Когато те бяха запалени, двамата застанаха един срещу друг и Сакр-ел-Бар долови дълбокото й вълнение и се досети за причината. Изведнъж Розамунд заговори.
— Звяр! Сатана! — задъхано възкликна тя. — Господ ще ви накаже! Ще му се моля до сетното си издихание да ви накаже според заслугите ви. Убиец! Куче! А аз, нещастната глупачка, повярвах на лъжливите ви приказки! Сметнах, че искрено се разкайвате за злото, което извършихте към мен. Но сега вие ми показахте…
— Какво лошо съм ви сторил с това, което направих на Лайонел? — пресече я той донякъде изненадан от стремителността й.
— Да сте сторили нещо лошо на мен! — възкликна тя и самото презрение, вложено в тези думи, охлади нейния жар и я успокои. — Слава богу, не е по силите ви да ми сторите нищо лошо. И аз ви благодаря, че поправихте тъй глупавата ми и неправилна представа за вас, моята вяра в жалката ви преструвка, че сте си поставили за цел да ме спасите. Не бих приела спасение от ръцете на убиец като вас. При все че всъщност няма и да стигна дотам. По-скоро — продължи тя малко несвързано в дълбокото си разочарование — от вас може да се очаква да ме пожертвувате за подлите си цели, каквито и да са те. Но аз ще ви попреча с божията помощ. Бъдете сигурен, че ще имам достатъчно смелост! — И тя закри лицето си с покъртителен стон и продължи, олюлявайки се, да стои пред него. Сакр-ел-Бар я гледаше с едва доловима горчива усмивка — той разбираше настроението й, също както разбираше и заплахата й да му попречи.
— Аз дойдох — тихо заговори той, — да ви донеса уверенията си, че той избяга здрав и читав, и да ви кажа с каква задача съм го изпратил.
Нещо непоколебимо в неговия тон, спокойната увереност, с която говореше, я накара да го загледа пак.
— Разбира се, имам предвид Лайонел — каза корсарят в отговор на въпросителния й поглед. — Тази сцена между нас, ударът, прилошаването и всичко друго беше само преструвка. Също и стрелбата след това. Предизвикателството ми към Марзак беше хитрост за печелене на време, за да забавя стрелянето, докато главата на Лайонел стане тъй мъчно различима в здрача, че никой да не може да каже дали я вижда, или не. Стрелата ми отиде много настрана от него, както и исках. Той обикаля носа със съобщението ми до сър Джон Килигрю. Едно време беше добър плувец и би трябвало лесно да стигне целта си. Това е, което дойдох да ви кажа.
Потънала в мълчание, Розамунд дълго време не свали очи от него.
— Истината ли казвате? — попита тя най-после плахо. Сакр-ел-Бар сви рамене.
— Малко трудно ще ви е да измислите цел, за която бих си послужил с лъжа.
Тя внезапно се отпусна на дивана, просто като че ли се строполи, лишена от сили, и също тъй внезапно беззвучно се разплака.
— А аз… аз повярвах, че вие… че вие…
— Точно така — мрачно я прекъсна той. — Вие винаги сте вярвали за мене най-доброто.
С тези думи Сакр-ел-Бар се обърна и рязко излезе.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
MORITURUS
Той напусна Розамунд с огорчение в сърцето и я остави, обзета от дълбоко разкаяние. Съзнанието за тази последна нейна несправедливост така я потресе, че се превърна в мярка, с която да прецени другата по-раншна неправда, извършена от нея спрямо него. Може би възбуденият й ум изкривяваше перспективата, преувеличаваше я, та чак започваше да й се струва, че всичките страдания и злини, с които се занимава настоящата хроника, са преки плодове на собственото й неверие.
И тъй като всяко искрено разкаяние непременно води подире си пламенно желание да изкупим греха си, същото стана сега с нея. Да беше се въздържал и да не беше излязъл тъй рязко, Оливър щеше да я види паднала на колене пред него да му иска прошка за всичките злини, които му бяха причинили мислите й, и да признава крайното си нищожество и низост. Но понеже справедливото му възмущение го беше накарало да я напусне, тя можеше само да седи и да размишлява за всичко това, да обмисля думите, в които да облече молбата си за прошка, когато той пак дойде при нея.
Но часовете летяха, а той не се вестяваше никакъв. А после, като някакъв удар, я раздруса мисълта, че може би много скоро ще бъдат нападнати от кораба на сър Джон Килигрю. В обезумялото си състояние почти не се бе замисляла за тази възможност. Сега, когато тя се мярна в ума й, единственото, за което мислеше, беше как ще свърши всичко това за сър Оливър. Дали ще има сражение и дали той няма да бъде погубен в тази схватка било от англичаните, било от корсарите, които беше предал зарад нея, без да може тя изобщо да му изповяда разкаянието си, без той да изрече онези думи на прошка, които душата й така жадуваше да чуе? Трябва да беше към полунощ, когато, безсилна да понася повече тази неизвестност, Розамунд стана и тихо се запъти към входа. Тя повдигна безшумно завесата и когато понечи да направи крачка навън, за малко не се спъна в някакъв човек, който лежеше на прага. Девойката стреснато хлъцна и отстъпи, сетне се наведе да погледне и в оскъдната светлина на фенерите от главната мачта и от перилата на горната палуба позна сър Оливър и видя, че той спи. Без да обърне някакво внимание на двамата нубийци, които стояха на стража, неподвижни като статуи, тя продължи да се навежда над него, а после бавно и беззвучно се отпусна на колене. В очите й имаше сълзи — сълзи, изтръгнати от нежно чувство на почуда и благодарност пред такава голяма преданост. Девойката не знаеше, че той е спал така и миналата нощ. Но достатъчно беше да го намери там сега. Бе странно, дълбоко трогната, че този мъж, към когото винаги се бе отнасяла с недоверие и за когото бе винаги погрешно съдила, я заграждаше с тялото си дори когато спеше, за да осигури безопасността й и да я закриля.
От гърдите й се изтръгна ридание и този звук го накара (тъй леко и напрегнато си почиваше той) в същия миг беззвучно да се привдигне; и така те се загледаха очи в очи, понеже мургавото му брадясало лице се намери на същото равнище с нейния бял блестящ лик.
— Какво има? — пошепна той.
Тя веднага се отдръпна, обзета от внезапна уплаха при този въпрос. После се съвзе и се помъчи по женски да избегне и скрие онова, което беше дошла да направи — сега, когато й се представяше случай да изпълни намерението си…
— Смятате ли… — тя се запъна — че Лайонел е стигнал кораба на сър Джон?
Сакр-ел-Бар стрелна поглед към дивана под навеса, където спеше пашата. Там всичко бе тихо. Освен това въпросът беше зададен на английски. Той се вдигна и протегна ръка да й помогне да се изправи. Тогава й направи знак да влезе пак в кабината и я последва вътре.
— Безпокойството не ви оставя да заспите? — промълви той полувъпросително, полуутвърдително.
— Вярно — отговори тя.
— Това е съвсем излишно — увери я той. Сър Джон надали ще потегли преди среднощ, за да бъде сигурен, че ще ни изненада. Не се и съмнявам, че Лайонел е стигнал при тях. Разстоянието не е чак толкова голямо. Всъщност, след като е излязъл от заливчето, той е могъл да върви по брега, докато се изравни с кораба. Бъдете уверена, че е изпълнил поръчението си.
Тя седна, като се мъчеше да избегне погледа му, но светлината, която падаше на лицето й, издаде следите от скорошните сълзи.
— Ще има ли сражение, когато дойде сър Джон? — попита го девойката.
— Много е вероятно. Но каква полза от това. Ние ще бъдем хванати, както се каза днес, в също такъв капан като оня, в който Андреа Дориа хвана Драгут при Джерба, с тази разлика, че хитрият Драгут намери начин да изведе галерите си, а тука няма такава възможност. И тъй, имайте смелост, защото часът на избавлението ви е наближил. — Той позамълча и с по-мек глас, почти плахо добави: — Аз се моля в по- нататъшните щастливи бъднини да си припомняте тези няколко седмици само като лош сън.
Розамунд не се откликна на тази негова молитва. Седеше замислена, с набърчено чело.
— Бих искала да можеше това да стане без сражение — каза тя най-сетне и тежко въздъхна.
— Няма защо да се боите — увери я той. — Ще направя всичко възможно, за да ви запазя. Ще останете тук, докато всичко свърши, а входът ще бъде пазен от неколцина, на които мога да имам доверие.
— Криво ме разбирате — отговори Розамунд и неочаквано вдигна към него очи. — Нима смятате, че се страхувам за самата себе си? — Тя отново замълча и след това отривисто го попита: — Какво ще стане с вас?
