той посърнало, — или ти си глупак, та нищо друго не можеш да измислиш?
— Аз се тревожа само за теб, о, татко мой! — с негодуване се защити Марзак. — Не знам дали ще е безопасно да заспим: той може да вдигне бунт през нощта.
— Не се бой — отвърна Асад. — Аз вече поставих стража, а офицерите са до един надеждни хора. Бускен отиде към носа да провери настроението на хората. Скоро ще знаем точно накъде сме.
— На твое място бих се подсигурил. Бих предотвратил тая опасност от бунт. Бих склонил на исканията му относно тая жена, а след това бих си уредил сметката с него.
— Да се откажа от тоя франкски бисер? — възкликна Асад. Той бавно поклати глава. — Не, не! Тя е градина, която ще ми дари рози! Двамата с нея ще вкусим още от сладкия шербет на Кансар и тя ще ми е благодарна, че съм я въвел в рая. Да се откажа от тая хубост с ръце като рози! — Той се изсмя тихо в прехлас, а Марзак се навъси в мрака, като се сети за Фензиле.
— Тя е неверница — строго напомни синът — и затуй е забранена за теб от пророка. Нима ще останеш сляп и за това, както остана към грозящата те гибел? — Тогава в гласа му зазвучаха страст и презрение и той продължи: — Тя е минала с непокрито лице през улиците на Алжир, била е зяпана от измета на пазарището, тая нейна хубост е омърсена от хищния поглед на евреи, маври, турци, робите от галерата и негрите наситиха очите си с незабулената й красота, един от твоите капитани я призна за своя съпруга! — Той се изсмя. — Кълна се в аллаха, не мога да те позная, о, татко мой! Това ли е жената, която си готов да направиш своя? Това ли е жената, зарад която си готов да заложиш своя живот, а може би и самия пашалък?
Асад стисна юмруци така, че ноктите му се забиха в месото. Всяка дума, промълвена от сина му, се впиваше в душата му като удар от бич. Истинността им беше неоспорима. Чувствуваше се унизен и засрамен. Но въпреки всичко не можеше да преодолее лудостта си, не можеше да се отклони от своя път. Преди да успее да отговори, по стъпалата се заизкачва високата войнствена фигура на Бускен.
— Е? — нетърпеливо го посрещна пашата, зарадван от тази възможност да промени темата на разговора.
Бускен беше притеснен. Наученото от него се четеше по лицето му.
— Възложената ми задача беше трудна — заговори той. — Направих всичко, каквото можах. И все пак не успях да се справя с нея по такъв начин, че да стигна до определени заключения. Но едно зная, господарю, че той ще е наистина безумен, ако се осмели да вдигне оръжие против теб и да оспори твоята власт. Поне толкова успях да разбера.
— И нищо повече? — попита Асад. — Ами ако аз вдигна оръжие срещу него и се опитам да уредя тоя въпрос, без да се бавя повече?
Бускен замълча за миг, преди да отговори.
— Не мога да си представя аллах да не ти дари победа — рече той. Ала думите му не можеха да заблудят пашата. Той разбра, че те не са нищо повече от онова, което уважението към него диктува на неговия офицер. — И все пак — продължи Бускен — бих сметнал, че и ти си безразсъден, господарю, толкова безразсъден, колкото би бил и той при същите обстоятелства.
— Разбирам — каза Асад. — Силите са дотолкова равни, че и за двама ни е опасно да ги премерим.
— Ти го рече.
— Ясно ли ти е тогава какво трябва да правиш! — извика Марзак, който гореше от желание да поднови спора. — Приеми условията му и…
Но Асад нетърпеливо го прекъсна:
— Всяко нещо, когато му дойде времето, а времето на всяко нещо е писано. Аз ще обмисля какво да правя.
Долу, на средната палуба, Сакр-ел-Бар крачеше с Виджитело и това, което Виджитело каза на него, не се отличаваше много по съдържание от онова, което Бускен беше казал на пашата.
— Почти не мога да отсъдя — каза италианският вероотстъпник. — Но смятам, че не би било разумно нито за тебе, нито за Асад да предприемете първата стъпка един срещу друг.
— Дотолкова ли са равни силите ни?
— На брой надмощието ще бъде в полза на Асад — отговори Виджитело. — Никой истински благочестив мюсюлманин не ще въстане против пашата, представителя на Високата порта, верността към когото е въпрос на религията. Но все пак те са свикнали да се подчиняват на теб, да се хвърлят в бой по твоя заповед, тъй че и самият Асад ще постъпи необмислено, ако рече да направи такъв опит.
— Да… разумен довод — каза Сакр-ел-Бар. — Положението е, както си го мислех.
С тези думи той се раздели с Виджитело и бавно, замислено се върна на горната палуба. Надеждата му, единствената му надежда сега беше, че Асад може да приеме предложението, което му беше направил. Срещу това той беше напълно готов да принесе в жертва живота си, до което непременно щеше да се стигне. Но не биваше повторно да отива при Асад; да го направи, би значило да събуди съмнение и да разпали желанието му и с това да предизвика отказ. Трябваше да се въздържа с всички сили на търпението си. Ако Асад не оттеглеше отказа си въпреки опасността от бунт, Сакр-ел-Бар нямаше да знае какво да предприеме, за да избави Розамунд. Да вдигне бунт, не смееше. Това би било твърде отчаяна постъпка. Бунтът, според него, не му предлагаше ни най-малка вероятност за сполука, а пропаднеше ли, тогава наистина всичко щеше да е загубено, сам той щеше да загине, а Розамунд да остане на милостта на Асад. Приличаше на човек, който върви по острието на сабя. Единственият начин да се опазят засега и той, и Розамунд, се криеше в надеждата, че и Асад, подобно на него, не ще се осмели да предприеме враждебни действия пръв. Но това се отнасяше само за настоящия момент, защото Асад всеки миг можеше да нареди да обърнат назад и да потеглят обратно към Варвария; това в никой случай не би могло да се предотврати след заграбването на испанския кораб. Той хранеше слаба надежда, че предстоящата битка (ако испанците наистина влязат в бой) може да предложи някаква възможност, някой неочакван изход от сегашното положение.
Той прекара нощта под звездите, изтегнал се пред прага на закрития със завеса вход на кабината, преградил го по този начин с тялото си, докато спеше, а сам той — пазен от верните си нубийци, които останаха на стража. Събуди се, когато първите виолетови отблясъци на зората се появиха на изток, отпрати мълком уморените роби да си починат и остана да пази самичък. Под навеса към десния борд спяха пашата и синът му, а близо до тях хъркаше Бускен.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
БУНТОВНИЦИТЕ
По-късно тази сутрин, малко след като галеасата се беше събудила за живот и на нея се почувствува мързеливо раздвижване, ако изобщо може да се говори за раздвижване на екипаж, който стои в очакване, Сакр-ел-Бар отиде да споходи Розамунд.
Завари я ободрена и освежена от съня и й донесе успокоителната новина, че всичко е наред, като се помъчи да й вдъхне смелост с надежди, в които сам той не вярваше. Ако тя не го прие с подчертано дружелюбие, не го прие и с вражда. Изслуша изразените от него надежди, че все пак ще успее да я избави благополучно, и макар да не му поблагодари за усилията, които се канеше да положи заради нея — прие ги като нещо, на което имаше пълно право, като непълноценно изплащане на неуредения помежду им дълг, — нямаше вече и следа от онова почти презрително високомерие, с което се беше отнасяла към него досега.
Отби се пак няколко часа по-късно, след обеда, когато на стража отново бяха застанали нубийците. Не можеше да й каже нищо ново освен това, че наблюдателят на върха съобщил за някакъв кораб на запад, който пълзял към острова, движен от лекия ветрец. Но испанската галера, която причаквали, още не се виждала, и й призна, че известни предложения, които направил на Асад за свалянето й във Франция, са били отхвърлени. Въпреки всичко нямало защо да се страхува — веднага добави той, като забеляза внезапната тревога, появила се в нейните очи. Все щял да се представи някакъв случай. Той бил нащрек и нямало да изпусне и най-малката възможност.
— Ами ако не се представи никаква възможност? — попита го тя.
— Тогава ще я създам аз — отговори той почти без да се замисли. — Създавал съм ги цял живот и би било странно, ако това не ми се удаде в най-важния миг от живота ми.
Това споменаване за живота му я накара да го запита:
