Но Фензиле не се откликна на благодарствената му молитва. Наистина Сакр-ел-Бар трябваше да загине, и то от сабя, изкована от самата нея. Но не беше ли неизбежно ударът, който сразяваше него, да рани и нея със своя отзвук? Това бе въпросът, на който сега търсеше отговор. Въпреки голямото нетърпение, с което се бе стремила да ускори гибелта на корсаря, беше премислила достатъчно, за да прецени последиците за самата нея, не беше подценила обстоятелството, че неизбежният изход щеше да бъде присвояването на тази франкска робиня от Асад. Но тогава й се бе сторило, че дори и тази цена заслужава да бъде платена за решителното и окончателно премахване на Сакр-ел-Бар от пътя на сина й, което показва, че в края на краищата Фензиле, като майка, бе способна на известна саможертва. Сега се утешаваше с мисълта, че влиянието, за което се боеше да не отслабне, когато в харема на Асад влезе съперница, щеше да е почти без значение за нея и Марзак, след като нямаше да го има Сакр-ел-Бар. Останалото не беше тъй важно, но все пак донякъде я засягаше, а сегашното положение на нещата я тревожеше и в ума й бушуваха различни чувства. Очевидно бе, че не можеше да изпълни всичките си желания изведнъж, и докато злорадствуваше над задоволяването на едно от тях, трябваше да оплаква поражението на някое друго. Обаче, общо взето, чувствуваше, че трябва да се смята за победителка.
Фензиле бе чакала в това състояние на духа, без да обръща внимание на необуздано радостното и безгранично себелюбиво дърдорене на нейния лекомислен син, който съвсем не искаше да знае какво може да сполети майка му като отплата за премахването на този омразен съперник от неговия път. Поне за него цялата работа носеше само печалба, не даваше повод за нищо друго освен за задоволство; именно това задоволство той изразяваше гласно, без да обръща никакво внимание на чувствата на майка си.
Те видяха и повторното завръщане на Асад. Видяха еничарите да нахълтват в двора и да се нареждат, а пашата се появи бавно, с провлечени стъпки, с глава, оборена на гърдите, и ръце на гърба. Очакваха да видят след него да влязат роби, които да водят или носят девойката, която беше отишъл да вземе. Но те чакаха напразно, озадачени и неспокойни.
Двамата чуха дрезгавия глас, с който Асад освободи подчинените си, и трясъка на затварящата се врата; видяха го да крачи сам-самичък в лунната светлина, все в същото състояние на униние. Какво се беше случило? Нима беше убил и двамата? Да не би девойката да му се е противопоставила до такава степен, че да е изгубил всякакво търпение и да я е убил в един от гневните си пристъпи, каквито го обземаха при подобна съпротива?
Тъй се питаше Фензиле, а понеже за нея нямаше съмнение, че Сакр-ел-Бар е бил убит, извади заключението, че и останалото отговаря на предположенията й. Въпреки всичко, измъчвана от несигурността, тя повика Аюб и го изпрати да подпита Абдул Мохтар за случилото се. Аюб, който също ненавиждаше Сакр-ел-Бар, отиде на драго сърце, с надежда да чуе най-лошото. Той се завърна разочарован, с разказ, който вся ужас в сърцата на Фензиле и Марзак. Обаче Фензиле се съвзе много бързо. В края на краищата това бе най-доброто, което можеше да се случи. Нямаше да е мъчно да превърне явното униние на Асад в негодувание и да го раздуха в гняв, който щеше да унищожи Сакр-ел-Бар. Така целият въпрос можеше да се приключи, без тя да изложи на опасност мястото си до Асад. Защото не можеше да се допусне, че сега пашата ще вземе Розамунд в своя харем. Това, че бе показана на правоверните с открито лице, трябва да е само по себе си голяма пречка за гордостта му. Но съвсем невероятно би било да подчини собственото си достойнство на желанието до такава степен, че да прибере жена, която е била съпруга на негов слуга.
Фензиле виждаше пътя си много ясно. Благодарение на благочестието на Асад — както самата тя беше посъветвала, макар и без да очаква такива благоприятни последици — Сакр-ел-Бар беше успял да му препречи пътя. Същото това благочестие трябваше да се използува и занапред, за да се стигне крайната цел.
Наметнала леко копринено було, тя отиде при пашата, който беше седнал сега на дивана под навеса, сам в топлата, благоуханна лятна нощ. Фензиле се приближи с безшумни, гъвкави, дебнещи котешки движения, седна до него почти незабелязано за миг — толкова дълбок бе неговият унес — и леко притисна глава към рамото му.
— Господарю на душата ми — най-после промълви тя, — ти скърбиш. — Самият й глас бе тиха и успокояваща милувка.
Той се стресна и Фензиле долови блясъка на внезапно обърнатите му към нея очи.
— Кой ти каза? — запита подозрително Асад.
— Сърцето ми — отвърна тя с глас, пеещ като цигулка. — Нима може твоето сърце да натежи от тъга, а моето да остане леко? — гальовно продължи тя. — Възможно ли е аз да бъда щастлива, когато ти си печален? Тук, вътре, аз долових твоята тъга, усетих, че имаш нужда от мен, и дойдох да споделя бремето ти или да понеса цялата му тежест зарад тебе. — Ръцете й бяха вдигнати, а пръстите се преплитаха на неговото рамо.
Пашата наведе очи към нея и изражението му се смекчи. Имаше нужда от утеха и никога още Фензиле не бе била по-добре дошла.
Постепенно и с неподражаемо изкуство тя изтръгна от него разказа за всичко случило се. Когато го изслуша докрай, тя пламна от възмущение.
— Това куче! — викна тя. — Невярно, неблагодарно псе! Не те ли предупреждавах за него, о, светлина на бедните ми очи, а ти ми се скара за предупрежденията, подсказани от любовта ми. Сега най-сетне ти го опозна и той не ще те тревожи повече. Ти ще го отхвърлиш, ще го върнеш обратно в праха, от който го издигна с великодушието си.
Но Асад не отговори. Той седеше, унесен в мрачни размишления, загледан право пред себе си. Най- после пашата тежко въздъхна. Той бе справедлив и имаше съвест — колкото странно, толкова и неудобно нещо за корсарски паша.
— В това, което се случи — отвърна посърнало той, — няма нищо, което да ме оправдае, ако отхвърля най-смелия воин на исляма. Дългът ми към аллаха не ще допусне такова нещо.
— Въпреки това неговият дълг към тебе му позволи да те отблъсне, о, господарю — напомни му съвсем тихо Фензиле.
— В желанията ми, да! — отговори пашата и за миг гласът му затрепери от раздразнение. Но той го потисна и продължи по-спокойно: — Нима личните ми подбуди ще надделеят над дълга към вярата? Нима някаква си робиня ще ме принуди да пожертвувам най-храбрия воин на исляма, най-смелия защитник на закона на пророка? Нима искаш да призова върху главата си отмъщението на Единния, като погубя човека, който е бич от скорпиони за неверниците… и всичко това, за да уталожа личния си гняв срещу него, да си отмъстя за неизпълнението на някакво си дребно желание?
— Още ли твърдиш, о, мой живот, че Сакр-ел-Бар е най-смелият защитник на закона на пророка? — запита го тя тихо, но в гласа й прозвуча удивление.
— Твърдя го не аз, а неговите дела — отговори навъсено Асад.
— Аз зная за една постъпка, която не би извършил никой правоверен. Ако трябваха доказателства за неговата нечестивост, той ги даде сега, като взе за съпруга назарянка. Не е ли писано в премъдрата книга: „Не се жени за езичници“? Не е ли това закон на пророка и не го ли наруши той, като прегреши едновременно и против аллаха, и против тебе, о, източнико на моята душа?
Асад се начумери. В това действително имаше истина, нещо, за което съвсем не беше помислил. Но справедливостта го караше все още да защищава Сакр-ел-Бар или пък може би все още търсеше доводи, за да се убеди напълно, че обвинението против корсаря е наистина основателно.
— Може да е сгрешил в недомислието си — подхвърли той. При тези думи Фензиле извика, обзета от възхищение към него:
— Какъв извор на милосърдие и снизхождение си ти, о, баща на Марзак! Ти си прав във всичко! Без съмнение, прегрешил е от недомислие, но възможно ли е подобно недомислие за един правоверен, за човек, достоен да бъде наричан от тебе защитник на свещения закон на пророка?
Това бе хитър удар и той прониза бронята на съвестта, с която се мъчеше да се загради пашата. Асад потъна в дълбок размисъл, мрачно загледан в мастилената сянка на стената, хвърляна от месечината. Изведнъж той се изправи.
— В името на аллаха, ти си права! — провикна се той. — Само за да отблъсне мене и да задържи тази франкска девойка за себе си, той бе готов всякак да прегреши против закона.
Фензиле се отпусна на колене и обви ръце около кръста му с вдигнат към него поглед.
