— Зная — рече той. — Но аз не търся доверието ви за лична изгода, а зарад самата вас. Аз ви умолявам да го направите само за да спасите себе си. — Подтикнат от внезапно хрумване, Оливър измъкна от пояса си тежката кама и я протегна на девойката с дръжката напред. — Щом ви е необходимо доказателство за моята искреност — промълви той, — вземете ножа, с който се опитахте да се самоубиете тази вечер. При първия признак, че не съм устоял на думата си, можете да го употребите както намерите за най-добре… срещу мене или срещу себе си.
Розамунд го изгледа с известна изненада. Сетне бавно протегна ръка и пое предлаганото й оръжие.
— Не се ли боите, че ще го употребя още сега — запита го тя — и ще сложа край на всичко?
— Аз ви се доверявам — отвърна корсарят, — та да можете в замяна да ми се доверите и вие. Освен това аз ви давам оръжие, в случай че стане най-лошото. Защото, стигне ли се дотам, да се избира между смъртта и Асад, не бих се противил да изберете смъртта. Нека добавя обаче, че би било глупаво да изберете смъртта, докато има възможност да останете жива.
— Каква възможност? — запита девойката с едва забележима следа от предишното си презрение. — Възможността да живея с вас?
— Не — твърдо отговори той. — Ако ми се доверите, заклевам се, че ще се помъча да поправя злото, което съм извършил. Слушайте. В зори моята галеаса тръгва, за да извърши едно нападение. Ще ви отведа тайно на борда и ще намеря начин да ви сваля в някоя християнска страна, Италия или Франция, откъдето ще можете да се завърнете у дома.
— А междувременно ще съм станала ваша съпруга — напомни му тя.
Оливър тъжно се усмихна.
— Още ли се боите от клопка? Нима нищо не може да ви убеди в моята чистосърдечност? Мюсюлманската женитба не е обвързваща за християнка, а аз не ще я считам за женитба. Тя ще послужи само като прикритие, за да ви запази, докато заминем.
— Как мога да се осланям на думата ви в това отношение?
— Как ли? — Оливър замълча объркан, но само за миг. — Камата е у вас — отговори той многозначително.
Девойката се замисли, с очи, впити в ярко блестящото острие.
— А тази женитба? — запита тя. — Как ще стане?
Той й обясни, че според мюсюлманския закон се изисквало само едно изявление, направено пред кадията или някой по-високостоящ от него, в присъствието на свидетели. Още не беше привършил обясненията си, когато отдолу долетя глъчка, тропане на крака и блясък на факли.
— Ето, Асад се завръща с войници! — извика той и гласът му трепереше. — Съгласна ли сте?
— А кадията? — запита Розамунд и по въпроса Оливър разбра, че я беше спечелил на своя страна.
— Казах: кадия или по-високостоящ. Самият Асад ще бъде наш свещеник, а неговите подчинени — свидетели.
— Ами ако откаже? Той ще откаже! — възкликна девойката, сключила пред себе си ръце от възбуждение.
— Аз няма да го питам. Просто ще го изненадам.
— Това… това ще го разгневи. Може да ни отмъсти, защото за него то ще бъде измама.
— Да — отвърна Оливър с обезумял поглед. — Мислих вече и за това. Но нямаме друг избор. Ако не сполучим, тогава…
— Камата е у мене! — провикна се безстрашно Розамунд.
— А за мене ще има или въже или сабя — отговори Оливър. — Дръжте се спокойно! Те идват!
Обаче стъпките, изтрополили по стълбището, бяха на Али. Той се втурна на терасата, обзет от тревога.
— Господарю, господарю! Асад-ед-Дин е дошъл с войска. Довел е със себе си войници!
— Няма от какво да се страхуваш — рече Сакр-ел-Бар, напълно спокоен на вид. — Всичко ще се нареди.
Асад изтича нагоре по съдбите и изскочи на терасата, за да се нахвърли върху своя разбунтувал се адютант. Подир него се качиха пет-шест облечени в черно еничари с ятагани, по които светлината на факлите преливаше в малки кървави струйки.
Пашата се спря пред Сакр-ел-Бар с величествено скръстени ръце и отметна глава, тъй че дългата му бяла брада щръкна напред.
— Върнах се — каза той. — за да употребя сила там, където не може да се спечели с добро. Въпреки това дано аллах да те е благословил с някоя по-разумна мисъл.
— Той действително го стори, господарю — отвърна Сакр-ел-Бар.
— Хвала му! — възкликна Асад с глас, кънтящ от радост. — Момичето в такъв случай! — И той протегна ръка.
Сакр-ел-Бар отстъпи назад при Розамунд и я хвана за ръка, сякаш се канеше да я поведе. В същия миг той изговори съдбоносните думи:
— В свещеното име на аллаха и пред неговите всевиждащи очи, пред тебе, Асад-ед-Дин, и в присъствието на тези свидетели взимам тази жена за своя съпруга според милостивия закон на пророка на аллаха, всемъдрия и милосърдния.
Думите бяха изречени и всичко се свърши, преди Асад да разбере намерението на корсаря. От него се изтръгна изумено възклицание, след това лицето му пламна, очите блеснаха.
Но Сакр-ел-Бар, спокоен и неустрашим пред този царствен гняв, взе кърпата, сложена на раменете на Розамунд, вдигна я и я хвърли върху главата й тъй, че да й закрие лицето.
— Аллах да изсуши ръката на онзи, който презре свещения закон на нашия господар Мохамед и се осмели да открие това лице, и аллах да благослови този съюз и захвърли в дълбините на пъкъла всеки, който се опита да скъса връзката, сключена пред неговите всевиждащи очи.
Това бе страшно. Твърде страшно за Асад-ед-Дин. Зад него еничарите стояха като вързани на каишка хрътки и нетърпеливо очакваха заповедта му. Но тя не идваше. Пашата не се помръдваше, дишаше тежко, леко се олюляваше и от червен постепенно ставаше жълт под напора на вътрешната битка, водена между гнева и огорчението, от една страна, и дълбокото му благочестие, от друга. И докато все още се колебаеше, Сакр-ел-Бар може би помогна на благочестието му да излезе победител.
— Сега вече разбираш защо не исках да ти я отстъпя, о, могъщи Асад — каза той. — Сам ти често и справедливо си ме корил за моята самотност и си ми напомнял, че тя не е приятна за взора на аллаха, че не е достойна за един добър мюсюлманин. Най-сетне пророкът благоволи да ми изпрати такава девойка, която мога да взема за съпруга.
Асад наведе глава.
— Писаното е писано! — промълви пашата с глас на човек, който се мъчи да убеди себе си. След това вдигна ръка към небето. — Аллах е всезнаещ — заяви той. — Да бъде неговата воля!
— Амин! — рече Сакр-ел-Бар много тържествено и със сърце, преизпълнено с благодарствена молитва към собствения, отдавна забравен бог.
Пашата се позабави още миг, сякаш се канеше да заговори. После рязко се обърна и махна с ръка на еничарите си.
— Да вървим! — бе всичко, което им каза, и бавно се запъти подир тях.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
ЗНАМЕНИЕТО
Иззад решетката на прозореца, задъхана още от бързия си ход, Фензиле беше видяла заедно със сина си Марзак първото гневно завръщане на пашата от дома на Сакр-ел-Бар.
Беше чула крясъка, с който повика Абдул Мохтар, началника на еничарите, и беше видяла дванадесетина от тези войници забързано да се строяват на двора, където ръждивият блясък на факлите се смесваше с бялото сияние на пълната месечина. Беше ги видяла бързо да излизат начело със самия Асад и не знаеше дали да плаче, или да се смее, дали да се бои, или да се радва.
— Свърши се! — провикна се възторжено Марзак. — Това куче му се е противопоставило и с това е погубило себе си. Тая вечер ще настъпи краят на Сакр-ел-Бар. — А след това добави: — Хвала на аллаха!
