си да отплава с него, бе наредил отново да го извадят оттам. Беше му ясно, че това обстоятелство може да е подозрително само по себе си или по-скоро, понеже знаеше какво е съдържанието на коша, много лесно се поддаваше на подозрения. Въпреки това той се обърна към Марзак с усмивка, която изразяваше известно презрение:
— Доколкото разбрах, Марзак, ти пътуваш с нас като чирак.
— Какво от това? — запита Марзак.
— Нищо, просто повече би ти приличало само да гледаш и да се учиш. Току-виж, че си започнал да ми обясняваш как се хвърлят куки срещу кораба на противника и как трябва да се води сражение. — След това посочи напред към нещо като нисък облак, към който бързо летяха, носени от благоприятния вятър. — Ей там — рече корсарят — са Балеарските острови. Ние вървим много бързо.
Макар и да го каза с единствената цел да промени предмета на разтвора, все пак този факт бе сам по себе си толкова забележителен, че заслужава да бъде пояснен. Все едно дали беше карана от своите двеста и петдесет роби или от огромните си платна, в Средиземно море нямаше друг кораб, по-бързоходен от галеасата на Сакр-ел-Бар И сега тя хвърчеше напред с издути триъгълни платна, а добре смазаният й кил пореше блъсканите от вятъра води с бързина, която надали можеше да бъде надмината от някой друг платноход.
— Ако се задържи този вятър, ще стигнем нос Агуила преди залез — нещо, с което ще можем после да се хвалим — увери то той.
Ала Марзак като че ли се отнесе към всичко това с безразличие; очите му все още не се отделяха от палмовия кош край главната мачта. Накрая, без да каже нито дума на Сакр-ел-Бар, младежът се върна обратно и се изтегна под навеса до баща си. Асад седеше потънал в мрачни размишления и вече съжаляваше, че се е вслушал в думите на Фензиле дотолкова, та е тръгнал на това пътешествие, защото се беше уверил, че поне засега нямаше, повод за подозрение спрямо Сакр-ел-Бар. Марзак дойде да засили заглъхващото недоверие. Но моментът бе зле подбран и още при първите думи, които промълви по този въпрос, баща му сърдито му заповяда да млъкне.
— Ти изливаш само личната си злоба — укори го Асад. — А пък аз се показах глупец, като се оставих чуждото озлобление да ме въвлече в тая работа. Нито дума повече, ти казвам!
Марзак замълча и се намръщи, но очите му продължаваха да следят Сакр-ел-Бар, който беше слязъл по трите стъпала от горната палуба към прохода и сега бавно крачеше между пейките на гребците.
Корсарят бе извънредно неспокоен, както е естествено за човек, който крие нещо и започва да се бои, че може да е бил издаден. Но кой би могъл да го издаде? Само трима на тази галеаса знаеха тайната му: адютантът Али, Джаспър и италианецът Виджитело. А Сакр-ел-Бар беше готов да заложи всичките си притежания, че нито Али, нито Виджитело биха го издали и, от друга страна, бе доста уверен, че за да запази самия себе си. Джаспър също му е останал верен. Все пак намекът на Марзак за този палмов кош го изпълни с тревога, която го накара сега да потърси боцмана италианец, на когото вярваше повече, отколкото на всички други.
— Виджитело — каза той, — възможно ли е някой да ме е издал на пашата?
Виджитело рязко вдигна глава при този въпрос, а после уверено се усмихна. Двамата стояха сами до борда на долната палуба.
— Във връзка с това, което носиш ли? — запита той и посочи с поглед коша. — Невъзможно. Ако Асад го знаеше, щеше да се издаде, преди да напуснем Алжир, а в противен случай никога не би отплавал без по- силна лична охрана.
— Защо ще има нужда от охрана? — отвърна Сакр-ел-Бар. — Стигне ли се до схватка между нас — което съвсем не е изключено, ако съм прав в подозренията си, — не може да има и съмнение на чия страна ще се наредят корсарите.
— Така ли? — запита Виджитело с усмивка на мургавото си лице. — Не бъди толкова положителен. Повечето от тия хора са влизали в десетки сражения под твоето предводителство. За тях ти си пашата, естественият им водач.
— Може би. Но те дължат своята вярност на Асад-ед-Дин, избраника на аллаха. Стигне ли се до избор между двама ни, вярата им ще ги принуди да застанат на негова страна въпреки всички стари връзки, съществували между тях и мене.
— Все пак имаше неколцина, които мърмореха, когато ти отнеха челното място в това пътуване — осведоми го Виджитело. — Не се и съмнявам, че мнозина ще се повлияят от вярата си, но има много други, които биха тръгнали с тебе и срещу самия велик султан. А не забравяй — добави италианецът и несъзнателно понижи глас, — че мнозина между нас са вероотстъпници като мене и тебе, които не биха се поколебали нито за миг, ако се стигне до избор на страна. Надявам се обаче — добави той с променен глас, — че в случая няма такава опасност.
— Същото вярвам и аз напълно искрено — отвърна разгорещено Сакр-ел-Бар. Но все пак не съм спокоен и трябва да зная на какво мога да се осланям, ако се случи най-лошото. Иди при хората, Виджитело,