ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
КАПИТУЛАЦИЯТА
По прохода между редиците от дремещи роби се разнесе бързо трополене на крака. Али, който след залез слънце беше сменил Ларок на височините, скочи изведнъж на горната палуба, без да спре да вика:
— Капитане! Капитане! Господарю! На крак! Ставайте или ще ни хванат!
На кораба от край до край се чу шумолене и раздвижване на хора, които се събуждат. Един глас изкрещя някъде към предната палуба. После платнището, спуснато пред навеса, внезапно се отметна настрана и там се показа самият Асад с Марзак, застанал до него.
Откъм десния борд също така внезапно се появиха Бускен и Отмани, а от средната палуба — Виджитело, Джаспър, този най-нов вероотстъпник, и група разтревожени корсари.
— Какво става? — попита пашата. Али задъхано съобщи:
— Галеонът вдигна котва! Той излиза от залива! Асад се хвана за брадата и се начумери.
— Какво може да значи това. Възможно ли е да са научили за присъствието ни?
— А защо иначе ще вдигат котва в среднощ? — забеляза Бускен.
— Защо наистина? — откликна се Асад и тогава се обърна към Оливър, който стоеше там, пред входа на кабината. — Какво ще кажеш ти, Сакр-ел-Бар? — попита го той.
Сакр-ел-Бар пристъпи напред и Сви рамене.
— Какво има за казване? Какво може да се направи? — отвърна той. — Можем само да чакаме. Ако нашето присъствие им е известно, попаднали сме в чудесна клопка и тази нощ ще е последната за всички ни.
Гласът му беше студен като лед, почти презрителен и докато у мнозина породи тревога, у Марзак той събуди ужас.
— Дано да ти изгният кокалите, злокобен пророче! — изкрещя младежът и щеше да добави още нещо, ако Сакр-ел-Бар не го беше накарал да млъкне.
— Писаното е писано! — гръмовно и с укор изрече той.
— Наистина, наистина! — съгласи се Асад, като се хвана за това утешение на фаталиста. — Ако сме узрели за ръката на градинаря, градинарят ще ни откъсне.
Не толкова примирителен и по-практичен беше съветът на Бускен:
— Няма да е зле да предположим, че сме действително открити, и да излезем в открито море, докато още не е много късно.
— Но това би значило да направим сигурно онова, което може да е още съмнително! — намеси се Марзак, все още обзет от страх. — Това би значило сами да се натикаме в опасността!
— Не е така! — възкликна Асад с висок самоуверен глас. — Слава на аллаха, който ни е изпратил тая тиха нощ! Няма и полъх от вятър. С гребане можем да изминем десет левги срещу една с техните платна.
Одобрителни възгласи незабавно се чуха от редиците на офицерите и бойците.
— Само да излезем благополучно от това заливче, и те никога не ще ни настигнат — заяви Бускен.
— Но топовете им може и да ни настигнат — спокойно напомни Сакр-ел-Бар, за да поохлади увереността им.
Неговият буден ум беше вече предвидил тази единствена възможност да се избавят от клопката но се беше надявал, че това няма да е толкова очевидно за другите.
— Тоя риск трябва да поемем — отговори Асад. — Трябва да се доверим на нощта. Да останем още тука, значи да се подложим на сигурно унищожение. — Той живо се обърна да даде нарежданията си: — Али, извикай кормчиите. Бързо! Виджитело, размахай бичовете си и събуди робите!
Разнесе се пискливата свирка на боцмана, бичовете на помощниците му засъскаха и заплющяха по раменете на полубудните вече роби и се смесиха с общото раздвижване и суетня на галеасата, а пашата се обърна пак към Бускен.
— Върви на носа — заповяда той — и разпредели бойците. Нареди им да се въоръжат, та да са готови, ако се стигне до абордаж. Върви! — Бускен направи темане и изтича надолу по стъпалата. Над гръмливата врява и припряната шетня на приготовленията прокънтя гласът на Асад: — Стрелците на рейките! Топчиите при коронадите! Запалете палниците! Изгасете всички светлини!
След миг големите фенери над перилата на кърмата бяха изгасени, изгасен беше и фенерът, който висеше на самите перила, а дори и светилникът в кабината, където един от офицерите на пашата нахълта за тази цел. За всеки случай оставен беше само фенерът на мачтата, но и той бе свален от мястото си, сложен на палубата и затъмнен.
Така галеасата потъна в тъмнина, която за няколко мига бе черна и непрогледна като кадифе. Сетне бавно, когато очите посвикнаха, този мрак постепенно се поразсея. Хората и предметите започнаха отново да придобиват очертания в слабата стоманеносива дрезгавина на лятната нощ.
След възбудата на това първоначално раздвижване корсарите пристъпиха към задълженията си с удивително спокойствие и тишина. Никой не помисляше сега да укорява пашата или Сакр-ел-Бар, че предприемаха едва при настъпването на бедата онова, което всички те бяха искали да се предприеме още когато чуха за близостта на вражеския кораб. В тройни редици те стояха околовръст широката бойна площадка на носа, в първата редица бяха стрелците с лъкове, а зад тях стояха бойците със саби и оръжието им блещукаше бледо в тъмата. Те се тълпяха пред фалшборда на средната палуба и гъмжаха по рейките на главната мачта. На горната палуба пред всеки от двата малки топа стояха по трима топчии и лицата им се червенееха леко в отблясъка на палниците.
Асад стоеше горе на стъпалата и издаваше резките си, отривисти заповеди, а Сакр-ел-Бар, останал назад, облегнат на гредите на кабината, с Розамунд, застанала до него, забеляза, че пашата се беше постарал да не възложи никакво участие в приготовленията на него.
Кормчиите се качиха на местата си и огромните кормилни весла със скърцане се потопиха във водата. Асад изрече кратка заповед и по редиците на робите премина леко раздвижване, когато те изхвърлиха тежестта си напред, за да наведат веслата. Това беше кратък миг, след това се чу нова заповед, предупредително изплющяване на бич в мрака на прохода и там-тамът отмерено заудря. Робите се напънаха, чу се скърцане и пляскане на гребла и огромната галеаса се плъзна напред към изхода на заливчето.
Помощниците на боцмана забързано сновяха по прохода и шибаха свирепо с бичовете си, за да изтръгнат от робите сетните възможни сили. Корабът набираше скорост. Неясно очертаният нос се мярна край тях. Изходът от заливчето като че ли се разшири, когато го наближиха. Отвъд се разстилаше тъмното стоманено огледало на мъртво-неподвижното море.
Розамунд едва дишаше в дълбоката си тревога. Тя сложи ръка върху рамото на Сакр-ел-Бар.
— Ще им се изплъзнем ли в края на краищата? — запита тя шепнешком, с треперещ глас.
— Моля се това да не стане — отговори той полугласно. — Но точно от това ме беше страх. Виж! — добави той остро и посочи напред.
Бяха се отдалечили от носа. Бяха излезли от заливчето и изведнъж пред тях се откри тъмната грамада на галеона, осеяна с двадесетина светлинки, на някакви си петстотин стъпки от левия им борд.
— По-бързо! — изкряска гласът на Асад. — Гребете, ако ви е скъп животът, неверни свини! Налагайте ги здраво с бичовете, не им жалете кожата! Накарайте ги да натиснат веслата и врагът вече не ще може да ни настигне!
Бичовете засвириха и заплющяха под тях, на средната палуба, и в отговор се чу не един стон, изтръгнал се от измъчените, задъхващи се роби, които вече изразходваха сетните капки сила в този жесток напън, за да избягат от възможността за собственото си спасение и освобождение. Там-тамът заби по-бързо в безумно темпо и в отговор долетя по-бързо скърцане и плясък на весла и задъханото, хрипкаво дишане на гребците.
— Удряйте! Удряйте! — неумолимо изкрещя Асад. Дори и да си раздеряха белите дробове — това бяха бели дробове на някакви си там неверници! И така, в течение на цял час те поддържаха същата бързина.
— Ние се отдалечаваме! — извика с ликуване Марзак. — Слава на аллаха!
И те наистина се отдалечаваха. Светлините на галеона явно оставаха по-назад. Опънал и сетната педя от своите платна, корабът пак изглеждаше да стои на едно място, толкова слаб беше полъхващият ветрец.
