И докато той пълзеше, галеасата летеше, както никога още не бе летяла, откакто я командуваше Сакр-ел- Бар, защото Сакр-ел-Бар никога не беше бягал от врага, колкото силен и да беше той.
Изведнъж по водата се понесе силен вик от галеона. Асад се изсмя; закани им се с юмрук в тъмнината и ги прокле в името на аллаха и неговия пророк. И тогава, в отговор на тази негова клетва, единият борд на галеона изригна огън, спокойствието на нощта бе раздрано от гръмовен рев и нещо тупна във водата пред мохамеданския кораб с тежък еклив плясък.
Уплашена, Розамунд се притисна по-близо до Сакр-ел-Бар, но Асад отново се изсмя.
— Няма защо да се боим от точната им стрелба — извика той. — Те не могат да ни видят. Собствените им светлини ги заслепяват. Карайте! Карайте!
— Той е прав — забеляза Сакр-ел-Бар. — Но истината е, че те не искат да ни потопят с изстрелите си, понеже знаят, че ти си на кораба.
Девойката погледна пак към морето и видя как тези дружелюбни светлинки остават все по-далече и по-далече зад тях.
— Ние се отдалечаваме все повече! — изпъшка тя. — Сега те вече не ще ни настигнат!
От същото се боеше и Сакр-ел-Бар. И не само се боеше. Той знаеше, че не се ли вдигне по някакво чудо вятър, ще стане така, както каза Розамунд. И тогава неговото отчаяние породи вдъхновение — отчаяно вдъхновение, истинска рожба на това отчаяние, което го беше породило.
— Има една възможност — каза й той. — Но това значи да заложим живота и смъртта на едно завъртване на зар.
— Използвай я тогава! — веднага му се помоли тя. — Защото дори и да не сполучим, няма да бъдем на загуба.
— Готова ли си на всичко? — попита я той.
— Не казах ли, че ще умра с теб тази нощ? О, не губи време за думи!
— Тъй да бъде тогава — мрачно отговори той, направи крачка, после спря. — По-добре ще е да дойдеш с мене — каза той.
Девойката покорно му се подчини и го последва; имаше някои, които ги загледаха, когато двамата минаха надолу по прохода, но никой не направи опит да я възпре. Имаше вече достатъчно и предостатъчно неща, които да занимават мислите на всички хора на кораба.
Той й проправи път край помощниците на боцмана, които седяха над робите и свирепо ги шибаха с думи и бичове, и така я изведе на средната палуба. Тук той вдигна затъмнения фенер и когато светлината му се разля отново, Асад високо заповяда да го угасят.
Но Сакр-ел-Бар не обърна никакво внимание на заповедта. Той се приближи към главната мачта, около която бяха наредени буретата с барут. Едно от тях беше отворено, та ако потрябва, да бъде готово за топчиите на горната палуба. Откованият капак беше сложен свободно отгоре му. Този капак Сакр-ел-Бар бутна настрана, след това издърпа една от роговите стени на фенера и вдигна полу-освободения по този начин пламък над барута.
Тревожен вик се изтръгна от неколцина, които го бяха наблюдавали. Но този вик бе заглушен от рязката му заповед:
— Спрете гребането!
Там-тамът мигновено замлъкна, но робите потопиха веслата още веднъж.
— Спрете гребането! — заповяда той повторно. — Асад! — извика той. — Нареди им да спрат или ще ви изпратя всички направо в прегръдките на шейтана! — И сниши фенера, докато го допря до самия ръб на бурето с барут.
Гребците веднага спряха. Робите, корсарите, офицерите и самият Асад стояха вкаменени, всички забили втрещен поглед в тази осветена от фенера мрачна фигура, която ги заплашваше със смърт. Може на някои и да бе минало през ума да се нахвърлят тозчас върху му, но те бяха възпрени от опасението, че най- малкото движение, насочено към него, можеше да ускори взрива, който щеше да ги прати на оня свят.
Най-после Асад се обърна към него с глас, наполовина задавен от бяс:
— Аллах да те убие! Да не си завладян от нечестивия?
Марзак, който стоеше до баща си, сложи стрела на грабнатия от него лък.
— Защо стоите и зяпате? — извика гой. — Посечете го, ей вие там! — И още докато говореше, вдигна лъка. Но баща му го спря, защото разбра какъв щеше да е неизбежният край.
— Ако някой направи крачка към мене, фенерът ще се озове веднага в барута — спокойно заяви Сакр- ел-Бар. — А пък ако ти изпълниш намерението си и ме застреляш. Марзак, или ако някой друг стреля по мене, същото ще стане само по себе си. Това да ви служи за предупреждение, освен ако жадувате за рая на пророка.
— Сакр-ел-Бар! — извика Асад и вместо доскорошния гняв в гласа му се промъкна нотка на молба. Той умолително простря ръце към капитана, когото в сърцето и душата си вече беше осъдил на смърт. — Сакр- ел-Бар, заклевам те в хляба и солта, които сме яли заедно, бъди разумен, синко мой!
— Не съм си загубил разума — отговори корсарят — и понеже е така, нямам никакво желание да ме сполети съдбата, която ме очаква в Алжир… в памет на същите хляб и сол. Нямам никакво желание да се върна с тебе, за да бъда обесен или изпратен пак да си вадя душата като гребец.
— Ами ако ти се закълна, че нищо подобно не ще се случи?
— Ти ще престъпиш клетвата си. Не бих ти се доверил сега, Асад. Защото ти се показа като глупак, а през целия си живот никога не съм видял добро от глупак и никога не съм се доверявал на глупак освен веднъж, и той ме предаде. Вчера ти се молих, сочих ти разумния път и ти предлагах благоприятна възможност. Срещу малка жертва можеше да ме задържиш в ръцете си и да ме обесиш, когато пожелаеш. Предлагах ти собствения си живот и макар и да го знаеше, ти не знаеше, че и аз го знам. — Той се изсмя. — Виждаш ли сега какъв глупак си ти? Твоята алчност ти изкопа гроба. Ръцете ти искаха да заграбват повече, отколкото можеха да държат. Сега виждаш последиците. Те са там, на този бавно, но сигурно приближаващ се галеон.
Всяка дума се забиваше в мозъка на Асад, за да го просветли със закъснение. Той закърши ръце в сляпа ярост и отчаяние. Хората стояха в безмълвен ужас и не смееха да направят и най-малкото движение, което би могло да ускори техния край.
— Кажи каква е твоята цена — извика най-после пашата — и аз се кълна в брадата на пророка, че тя ще ти бъде платена.
— Аз ти я казах вчера, но ти ми отказа. Предложих ти своята свобода и живота си, ако това беше необходимо, за да получа свободата на друг човек.
Да беше се озърнал, щеше да види как светнаха очите на Розамунд, как тя внезапно притисна ръце до гърдите и това щеше да му подскаже, че думите му съвсем не бяха загадъчни и че тя ги бе разбрала.
— Ще те направя богат и почитан, Сакр-ел-Бар — настойчиво продължи Асад. — Ще ми бъдеш като роден син. Дори и пашалъкът ще стане твой, когато аз се оттегля, а междувременно всички хора ще ти отдават почести, както на самия мен.
— Аз не се продавам, о, могъщи Асад! И никога не съм се продавал. Ти вече беше предрешил смъртта ми. Сега можеш да ме убиеш, но само при условие, че ще споделиш моята съдба. Писаното е писано. Навремето сме потопили доста хубави кораби заедно с тебе. Асад. Тази нощ ще потънем заедно на свой ред, щом това е твоето желание.
— Дано вечно да гориш в ада, подъл изменнико! — прокълна го Асад с ярост, преляла границите, в които я беше сдържал.
И тогава, неочаквано, след признатото от техния паша поражение, сред екипажа се вдигна страшна врява. Морските ястреби на Сакр-ел-Бар го призоваваха, напомняха му своята вярност и обич и питаха дали ще им се отплати сега за това, като ги осъди всички на гибел.
— Имайте ми вяра! — отговори им той. — Никога не съм ви водил към друго освен към победа. Бъдете сигурни, че няма да ви изложа на поражение сега, когато стоим за последен път рамо до рамо.
— Но галеонът вече ни настига! — възкликна Виджитело.
И наистина корабът ги настигаше — той бавно пълзеше, носен от лекия ветрец, високият му корпус се издигаше вече над тях, носът му бавно пореше водите под остър ъгъл към носа на галеасата. Още миг, и той се изравни с тях; със замах и дрънчене, и победоносен вик от страна на английските моряци, стълпили се пред фалш-борда, железните му куки се отпуснаха и се вкопчиха в носа, кърмата и по средата на корсарския
