кораб. Едва ги бяха закрепили, и поток от мъже с ризници и островърхи шлемове рукна през борда, устремен към носа на галеасата, и дори страхът от фенера, увиснал над бурето с барут, не можеше вече да задържи корсарите да не дадат на тези дръзки нападатели отпора, с който посрещаха всички неверници. За миг бойната площадка на носа се превърна в беснуваща, кипяща в битка преизподня, зловещо осветена от червеникавия блясък на фенерите на „Сребърната чапла“. Първи между онези, които се втурнаха долу, бяха Лайонел и сър Джон Килигрю. Пръв между тези, които ги посрещнаха, беше Джаспър Ли и той прониза тялото на Лайонел със сабята си в същия миг, когато краката на Лайонел стъпиха на палубата, преди още да избухне сражението.
Още по десетина души паднаха от двете страни, преди гръмливият глас на Сакр-ел-Бар да успее да прекрати битката, преди да се подчинят на заповедта му да го изслушат.
— Спрете! — изрева той на морските си ястреби на лингва франка. — Назад и оставете тази работа на мен! Аз ще ви отърва от тези врагове. — След това, на английски, призова и съотечествениците си да се въздържат. — Сър Джон Килигрю! — извика той с висок глас. — Задръжте ръката си, докато ме изслушате! Повикайте хората си назад и не пускайте никой друг да слезе на борда ни! Почакайте, докато ме изслушате, ви казвам, а след това правете каквото пожелаете.
Сър Джон, когато го видя до главната мачта заедно с Розамунд, стигна до неизбежното заключение, че сър Оливър се заканва срещу живота й, и може би ще я убие ако продължат нападението си, и се втурна пред хората си, за да ги спре.
Така схватката секна почти тъй ненадейно, както беше започнала.
— Какво искаш да кажеш, мръсен вероотстъпнико? — поиска да знае сър Джон.
— Това, сър Джон, че ако не заповядате на хората си да се приберат обратно на вашия кораб и не се закълнете да ги въздържите от тази схватка, още сега ще ви завлека право в пъкъла заедно с нас. Ще хвърля този фенер тука в барута, ние ще потънем, а заедно с нас ще потънете и вие, повлечени от собствените си куки. Послушайте ме и ще получите всичко, което сте дошли да търсите на този кораб. Госпожица Розамунд ще ви бъде предадена.
Сър Джон го загледа свирепо за миг от горната палуба, докато прецени. След това заяви:
— При все че нямах намерение да преговарям с вас, ще приема наложените условия, но само в случай че получа наистина всичко, за което съм дошъл. На борда на тази галера има долно вероотстъпническо псе, което съм се заклел в рицарската си чест да хвана и обеся. То трябва да ми бъде предадено също. Името му беше Оливър Тресилиън.
Отговорът прозвуча незабавно, без колебание:
— Ще ви го предам и него, ако ми се закълнете, че след това ще се оттеглите и ще оставите тези хора на мира.
Дъхът на Розамунд секна и тя се вкопчи в ръката на Сакр-ел-Бар, ръката, която държеше фенера.
— Внимавайте, госпожице — рязко й рече той, — иначе ще докарате смъртта на всички ни.
— Това ще е по-добре — отговори девойката.
И тогава сър Джон му даде честната си дума, че след като се предаде сам той и предаде Розамунд, ще се оттегли, без да стори нищо лошо на никого тука.
Сакр-ел-Бар се обърна към чакащите корсари и накъсо им съобщи условията, които беше сключил.
Той поиска от Асад да даде дума, че тези условия ще бъдат зачетени и никаква кръв не ще се пролее зарад него, и Асад му отговори, като даде израз на всеобщия гняв срещу него и за предателството му:
— Понеже той те иска, за да те обеси, може да те вземе и да ни спести този труд, защото това е, каквото си заслужил пред нас с измяната си.
— И тъй, аз се предавам — заяви той на сър Джон и хвърли фенера в морето.
Само един глас се издигна в негова защита, и това бе гласът на Розамунд. Но дори и този глас се пресече, победен от изтощението. Този последен удар, стоварил се подир всичко, което беше преживяла напоследък, я лиши от сетните й сили. В полусъзнание тя се отпусна на гърдите на Сакр-ел-Бар в същия миг, когато сър Джон и шепа негови хора скочиха на палубата, за да подхванат нея и да вържат пленника си.
Корсарите стояха и гледаха в мълчание: верността към славния им капитан, която би ги накарала да пролеят и сетната си капка кръв в негова защита, бе сломена от собственото му предателско дело, с което беше докарал английския кораб срещу тях. И въпреки всичко, когато видяха да го вдигат, стегнат с въжета, на палубата на „Сребърната чапла“, в редиците им настъпи мигновена реакция. Размахаха се ятагани, избухнаха заканителни викове. При все че ги беше предал, той беше направил всичко така, че те да не пострадат от това предателство. И това подобаваше на този Сакр-ел-Бар, когото познаваха и обичаха, дотолкова подобаваше, че тяхната обич и вярност отново се вдигна на всеоръжие в този миг.
Но гласът на Асад ги призова да не забравят какво е обещал от тяхно име, а понеже само гласът на Асад можеше да се окаже недостатъчен да потуши тази неочаквана бунтовна искра, отгоре до тях долетя гласът на самия Сакр-ел-Бар, който им даваше последната си заповед:
— Помнете и зачитайте условията, които сключих зарад вас! Мектуб! Аллах да ви запази и благослови!
Силен вопъл отговори на тези му думи и с този вопъл, още неотзвучал в душата му за доказателство, че не загива, лишен от обич, той бе отведен долу да се приготви за своя край.
Въжетата на куките бяха прерязани, галеонът бавно се отдалечи в нощта и остави галерата да подмени осакатените в сражението роби и да потегли обратно към Алжир, отказала се от нападението срещу испанския кораб.
Под навеса на горната палуба Асад седеше като човек, събудил се от злокобен сън. Той покри главата си и зарида за оня, който му бе като син и когото поради безумието си беше загубил. Асад кълнеше всички жени, кълнеше съдбата, но с най-горчивата от всички клетви кълнеше самия себе си.
В дрезгавата зора те хвърлиха умрелите в морето и измиха палубата, но не забелязаха, че един човек липсва, за доказателство, че английският капитан или пък хората му не са спазили докрай споразумението.
Те се върнаха в Алжир опечалени — опечалени не за испанската галера, която бяха оставили да си пътува невредима, а за най-смелия капитан, който някога бе размахвал ятаган в служба на исляма. Разказът за това, как се е стигнало до предаването му на врага, остана завинаги неясен; никой не се осмеляваше да разкаже подробно случая, защото всички, които бяха участвували в него, изпитваха след това само срам, колкото ясно и да беше, че Сакр-ел-Бар сам си беше навлякъл всичко това. Знаеше се само, че не е паднал в бой, и затова се предполагаше, че е още жив. Върху това предположение бе съчинена легендата, че един ден той ще се върне, и избавили се пленници, завърнали се половин столетие по-късно, разказваха как в Алжир до този ден завръщането на Сакр-ел-Бар се чакало с увереност и нетърпение от всички истински мюсюлмани.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
ВЕРУЮТО НА НЕВЕРНИКА
Сакр-ел-Бар беше затворен в непрогледна дупка под предната палуба на „Сребърната чапла“, за да дочака зората и да използува това време да подготви душата си. Не беше разменил нито дума със сър Джон, след като се беше предал. С ръце, вързани на гърба, го бяха вдигнали на английския кораб и на средната му палуба се беше намерил за миг лице срещу лице със стар свой познайник — нашия хроникьор лорд Хенри Гоуд. Представям си червендалестия лик на кралския управител със свръхестествено сериозно изражение, със заканителен поглед в очите, когато ги е спрял върху вероотстъпника. Зная (от писанията на самия лорд Хенри), че двамата не са разменили нито дума през тези кратки мигновения, преди стражите да подкарат Сакр-ел-Бар, за да го хвърлят в тъмното, тясно помещение, вонещо на смола и застояла морска вода.
Дълго време той лежа там, където беше паднал, с убеждението, че е сам, а времето и мястото без съмнение трябваше да го доведат до философски разсъждения за положението му. Ще ми се да вярвам, че след като е премислил всичко, е разбрал, че няма за какво да се кори. Ако беше сторил зло, беше го надлежно поправил. Едва ли би могло да се твърди, че е изменил на верните си мюсюлмански последователи, но и да беше, трябва да се добави поне това, че лично е заплатил цената на тази измяна. Розамунд беше в безопасност, Лайонел щеше да получи каквото му се падаше от правосъдието, а колкото за самия него, понеже можеше да се каже, че е вече мъртъв, не заслужаваше да си отделя много внимание.
